СЪДЪРЖАНИЕ
КОНТАКТИ
АРХИВ |
|
Еди Кадур
Мушица
Стаята, където пеперудата на мрака
трепка край шахматната дъска в охристо-синьо:
в светлината на разлюшканата лампа
как танцува задницата на оная,
дето тъй се е увлякла, босонога,
на леглото - бъдещ гроб. Момичето
трескаво се мята - бич плющящ,
но и безобиден в огледалото бездънно,
погледа ти приковало, докато клонакът
с черните си сенки рови дупки
по килима златен на стените. После
лампата
гасне и мушицата в безумен порив
литва през прозореца към степаното
звездно
руно, дето ще се строполи сънят.
Предачките
Онази, дето и в студа е съхранила
по бузите си спомена за гроздето,
с очи изпраща двойката, поела бавно;
минават те по каменния мост, отиват
към края на горичката, където дебнат
синеещите се лисичи сенки. Всичко
това без много шум събужда завист
в часа, когато младите жени
напускат къщата, натегнала от сняг,
с глави замаяни от огненото вино -
направо в тъмното, изпрели лена
за своите платна сред буйства и облози,
с надлъгвания пред очите на мъжете,
които смазвали са конските такъми.
Мандората
На ъгъла на масата гърба тъмнеещ
на стихнала мандора, луда светлина,
пронизала и виното, и перлите,
и словото: то може да се чуе
като журчене между дама пика и вале -
валето купа. Някаква светулка
раздвижва мрачината около кристала,
където броди силата в цветя златисти
и черни, за последен път напрегнати
в пространството, което капандурата не
може
да изолира от стакатото на бурята,
прехласнала града като факир с пламтящи
факли
сред стряскащите светлини на мюзикхол:
пак стори чудо лятото за своите приятели.
Верлен
Верлен? Стърчи над ситната трева,
венец и лира - за окайване; о, бюста
Верлен, набучен на триметров
гранитен чеп, около който
се вият странни музи, пощръклели
компания да са му пред очите
на минувачите, все пак новаци още
в баталиите за наслади. А шумът
горчив на моторетка стряска тихата
дъждовна песен сред листата на платани
и кестени; сияен лъч разделя
на светло-тъмно цялата червено-
зелена маса и Верлен все тъй навъсен
бленува за това, което ще обвърже всички.
Приятно време
Облива слънце дървените пейки
и стопля пак коприната на тишината
сред сенките на гъстите дървета,
докато някакво момиче
отказва по алеята да мине,
където зеленясалият лъв
цял век камилска птица ръфа. В ъгъла
със струпани колички, дето паметта
си търси думите, Флобер
днес има право само на глупашки бюст.
Край езерцето седнала жена
пуловера си предпазливо сваля
и хич не забелязва, че в момента
приятелят й мургав зяпа я в гърдите.
Осемнайсет и трийсет
Пред погледа на главния инспектор
на мините играят вечно тенис,
най-често непохватно. Той умрял е
в хиляда осемстотин и осемдесет и втора,
изобщо без да е видял прочутото
Всемирно изложение; край този
пиедестал едно момиче в светла рокля
тъй яхнало е кълките на своя
приятел, че си мислиш - още малко
и тя направо ще го изнасили.
А сред ветреца, който ги разхлажда,
понесъл дъх на зреещи овощия
и ехото от спорове за безработицата
момчето с леки викове се отбранява.
Яснота
Ще кажеш, че небето тая вечер се разголва,
но по-добре да наречем нещата смела
импровизация на майските звезди, когато
Юпитер
разтваря лапите на звездната Голяма
Мечка, след
това
я тръшва по корем и тя започва да крещи:
не, не.
И госпожа Зора какво ще каже за такава
странна
подредба на звездите? Кой ще се реши да
се покаже
утре
разумен в свойта йерархична извисеност?
Нима нощта наистина е паметта, която
държи ни будни? Или пълното отсъствие? И
кой
ли дребен страх ни хвърля
към вратата на хладилника
или ни кара да наричаме сърце болезнения
възел
на своето вглъбяване, когато за пореден
път
целуваме детето плачещо, а после през
прозореца
изрипваме и трупешката скачаме с крака
обути в
дрямка
по дремещия образ на човека, който
сигурно ни е
обиждал
през миналата седмица? Това е времето,
когато
сезоните изнизват се край нас и
светлината
не ще ги сътвори отново тук. Природата?
Изобретение
на старци. Сладостни разюздани звезди,
защо тъй
изкушавате
сред път душата на ония, дето будни са и
искат
само
да се захванат, да останат тук, в
чистилището?
Мечка се жени
Когато небето остане за дълго
наситено синьо, налага се хората
да тръгнат в убито и сиво облечени.
Дано предизвикат дъжда. И понякога
се случва и да превали. И не щеш ли,
над поръждавялата пръст на баирите,
оловото леко на ситната ръмка
и първите стръкчета на ечемика
внезапно покаже се яркото слънце
и зуница пъстра изгрее.
И казват му хората: мечка се жени.
Златото на тигрите
На Х. Л. Борхес
Когато блъснем и разлеем чашата с
кафето, казваме
какви сме непохватни само и че носи
това късмет, ужасно ни се иска погледът
да си остане бездната на нашта
нерешителност.
Но няма
следа от светлина! Без мрак окото ни едва
ли
ще зърне светлина: Къде са микрофоните?
Започнал бе пред чашата си, пред бастуна
и изпищя пожарната - Рю де-з-Екол. А после
забързано: самата дума moon е прекосена
от Шекспир. Често се препъваше
из собствените думи, но това, което
следваше,
отдавна бе трамбовало по всички
континенти
и срещу времето, когато стиховете се
изнизват,
подобно пълни тенджери, през задника;
нещастието
е по-богато - каза той - и от победата
и аз в това не виждам нищо чудно. Ето:
един следобед тук се извиси гласът на
стар
слепец, говореше чрез паметта на зрящите
в амнезия и истински жълтици хвърляше в
морето.
ЕДИ КАДУР принадлежи
към поколението на поетите, родени
през 50-те години, което идва във
френската поезия в името на нейното
реабилитиране. “Новият лиризъм”,
лансиран най-напред от издателство “Галимар”,
има за цел да отдалечи поезията
колкото може повече от времето, когато
– по думите на Жан Оризе – “писането
се превръща в инструмент за измъчване
на читателя”. Пластичен език,
неочаквано-провокативни метафори,
философски размисъл за нещата около
нас, схващането, че животът не само
продължава нечии усилия, но е начало и
на нови – всичко това ни представя Еди
Кадур като един от водещите
съвременни френски поети. В книгата си
“Поезията, както и любовта” Жан-Мишел
Молпоа го поставя редом с Жам Сакре,
Андре Велтер, Жан-Пиер Льамер, Ги Гофет,
Ришар Ронье и Филип Дьолаво, някои от
които вече познати у нас. |
Превод от френски
Кирил Кадийски |