Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Бунин

Окаяни дни

Продължение от брой 15

Одеса, 1919 г.

 

25 април

Вчера късно вечерта, заедно с "комисаря" на дома ни, се явиха да измерват на дължина, широчина и височина всичките ни стаи "с цел уплътняване на пролетариата". Мерят всички помещения в града, проклетите маймуни, бясно търкалящи дръвника! Не пророних нито дума, мълчешком лежах на дивана, докато измерваха у нас, но така се развълнувах от това ново издевателство, че сърцето ми прескачаше и болезнено пулсираше една вена на челото ми. Да, това няма да му се размине току така на сърцето. А колко здраво беше то и колко още щеше да ми служи, колко още бих могъл да направя!

"Комисарят" на нашия дом стана "комисар", само защото беше най-млад от всички квартиранти и от най-обикновено потекло. Прие комисарския сан от страх; скромен човек, стеснителен и сега трепери само при думата "революционен трибунал", тича из цялата сграда, умолявайки да се изпълнят декретите – умеят да всяват страх, ужас тези негодници, сами по всякакъв начин подчертават, афишират зверствата си! А аз изпитвам чисто физическа болка отляво в гърдите дори от думата "революционен трибунал". Защо комисар, защо трибунал, а не просто съд? Всичко е защото само под защитата на такива свещено-революционни думи може така смело да се крачи до колене в кръв, защото благодарение на тях даже най-умните и пристойни революционери, изпадащи в негодувание от обикновения грабеж, кражба, убийство, отлично разбиращи, че трябва да се хване, завлече в полицията бродягата, който е стиснал за гърлото някой минувач в нормално време, се задавят от възторг пред този бродяга, ако той прави същото във времето, наричано революционно, макар че бродягата винаги има пълно право да каже, че той осъществява "гнева на низините, жертви на социална несправедливост".

 

* * *

Когато дописвах горните редове – чукане на входната врата, след миг превърнало се в бясно. Отварям – отново комисарят и тълпа другари и червеноармейци. С нетърпелива грубост изискват да им се дадат излишните дюшеци. Отвърнах, че нямам излишни – влязоха, погледнаха и си отидоха. И отново изтръпване на главата, сърцебиене, трепет в отмалелите от бяс, от обида ръце и крака.

Внезапна музика в двора – пътуващи германски музиканти, евреин с шапка и жена. Свирят полка – и колко странно, неуместно е всичко сега!

Денят е слънчев, студен почти колкото вчера. Има облаци, но небето синее, дървото на двора вече е гъсто, тъмнозелено, ярко.

Когато отбираха дюшеците на двора, готвачките крещяха (за нас): "Нищо, нищо, много добре, нека поспят на летвите, на дъските!"

У нас беше В. Катаев (млад писател). Цинизмът на днешните младежи е направо невероятен. Каза: "За сто хиляди бих убил кой да е. Искам добре да се храня, искам да имам хубава шапка, отлични обувки..."

Излязохме с Катаев да се разходим и изведнъж, на минутата почувствах очарованието на пролетта, което тази година (за първи път в живота ми) не бях усетил въобще. Почувствах, освен това, някакво внезапно разширение на зрението – и на физическото, и на духовното, неговата необикновена сила и яснота. Необичайно къса ми се стори Дерибасовская, необичайно близки – най-отдалечените сгради, затварящи я, а после Екатерининская, омотаният в парцали паметник, дома на Левашов, където сега е извънредния отдел, и морето – малко, плоско, всичко като на длан. И с някаква живост, ясност, с някаква безразсъдност, в която вече нямаше нито скръб, нито ужас, а имаше само едно весело отчаяние, изведнъж осъзнах и като че докрай, какво става в Одеса и в цяла Русия.

Когато излизах от къщи, чух как метачът каза някому:

- А тия комунисти, дето постелите ограбват, са най-последни боклуци. Ще му сипнат ракия, ще му мушнат цигара – той родния си баща ще загроби!

То си е така, но има несъмнено и доза лудост. И всичко, което видях по пътя, удивително потвърждаваше това. И особено онова (и като че ли нарочно) се натъкнах на Пушкинская: откъм гарата насреща ми прелетя бесен автомобил и в него, сред купчина другари, абсолютно истеричен студент с пушка в ръце: целият настръхнал, разширените му очи диво се взираха напред, смъртно слаб, зад гърба му плющят краищата на червена качулка... Въобще, често можеш да видиш студенти: бърза нанякъде, целият раздърпан, с мръсна пижама под стария разкопчан шинел, на рошавата глава – избелял каскет, на краката – подпетени обувки, на рамото с дулото надолу виси на канап пушка. Впрочем, дявол го знае – студент ли е всъщност.

Бива си го и всичко останало. Случва се, например, да излезе от вратите на бившата Кримска странноприемница (срещу извънредния отдел) отряд войници, а по моста вървят жени: тогава целият отряд изведнъж се спира – и с кикот се изпикава, обърнат към тях. А този грамаден плакат на отдела? Нарисувани са стъпала, на последното – трон, от трона текат потоци кръв. Надпис:

С народните кърви залетите тронове

ний ще облеем с кръвта на врага!

А на площада, край Думата, до ден днешен се хвърлят в очи с червения си цвят първомайските трибуни. А по-нататък виси нещо непостижимо по своята глупост, загадъчност и сложност – нещо, сковано от дъски, очевидно по някаква футуристична рисунка и всячески изрисувано, цяла къща някаква, стесняваща се към върха, с едни увиснали врати. А по Дерибасовская отново плакати: двама работници въртят преса, а под пресата лежи смазан буржоа, от устата на който и от задника на ленти излизат златни монети. А тълпата? Каква, преди всичко, мръсотия! Колко стари, до немай къде лекьосани войнишки шинели, колко поръждавели партенки и мазни каскети, сякаш улицата са мели с тях, на въшливите глави! И какъв ужас те обзема, като си помислиш колко хора днес се разхождат в дрехите на убитите, на труповете!

А при червеноармейците основното е слободията. В устата цигарка, очите мътни, нагли, каскетът – килнат назад, на челото пада "лимба". Облечени са в някакви събрани отвсякъде дрипи. Веднъж – мундир от 70-те, друг път, ни в клин, ни в ръкав, червени бричове в комбинация с пехотински шинел и грамадна старозаветна сабя.

С часове седят пред входовете на реквизираните къщи, в кресла, в най-разюздани пози. Понякога седи просто някой бродяга, на пояса му браунинг, на единия хълбок виси германски тесак, на другия – кинжал.

За да топлят водопровода, тези "строители на новия живот" се разпоредили да се насече знаменитата одеска естакада, този няколкокилометров дървен канал в пристанището, по който се е изсипвало житото. И сами се оплакват в "Известия": "Естакадата се разграбва от куцо и сакато!" Режат, секат за отопление и дървета – вече на много улици стърчат в две редици голи дънери. Червеноармейците, за да си сварят чай, откъсват от пушките и правят на трески прикладите.

След като се прибрах у дома, прегледах отдавна търкалящото ми се булевардно книжле "Библиотека на трудовия народ. Песни на народния гняв. Одеса, 1917 г." Да, същото и тук:

С кърви народни залетите тронове
ний ще облеем с кръвта на врага!

Мъст безпощадна за всеки изедник
На търтея, дето ни смучеше – смърт!

Има "работническа Марсилеза", "Варшавянка", "Интернационал", "Наровдоволчески химн", "Червено знаме"... И всичко е злобно, кърваво до немай къде, лъжливо до погнуса, плоско, жалко до невъзможност:

- Ще изпратим на всички злодеи проклятие,
борците на страшна борба ще зовем...

- Вихри враждебни се носят отгоре...
но ние ще вдигнеме гордо и смело
знамето бойно на нашето дело...

- Ще изковем от меча рало
и нов живот ще основем...

Боже мой, какво въобще беше това! Какво страшно противоестествено дело се извърши над цели поколения момчета и момичета, дълбаещи Иванюков и Маркс, занимаващи се с тайни печатници, със сбирки на "червения кръст", и с "литература", и ежеминутно разпалващи в себе си ненавист към помешчика, към фабриканта, към занаятчията, към всички тези "кръвопийци, паяци, угнетители, деспоти, сатрапи, еснафи, обскуранти, рицари на тъмнината и насилието"!

 

* * *

Да, масова лудост. Какво се върти в главите на народа? Тези дни минах по Елизаветинская. Стоят часови пред входа на реквизирана къща, играят си със затворите на пушките и единият казва на другия:

- А Петербург ще бъде целият под стъклен похлупак... Така че ни сняг, ни дъжд, нищо...

 

* * *

Наскоро срещнах на улицата проф. Щьопкин, "комисаря по народното просвещение". Върви бавно, с идиотска тъпота гледа пред себе си. На раменете му прашна пелерина с огромно мазно петно на гърба. Шапката му също такава, че да ти се догади. Невероятно мръсна памучна якичка, подпираща отзад цял вулкан от гнойни циреи, и дебела стара вратовръзка, оцветена с червена маслена боя.

Разказват, че Фелдман държал реч пред някакви селски "депутати":

- Другари, скоро властта на съветите ще покрие целия свят!

И изведнъж – глас от тълпата депутати:

- Тая нема да я бъде!

Фелдман яростно:

- Защо така?

- Евреи нема да артише!

Нищо, не се безпокойте: щьопкиновци ще артише.

 

26 април

Събудих се в шест, от сърцебиене.

Отивайки за вестници, чух клетвите на някаква стрина: в кошницата си носеше неголяма риба – 80 рубли!

Във вестниците от Москва: товаренето на дърва по всички ж п гари е намаляло с 50 процента... Народният комисариат по просветата решил да реставрира паметниците на изкуството... Индия е обхваната от болшевизъм...

"Известия" са си сложили пощенска кутия:

- До гражданина Губерман. Значи войната с колчаковските и деникинските боклуци според вас е братоубийствена?

- До другаря А. Хвалбите на Русия, макар и съветска, нямат нищо общо с марксисткия подход към въпроса.

- До гражданката Гликман. Вие още ли не сте наясно, че този строй, при който срещу пари можеш да имаш всичко, но без пари ще умреш от глад, завинаги е изживял времето си?

Ходихме на Николаевския булевард. Пролетни бели облаци, огромна и ясна картина – пустеещият рейд, прелестните багри на далечните брегове, наситеносиньото вълнисто море... Срещнахме Осипович и Юшкевич. Същата работа: правят безразлична физиономия и бързо, полушепнешком: "Тираспол е превзет от германците и румънците – сега вече е факт. Завзет е и Петербург..."

Превод от руски: Милена Димова

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум