Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Робанов

Анатомия на кризата

 

Бъдещето на един народ се познава по силата и искреността в разголването на настоящето. Един го разголва насаме със себе си или с най-близките и като че ли не дръзва да сподели диагнозата с ближния си. Омерзението издига прегради пред очите ни и огромната духовна и физическа криза на народа ни остава неоплакана, неразголена и неопростена. Медицината прави диагнози, политиците правят диалози и планове, а художникът – художникът обикновено бяга от действителността в едно друго време, в едни други нрави. Там пречиства духа си и като че ли никога не се завръща в собственото си време. А когато един народ няма своя художествен адекват, то той се е простил с бъдещето. Така че въпросът се свежда до това – имаме ли художествен адекват на самите себе си.

И в отговора виждам един човек със среден ръст, добродушен, с очила, кротък и усмихнат недоверчиво. Човек би си помислил, че той отдавна е избягал от настоящето. Да, но това е Васил Кинов, който, откакто го помня, пише своя болезнен роман за съвремието си и с него се поразходи из Европа, за да се върне още по-убеден в намерението си да направи дисекция на кризата ни...

Петте романа на Кинов са пет хиляди жизнени фактури с една диагноза. Тя не може и да бъде друга, защото причините за нейното съществуване и лекарството за нейното оздравяване са едни и същи – силата да се погледнем в огледалото на собствения си разум и дух и да се издигнем над пошлото, катадневното, вулгарното, дребното, развратното. И докато други белетристи потърсиха ракурсите на кризата в нейните габарити – мутри, мерцедеси, убийства и разбивания на чейнджбюра, то Кинов, закърмен с млякото и кръвта на онази анатомична дисекция, която правеше полското кино, полската литература, че защо не и българската – да си спомним и Светослав Минков, и Георги Райчев, и Александър Томов – се опита и сполучи да създаде един паноптикум от образи на нашия поизкривен образ. Неговите герои в петте романа – аз ги броя за един неслучайно, защото те се развиват по законите на едно стройно и последователно белетристично мислене – са уязвими, смешни, страшни, мръсни, лъжливи, крадливи, но са наши. Ние ги виждаме около себе си, търсим изход да избягаме от параметрите им и понякога си крием главите в пясъка – тоест те не съществуват, а ние сме ангелите. Няма ангели и няма дяволи – може би това е квинтесенцията на художествената позиция на Васил Кинов и в "Изкушенията на един плейбой", и в "Адам и Ева по време на криза", и в "Нежна фотография", и в "Легло от падащи листа".

Кинов разголва времето на героите си, дребните им и в повечето случаи маргинални страсти, но той не ги изхвърля от себе си на такова разстояние, че да не им повярваме на болката, на причинността, на възможността им за изход. Неговите герои са жертви на глобалността на времето, те не излитат с космически ракети, а развратничат, те не се откриват по страниците на "Плейбой", но с такава карикатурна отзивчивост имитират хедонизма на века ни, че ти става и смешно, и страшно за погубените им души. Може би защото сам Кинов е човек балканец, той вижда язвите на града с цялата му омерзена до жестокост поквара. Но той остава сред тях. И то не само като наблюдател, а като човек, който отдава сърцето и таланта си, за да им каже – хайде стига. "Плейбой" е далече, Адам и Ева са първогреховните, ние сме просто хора, които трябва да се отърсят от пороците си и да си повярват, че биха могли да живеят по законите на хармонията. Мадам Пепа от "Изкушенията на един плейбой" е културна, любвеобилна, но строга, с много любовници, но ревнива към своя любимец, когото изгонва веднага, щом разбира, че й изневерява. Егото е изрисувано, гримирано и отвратително, то се развива по законите на една стародавна псевдобуржоазна инерция, която през годините на социализма ферментира в някаква чудовищна еклектика от нравствени постулати и житейски лакомии. Не случайно бащата на Маги е върл сталинист, а майка й – пълна посредственост.

Висшата политика, според Кинов, се захранва от най-долните слоеве на обществото, те са тези, които ще понесат и фалшивия патос като плакарда, и първи ще паднат в каналите на маргиналията. Малкият човек за Кинов е огледалото на нрава на времето. Затова и неговият, дай Боже да бъде безкраен, роман е болезнен. Но болката не е фаталистична, болката е светла и винаги в края на жилото й остава една надежда, че утре този паноптикум няма да го има. Защото Кинов си е свършил работата един вид. Той е измел пред очите ни боклука на обществото, затворил го е в резервата на душите и погледите ни и дори не го е кастрирал. Той само гледа към нас, читателите си, и пита – какво да ги правим. Ами какво, ще ги облагородим, след като първо облагородим самите себе си, след като създадем такава социална структура на обществото си, в която няма да могат да никнат гъбите на пошлотията и "красавицата с "Форд-мустанг"-а от пошла имитаторка на лекия живот ще се превърне в принцесата на балканската ни чувствителност. Защо не, след като Кинов й осигурява бъдеще в поредицата от новите си романни серии.

В паноптикума на Васил Кинов, като запазена марка, се явяват и номенклатурните типове, другарят Стив например, циник до мозъка на костите, той тъне в разкош, обещава работа на безработните, влизане в университета, облаги. Но всъщност се гаври с людете. И най-вече със себе си и тези, които са го изпратили на работа в чужбина, за да представя България. Боже опази! Сарказмът не е фейлетонен при Кинов. Той също е болезнен. Сексуалността не е чистата любов, а една човешка конвулсия, едно заместителство на истинската.

Корнелия, студентката, която покрай упражненията по чешки език с главния герой, плейбоя, се превръща в робиня – пере, чисти, готви, върши черната работа по преводите, които излизат от негово име и погубва красотата си, защото не вижда изход. А изходът не е в аборта. Той е в големия социален аборт, който Кинов ни призовава да направим: да отрежем тумора на пошлостта, който е заседнал в гладните ни гърла и сърца...

Зеленоокия от "Адам и Ева по време на криза" е таен агент, който клони към сферата на изкуството – защо ли, може би защото там ще открие себеподобни. Там ще се срещне и с Агнешка, студентката-полякиня от старо шляхтишко семейство, която живее в огромен дом, пълен с антики, картини и сервизи. Тя събира поети, художници, свободомислещи интелигенти, които роптаят срещу властта. Коя власт – политическата ли – пита Кинов, или нравствената, властта на духа. Това е ключовият момент в неговата художествена позиция. От каква власт са избягали неговите маргинални герои. Отговорът е в петте романа – от властта на духа. Липсата на дух води до издребняване и изкривяване на съзнанието. Проституцията под перото на Кинов не се появява като имагинерна и бутафорна атмосфера, тя е продукт на своето време. Проституира се с всевъзможни средства и във всевъзможни пространства. Всичко онова, което не е истинска любов и истинска човещина, е проституция. Криза на духа. Криза на тялото. По-голяма от самотата, която измъчва дори един писател като самия Васил Кинов. Самотата не е порок, защото за Кинов тя е фундаментът, от който може да се види низостта и пошлостта. Един от героите му има мечта – да си купи хубав фотоапарат, за да снима света. Може би това е част от самия Кинов. Той отдавна, обаче, си е намерил жестокия, болезнен, но правдив и талантлив обектив: от примижващите му на пръв поглед очи не убягва нищо. Нито едно движение в долните и горните пластове на обществото.

Някой би казал, че ако един писател се зарови в едно такова "легло от падащи листа", той непременно е мизантроп. Кинов е любовник на своето време. Той обича падналите, омерзените, изкривените, защото съзнава причината за тяхното падение. И защото вярва, че утре животът ще бъде по-добър. Това за него не е поетическа химера, а логика. След като един добър белетрист работи с такава нежна метафора и с такава тънка чувствителност развързва бинтовете от раните на съвремието, то той го осъжда на лечение. Много може да се пише за художествените достойнства на неговото белетристично поведение, за пластичността в изграждането на образите – често пъти само с няколко щриха. Много може да се сумира онова негово социално и художествено напрежение, което избива и в тези пет романа, за които се наех да пиша, но това е работа на професионалната литературна критика, която един ден отново ще се качи на коня си. И тогава денят на пречистването ще бъде по-близо. Много може да се говори за приемствеността в художествената позиция на Васил Кинов с най-добрите образци на българската ни литературна мисъл, а и не само на българската. Но онова, което не може да се пропусне, е фактът, че с художествената диагноза, която той прави на времето ни, на самите нас, той ни казва – има ви, има ни. Много сме уморени, малко или много сме обезверени, но ни има. И щом слънцето, тревата, леглото от падащите листа и нежната фотография на съзнанието ни са живи, то утре ще бъде различно...

Българската литература

© 2001 Литературен форум