Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Луко Захариев

Каменишкото сиромашко тегло

 

На Боян Елин Пелин

Шестдесетте години на ХХ век. Тиха лятна вечер в квартал "Дианабад", вилната зона на някогашна София. Тишината се нарушава само от нашето "трио": Байчо Стоян - работник в близката фабрика "Победа", Шашава Глава - каруцар, който прекарва въглища на гара "Пионер", и аз - студент по българска филология. Шашава Глава, чието име никога не узнах, е бежанец от Западните покрайнини на България, дадени на Сърбия след Първата световна война, и свири неподражаемо на дудук. През него изкарва всичките си жалби и неволи. Той е осемдесетгодишен, с побеляла глава, но здрав и държелив като дъбов дънер. Постоянно усмихнат, готов на шегата да отвърне с шега, Шашава Глава така прикрива драмата си на самотник. Живее сам с кончето си и единствената му компания сме ние с Байчо Стоян.

Моят братовчед Байчо Стоян е напуснал още като младеж Каменица и отдавна е станал "софиянец". Кой знае как са му дали да бъде управител на малкия хотел "Стара планина" до самия "Лъвов мост". Там беше и моята първа спирка, когато дойдох да уча в София. В хотелчето на тавана пребивават доста близки и роднини на Байчо Стоян. Това свърталище съвсем прилича на някогашната кръчма на Странджата, защото яденето и нощуването са безплатни.

Поради пренаселване братовчедът ми предлага да отида в "Дианабад". Хем ще наглеждам "легацията", както наричаше бараката и малката градина, хем ще бъда самостоятелен и по-добре ще усвоявам науката. Бараката някога е построена незаконно за един ден и една нощ и се състои от две малки стаички, отпред с навес и лозница. Под този навес и тази лозница стават нашите редовни спявки. Нещо като картинки от "Под манастирската лоза" на Елин Пелин. Пием, пеем и се веселим. По едно време Байчо Стоян спира веселбата и се обръща към мене:

"Даскале, дай докато е време да напишем "Каменишкото сиромашко тегло". Аз ще ти дам материала, от тебе ще бъде украсата. Знаеш ли, че можем да конкурираме "Гераците" на Елин Пелин!"

Байчо Стоян и в годините на социализма не живее богатски, но иска да пишем за някогашната сиромашка Каменица. Виденията от детството и младостта му постоянно го преследват. Той смята, че като следвам българска филология, уча за писател и трябва непременно да се прочуем като съавтори, а и да прославим родната Каменица. В такива случаи аз започвам да мънкам, да обяснявам, че още съм в началото на следването, не съм усвоил още занаята. А няма как да му обясня, че за писател не се учи, писателят се ражда.

Ядосан, Байчо Стоян се обръща към другия член на "триото": "Шашава Глава, дай тон за песен!" След малко се чува протяжният глас на моя братовчед:

Айде провикна се турският паша
от Панагюрище:
"Айде я идете, та ми доведете
Райна Попгеоргиева!
Ази да я питам, питам и разпитвам,
кой уши байрака, кой му тури знака
"Смърт или свобо-о-д-а-а!"

Каменица се намира близо до Панагюрище, общият ни дядо е участвал в Априлското въстание и Байчо Стоян смята Райна Княгиня за гордостта на Средногорския край. За наша обща гордост.

Междувременно животът на Байчо Стоян започна да взема все по-драматичен край. Веднъж като се прибирал в хотела до "Лъвов мост" валяло силен дъжд и гръмотевица, дошла кой знае откъде, го повалила насред София. Последва операция на главата, след която остана голяма дупка на оголялото му теме. Байчо Стоян изведнъж се състари, изглеждаше много повече от своите шестдесет години. Той напусна хотела и започна да работи като общ работник във фабрика "Победа". И тук нещастието не го подмина. Някаква фреза беше откъснала палеца на дясната му ръка.

Среден на ръст, възпълен, с плешиво теме и мустаци той беше с невероятно одухотворено лице. Макар че беше завършил само четвърто отделение, беше наваксал много с четене и се отделяше с рядка интелигентност. По темперамент холерик, той беше готов да избухне всеки момент, щом видеше, че истината се накланя с главата надолу. Пълна противоположност беше неговата жена - кака Димитра, която имаше свежо лице на момиче, беше по-едра от братовчед ми и най-важното, беше противотежестта, която създаваше равновесие в този втори за мен роден дом.

Каквото и да ставаше обаче, нашата компания не се разтуряше. Дудукът на Шашава Глава не слизаше от ръцете му, Байчо Стоян изпълняваше целия репертоар на Аспарух Лешников от стари градски песни, между които "Черен влак се композира" и "Аз си имам две съседки", допълнени от народни песни от каменишкия край. Аз напредвах със следването, името ми започна да се появява в разни вестници и списания под статии и стихотворения. Байчо Стоян обаче оставаше недоволен. "Каменишкото сиромашко тегло" не се появяваше.

Веднъж, когато триото отново беше под лозата и веселбата беше в разгара си, Байчо Стоян пак подхвана любимата си тема: "Даскале, ти само ме лъжеш, че ще напишеш "Каменишкото сиромашко тегло", искам да го видя докато съм жив. После ще идваш на гроба ми, но няма да има как да ти разказвам. Ти знаеш ли, че и ние в Каменица имахме човек като Андрешко. Казваше се Гергинчо."

И той започваше да разказва за този дребен Гергинчо, който карал дърва за продан от Каменица за Байлово. Добре, ама нямал разрешително и треперел през цялото време. Не щеш ли, както винаги става в живота, появил се горският и поискал разрешителното: "Стоянчо, провикнал се каменчанинът към малкото дете, което стояло върху дървата. Ела, татовото, да стоиш пред воловете, а аз ще се върна до село да взема позволителното. (Дотам обаче имало петнадесетина километра!).

Горският, на когото тази история била ясна от самото начало и на когото се е случвала много пъти и преди, махнал с ръка и рекъл:

- Карайте, пък да видим другия път да не си платите и за сега!

При края на тази история Байчо Стоян се оживяваше неимоверно и изпадаше в монолог, особено ако беше пийнал повече от любимото си червено винце. Накрая отчаян от моето бездействие спрямо "Каменишкото сиромашко тегло", отсичаше:

- Ти никога няма да напишеш нашата книга, помни ми думата!

Аз започвах със своите дежурни декларации, че рано или късно ще я напиша, но нека събера достатъчно материал.

- Материалът е пред тебе - подемаше на по-висока нота Байчо Стоян, - но ти ще ме изгубиш, а след като умра, каква файда, като я напишеш!

По онова време започнах да се заглеждам в по-хубавите колежки. Една от тях беше особено недостъпна. Горда и самонадеяна, тя превъзхождаше останалите момичета с невероятно стройното си тяло и лице на актриса от италиански филм. Подлагах я на обсада повече от година. Посветих й сума ти стихотворения. Виждах някаква благосклонност и дяволитост в поведението й, но крепостта не падаше. Много пъти обещаваше, че ще дойде с мен в "легацията", но все не идваше. Бях постлал с каменни плочи малката пътека към бараката за да не гази в калта, защото беше дъждовно време. Дойде, когато не я очаквах. Бях напалил хубаво печката с дърва и стаята изглеждаше празнично, както никога. На масата имаше парче салам и бутилка обикновено червено вино, а срещу мен - недостъпната досега Диана. По едно време тя се изправи на леглото, върху което беше седнала и започна да се съблича:

- Ух, стана много горещо!

Докато разбера какво става, тя се съблече изцяло. Любихме се няколко денонощия без да излизаме от "легацията". Бях забравил изцяло за "Каменишкото сиромашко тегло", когато то самµ подсети за себе си. Синът на Байчо Стоян беше направил опит да избяга в Западна Германия и беше заловен на границата. Осъдиха го и влезе в затвора. Байчо Стоян няколко пъти посети психиатрията, но никога не се оправи напълно. Мъчеше се да не губи присъствие на духа, нали беше истински средногорец, и само когато му натежаваше прекалено много, започваше познатия си монолог:

- Даскале, кога ще напишем "Каменишкото сиромашко тегло"? Дай докато съм жив да го коригирам, пък после се оправяй както знаеш!

Веднъж в бараката дойде момичето на живота ми. Искало да си набере кокичета от градината. Остана завинаги при мен, но трябваше да напуснем легацията и да отидем на квартира в града. Темата за "Каменишкото сиромашко тегло" обаче още не беше свършила. Аз не пропусках случай, макар и по-рядко, да се обадя на Байчо Стоян, да се съберем както някога под малкия навес на милата къщица и да се повеселим от сърце. Отново Шашава Глава свиреше, а ние с Байчо Стоян му пригласяхме.

Един ден получих телеграма да отида на погребение на кака Димитра. Недоумявах какво се беше случило! Оказа се, че техният син, който беше излязъл от затвора и беше станал шофьор, решил да ги закара на събор в Каменица. Автобусът се обръща в планината, загиват много хора, между тях и кака Димитра. Байчо Стоян се беше отървал, но с почупени ребра и с пробита на няколко места глава. Като вървяхме към гроба на кака Димитра в "Бакърена фабрика", Байчо Стоян не пропусна да ми припомни:

- Даскале, видя ли, че не написа "Каменишкото сиромашко тегло"! Но ако някога го напишеш, ела на гроба ми и го прочети!

Гледах наръбения лоб на Байчо Стоян и неволно очите ми се навлажниха. Та как да го напишем това пусто "Каменишко тегло", когато продължавахме да го живеем и то вървеше пред нас, а не беше само зад нас? И родил ли се е още писател да опише не само случилото се, но и това, което ни предстои? Всъщност животът всяка минута дописва нас, а не ние него. И когато му хрумне, просто ни отписва, без да му мигне окото. Останалото е занимание на хора с неосъществени амбиции.

Отидохме на погребението и на Шашава Глава. Той беше умрял върху въглищата в бараката, където живееше. На погребението не дойде друг никой освен нас с Байчо Стоян. Явно тук нямаше никакви роднини. Беше си останал докрай бежанец. Остави само едно конче и един дудук.

Аз все пак понаписах нещо на тема "Каменишкото сиромашко тегло". Отпечатах го в едно литературно списание. Байчо Стоян живееше на другия край на града в далечния квартал "Надежда". Беше прибрал при себе си вдовицата на свой близък приятел, за да не са сами. Когато се изкачих на четвъртия етаж, видях "Скръбна жалейка" с лика на Байчо Стоян. Оставих списанието пред вратата и си тръгнах.

Уви, Байчо Стоян позна как ще завърши "Каменишкото сиромашко тегло". Аз ли обаче бях виновникът?

 

Из подготвяния за печат сборник "Непоправими хора". ("Каменишки разкази").

Българската литература

© 2001 Литературен форум