Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Писмо от Париж

Тончо Карабулков

Двадесети век е век на лагерите

 

Доколкото мога да следя отвън печата у нас, струва ми се, че българските читатели научиха за първи път от една наша статия, публикувана преди три години във в. "Литературен форум", за излизането във Франция на известната "Черна книга на комунизма", която получи световен успех и признание. За сведение ще припомня, че само френското издание на този основен труд за насилническата комунистическа система бе отпечатано в стотици екземпляри. Извън това бяха направени и десетки преводи на по-важните езици. "Черната книга на комунизма" бе издадена и на български език и в. "Литературен форум" писа подробно навремето на тази тема.

Сега съвсем наскоро във Франция излезе друг подобен капитален труд, но този път върху концентрационните лагери на двадесетия век. Впрочем, така е озаглавена и книгата: "Век на лагери"1. Нейни автори са Пиер Ригуло, един от най-важните сътрудници на екипа, изготвил "Черната книга...", и Жоел Котек. Този труд от 800 страници голям формат, снабден с обилна библиография, заслужава да бъде издаден и на български. Зная колко трудни са днес условията на българските издатели, но съм убеден също, че тази книга задълго ще служи като справочник на историците за отминалите трагични времена.

Както е трудно да се даде една дори приблизителна цифра на жертвите на комунизма изобщо, така е трудно да се изчислят и жертвите само на концентрационните лагери. Двадесетият век има тъжната слава да е век на лагерите! Откъде да започнем и с коя страна да завършим? Списъкът на лагерите е предълъг, дълъг е и списъкът на страните, в които са били организирани лагери.

Ценното в случая е безпристрастието на авторите, които са се абстрахирали от политически съображения и предпочитания. Заедно с известните нацистки, фашистки и комунистически лагери, те не подминават лагерите, организирани в различните страни по различни поводи и в различно време. По този начин читателят научава за слабоизвестни факти и събития, които досега са му убягвали или по които малко се говори.

Най-напред, какво е лагер? Лагерът е, пишат авторите на предговора, "място, заградено набързо и как да е, най-често херметически изолирано, където са струпани масово при съвсем неугледни условия и без да се държи сметка за най-елементарните им права хора или групи от хора, за които се предполага, че са опасни или вредни". Целта е тези хора да бъдат изтръгнати от обществото заради политическите им убеждения или расовия им произход.

Но каква е разликата между затвор и лагер? Приема се, че в лагера се работи задължително, а не в затвора. Но и това определение не е напълно вярно. Защото в китайските затвори, например, затворниците са длъжни да работят (така е, вероятно, и другаде). Административното обяснение, че в затвора се намират хора с присъди, докато лагерниците не са осъждани, не е винаги вярно. После, в затворите се пазят най-опасните, а в лагерите са другите.

Лагерът е предназначен за масите, докато затворите са за по-ограничен брой хора. Още в 1918 г. Ленин нарежда в лагерите да бъдат събрани "съмнителните", без да се държи сметка дали са виновни или не. Както знаем, неговите наследници усъвършенстваха до максимум препоръките на "учителя".

Според авторите, съществуват три вида лагери:

1)Лагери за интернирани лица. В тях се изпращат хора, които трябва временно да бъдат изолирани от обществото. Такъв е бил случаят например с японски граждани в Съединените щати, интернирани по време на Втората световна война. При тях не се търси продуктивност, нито безплатен труд; целта е да се отстраняват като "опасни";

2)Концентрационни лагери. Най-многобройните. Изпратените там трябва да бъдат унижени и омаломощени, "превъзпитани". При тях няма срок и всички средства за насилие са позволени; дори се препоръчват.

3)Най-сетне, лагерите на смъртта. Тук лагерниците направо се премахват по най-късата процедура. Преди всичко, с помощта на газовите камери. Най-ужасяващи по време на Втората световна война бяха лагерите Белзек, Шемно, Собибор, Треблинка, както и смесените лагери Аушвиц-Биркенау и Майданек.

"Концентриране" на цели народи е имало и в далечното минало. Още в древните времена, когато един народ се почувстваше достатъчно силен и, подтикван от демографията или от глада, а често и от двете, потърсеше експанзия в съседните земи, обикновено той започваше или да изтласква съседите от "техните" пространства, или да ги "концентрира" във все по-тесни ивици земя. Преди да ги унищожи напълно. Вярно, тогава още не съществуваха телените мрежи и средствата за унищожение бяха различни, но резултатът в края на краищата беше един и същ.

Естествено в по-ново време методите за унищожение на себеподобните станаха по-рафинирани и "по-рентабилни". Човекът се научи да убива бързо и безшумно, създадени бяха цели концентрационни системи, които действаха в продължение на десетки години. В името на идеи и принципи станахме още по-зли и отмъстителни: днес преследваме не само настоящото, но и бъдещите поколения.

По-горе изтъкнах, че от тази книга научаваме за много непознати неща. Знаете ли, например, че съвременните "концентрационни лагери" (по-точно: "реконцентрационни лагери") са били открити за първи път в Куба през... 1896 г.? Тогава островът беше още испанска колония (последната!) и се бореше за независимост. Не виждайки друг начин да изолират бунтовниците от населението, испанците решават да го "концентрират" в определени райони. И тогава от недояждане, липса на хигиена, болести и др. умират десетки хиляди кубинци. Но благодарение на твърдата намеса на САЩ,Куба получи независимост. Парадокс: бодливата тел, с която са били изолирани "концентрираните" в Куба, е била купена в... САЩ!

Пак в края на миналия век, за да сложат ръка на Южна Африка англичаните предприемат "концентрирането" на холандските бури. "Опитът" на испанците в Куба е бил от голяма полза за англичаните. Хора практични, те внасят подобрения в системата: изпращат в лагерите десетки хиляди мъже, жени и деца и много от тях не се връщат по домовете си.

В началото на нашия век малобройното племе на хорерите живееше по земите на днешна Намибия, в Африка. По това време големите империалистически сили бяха разкроили вече този континент, създавайки си там мощни колонии. Франция и Англия бяха сложили ръка на необятни пространства, с голяма мъка Германия се опитваше да откачи и тя нещо.

Но това пусто племе хорери й създаваше големи грижи. Начело на германската окупационна армия в тази страна, обаче, стоеше по онова време един "динамичен" генерал: Лотер фон Трота. Генерал Трота не си поплюва. "Аз, главнокомандващият на германските войски, пише той,... нареждам: всички хорери да напуснат страната! Всеки хорер, открит на територията, въоръжен или разоръжен, със или без добитък, ще бъде убит. Не приемам нито жени, нито деца; те трябва да напуснат страната или да умрат." И друга заповед: "Племето хореро трябва да бъде унищожено или да напусне страната. Аз наредих, щото пленниците да бъдат разстреляни..."

Но облаците се сгъстяват над Европа. Съперничествата по другите континенти се пренасят и тук. Френското правителство предчувства заплахата и още в началото на 1913 г. взема тайни мерки за изолиране на "съмнителните" лица, поданици на страните от другия лагер, както и за известен брой жители на Елзас и Лотарингия, двете спорни области между Франция и Германия. През тези лагери във Франция, повече от петдесет на брой, преминават по време на цялата война десетки хиляди души. Естествено това не са още нацистките или комунистическите лагери, но все пак тук някои лагерници остават затворени през цялото време на войната. Подобни лагери са открити и за поданиците на страните от противниковия фронт и в Германия, Австрия и Англия.

В края на ХХ век френският парламент призна геноцида над арменците, извършен от турските власти през 1915 г. Това създаде напрежение между Париж и Анкара. Турският посланик напусна френската столица и засега дипломатическите отношения между двете страни са обтегнати.

Но за какво става въпрос? По време на Първата световна война, считайки арменците за заплаха за вътрешното положение на страната, турското правителство решава да ги "концентрира" в далечните сирийски пустини. Така стотици хиляди арменци са експулсирани от родните им места. По пътя керваните са пресрещани от специалните служби, съставени в по-голямата си част от криминални престъпници, обирани и избивани.

Колко са жертвите на този геноцид? Арменците твърдят, че са най-малко един милион и половина! Трудно е да се каже днес, още повече, че турското правителство отказва да разкрие архивите си. Въпреки това, Анкара признава 300 000 загинали. Така или иначе, само в областта на Ефрат са съществували най-малко 25 лагера за арменци. Според авторите на книгата, която разглеждаме тук, тези лагери не приличали на другите. Там не се касаело за "превъзпитание", наблюдението на лагерната управа било много слабо. Просто лошите условия на живот е трябвало да довършат живота на онези нещастници, които са имали сили да се доберат до лагера.

С установяването на комунистическите и нацистките режими през първите десетилетия на нашия век се преминава вече в по-висша степен на лагерната преизподня. Лагерите и затворите за политически противници стават система и необходимост, съставна част на еднопартийния строй.

Русия има отдавна дълъг опит в това отношение. Каторжникът от ХIХ век е познат на всички. Но след октомврийския преврат се касае вече не за хиляди противници на режима, а за милиони. Тези хора трябва не само да бъдат изолирани от обществото, но и да бъдат направени безопасни. "Да се превъзпитат!", както твърди пропагандата. Макар и лагерниците и режимът да знаят, че от лагера могат да излязат само по-решителни врагове на режима.

Така комунистическият режим в Русия започна още от първия ден да изолира своите противници в лагери и затвори. Онези, които не са били ликвидирани на място или в сраженията, трябваше да изгният в лагера. В лагера, където човек знае кога влиза, но не знае кога ще излезе. През кръв и страдания режимът постепенно се стабилизира; той "ще трае!" Заедно с него ще трае и концентрационната система. Имената на дирекциите и лагерните управи ще се сменят, но лагерите ще останат. И така до последния момент.

Малко след като бе установен комунистическият режим в Русия, Мусолини организира прословутия "поход към Рим" и взе властта в Италия. Казват, че диктатурата на Мусолини била "по-мека", но и тя имаше нужда от лагери и затвори. И в Италия управлява през цялото време еднопартиен режим начело с дучето; и там съществуваше същата система на страх и преследване на политическите противници.

Нацистите не правеха нещата наполовина. Те изведоха до нови върхове системата на концентрационните лагери, придавайки й не само политически, но и расов характер. Така заедно с политическите противници трябваше да бъдат унищожени и някои етнически групи, като евреи, цигани и др., считани за по-нискостоящи от избраната "чиста" раса. И понеже само с принудителен труд и лишения изтребването на тези милиони хора можеше да продължи дълго, те въведоха нови модерни средства, като газови камери, с които "проблемът" се ликвидираше в най-кратки срокове.

Дълъг, ужасно дълъг е списъкът на страните, организирали концентрационни лагери за унищожение на противниците си през отминалия двадесети век. Всички страни с комунистически режими: СССР, Полша, Югославия, Чехословакия, Унгария, Китай, Виетнам, Камбоджа, Лаос, Северна Корея, Куба... Всички! А нашата малка България? Разбира се, България също не остана настрана от общата истерия. И у нас комунистическото правителство не само вървеше в крак, но понякога изпреварваше настойниците си. За съжаление, имайки предвид огромния материал, авторите на книгата не са могли да се разпрострат, както би ни се искало, върху българските концентрационни лагери. А те съществуваха. Онези, които са минали през тях, не ще забравят никога ужаса на хилядите безсънни нощи, прекарани там.

Накрая искам да припомня, че българската политическа емиграция не само знаеше за лагерите, но тя пишеше непрекъснато за тях. Във вестници и списания, дори в отделни книги тя изнасяше истината и осведомяваше западната общественост за тяхното съществуване. Само като пример ще дам, че Българското освободително движение, което издаваше списание "Бъдеще" и друга книжнина, отпечата преди двадесетина години две книги върху българските лагери и затвори. Данните за тях бяха събрани от непрекъснато прииждащите политически емигранти, някои от които бяха прекарали дълги години по лагери и затвори в страната.

Париж, февруари 2001

 


1 " Le siecle des camps", de Joel Kotek et Pierre Rigoulot. Editions JC Lattиs. Paris, 2000. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум