Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Старите умряха, млади няма

С композитора и диригента Милко Коларов разговаря Олга Боева

 

- Композитор е призвание, но и професия. Дали се е променила същността й през изминалото десетилетие след "нежната" революция, а и въобще има ли според Вас промяна в отношението на българите към професията?

- Колкото и да прозвучи абсурдно, няма никаква девалвация по отношение престижа на професията. В какъв смисъл? Колкото е бил беден да кажем Шуберт, толкова може да бъде беден и един съвременен композитор в целия свят – в Австрия, Германия, защо не и в България. Гьоте е казал: Аз познавам всичките си читатели. Щом един творец като Гьоте е казал такова нещо, какво остава за другите – т.е. голямото изкуство е камерно, елитарно. Най-ужасяващото нещо, което никога не мога да приема, е, че изкуството трябва да бъде по-близко до народа. Това е абсурд.

Колко души ще слушат Амадеус, си е техен проблем. От това той няма да стане нито по-голям, нито по-малък. Между другото аз мисля, че в наши дни човек трябва да бъде професионалист, перфектен професионалист. Трябва да имаш конкретни ангажименти, трябва да си сигурен, че твоят труд значи за някого нещо, трябва да можеш да храниш семейството си с това, което правиш. Вижте колко е просто. Аз се старая да защитавам точно тази позиция.

- Струва ми се, че днес не ценим, това, което са ни оставили нашите предшественици. Ето, името на Панчо Владигеров от колко хора се произнася с уважение?

- Сега, когато искаме да влезем в Европа, аз си мисля, че ние отдавна сме били в Европа. И понеже ме питате за Владигеров, той е един от най-ярките примери в това отношение. Панчо Владигеров заминава още през 1912 година в Берлин. Учи при най-големите професори. 12 години е музикален ръководител на Дойчес театър на знаменития Макс Райнхард – най-големия театър в Европа по това време. На два пъти получава Менделсоновата награда на Берлинската академия на изкуствата и наградата "Готфрид фон Хердер" на Виенския университет. Свири го Берлинската филхармония и оркестърът на Щатсопер. Издават го големите музикални издателства "Едисон универсал" и "Полиграм". Негови близки приятели са Стефан Цвайг, Хофманстал, Франц Верфел, Рихард Щраус, Равел, Барток, Глазунов, Прокофиев, Хиндемит, Шьонберг, Рахманинов, Шостакович и т.н.

Какво повече може да иска малка България от този човек, освен да свалим шапка пред паметта и делото му. А такива примери има във всички изкуства.

За съжаление историята не е това, което е било, а това, което знаем за нея. И точно тук започват големите проблеми. Българинът от времето на Паисий и досега малко знае и още по-малко се гордее със своята история. И това е една от големите беди на българския народ. Както чудесно го е написала Вера Мутафчиева: "Откакто има писана история, тя винаги е била тъжна". Българската история е тъжна и продължава, за съжаление, да бъде тъжна.

- Кой е урокът, който сте получил от Панчо Владигеров?

- Големият урок, който съм получил от Панчо Владигеров, е, че човек трябва да има търпение. Според него три неща стимулират развитието: дарбата, трудолюбието и характерът. Подчертаваше, че никой не може да прескочи сянката си, колкото и да се труди. Това е контрапункт на онази приказка, че са необходими 99 процента труд и само един процент дарба. Нещо повече. Владигеров казваше, че трудолюбието е атрибут на таланта. Той беше дълбоко убеден, че истински талантливият човек винаги е и трудолюбив. Казваше още, че за да имаш търпението да развиеш своята дарба, се иска характер. Аз бих добавил и нещо друго: човек трябва да има смелостта да намери своите учители. За мен ролята на учителя, неговият пример са изключително важни. В този смисъл аз се гордея със своите учители.

- Бързо или бавно пишете музика?

- Много бавно. Дълго обмислям нещата и затова после никога не ги поправям. А творецът е винаги разпъван – кога от собствените си съмнения, кога от хорските приказки, кога от оценките на колегите си. И това е част от професията му.

- Имате ли си творби, които са Ви много скъпи, и други, на които не държите толкова?

- Аз не се отказвам от нито едно свое произведение, но има няколко, на които държа най-много и мисля, че те ме представят най-добре като композитор. Това са моите "Симфонични вариации" – дипломната ми работа, която беше блестящо изпълнена от моя професор Константин Илиев във Варна на 27 декември 1973 година. След това той ги свири със Софийската филхармония, ходиха на турне в Гърция, Германия, записваха ги няколко пъти. После ги изпълняваха в Прага, Киев, Москва, има и печатно издание на партитурата... Тази пиеса ми донесе много радост. Подобен е случаят и с ораторията "Април 1876 година". Голямата ми идея беше, ако мога със средствата на музиката да покажа "пиянството на един народ" и покъртителната му трагедия. Надявам се, през 2001 г., когато ще отбележим 125 години от Априлското въстание, тази оратория да може да прозвучи отново. През 1978 година беше първото й изпълнение. Много ще ми е интересно да я чуя отново след две десетилетия. Бих отбелязал и концерта за цигулка и Елегията за голям симфоничен оркестър и орган, която е написана по повод 70-годишнината на фестивала "Варненско лято", Концерта за бастромбон и оркестър, детския мюзикъл "Малка коледна приказка", хоровия цикъл "Годишните времена", вокалния цикъл "Позиции", детския хоров цикъл "Защо чука капчука", Сонатата за соло и цигулка и т.н. Всички те са свързани с конкретни етапи в моя живот. Просто не мога да ги отделя – те са моят живот. Концертът за цигулка и оркестър например беше свързан с определено събитие. Не загуба, а дълбока празнота почувствах след смъртта на Владигеров. Няколко години се гърчех. Искаше ми се, ако го чуе, той да бъде доволен, да ме поздрави. Пет години обмислях това нещо! И се получи чак през 1984 година... Пет години след смъртта му... Така написах на партитурата: "На моя учител Панчо Владигеров по случай петата годишнина от смъртта му". И съм много щастлив, че това произведение беше високо оценено и у нас, и в чужбина. То беше селекционирано на Международната трибуна на композиторите в Париж и има над 500 изпълнения в чужбина – в цяла Европа, Америка и Япония.

Писането на музика е процес, който много трудно мога да обясня. То е боледуване, което трябва да премине. И човек трябва да оздравее, за да започне отново. Тук трябва да кажа, че хората на изкуството водят двоен живот -–единият е в делника, в бита, другият е над празния лист, чрез изкуството. И това създава, признавам, известни проблеми.

- А в момента върху какво работите?

- В момента завършвам една много трудна в техническо отношение инструментална творба – "Концерт за медни, ударни и пиано". Това е една виртуозна, метро-ритмична и тембърова игра, едно произведение, което е продължение на контактите ми с швейцарския бастромбонист Йоханес Биглер, за когото преди две години написах и концерта си за бастромбон и оркестър. Веднага след това ще продължа работата си върху нещо, което ме занимава вече няколко години – "Гераците". Аз имам един много добър приятел – литературният критик Светлозар Игов, с когото вече няколко пъти си говорим за "Гераците". Това ще бъде музикална драма или опера, не мога още да кажа, като тук изобщо няма да става дума за някаква битова история. Вече толкова време се занимавам с "Гераците" и още не мога да разбера какво точно да направя. Но съм убеден, че може да стане нещо сериозно. В края на ХХ век "Гераците" като опит да се покаже духовния живот на българина и срутването на неговата ценностна система.

- Какъв бяхте на 20 години? А на 30, на 50...?

- Надявам се, че съм същият, непроменен. За мен това е много важно, разбирате ли – да се развиваш, без да се променяш. Или ако трябва да го кажа още по-точно – много време трябва да мине, за да заприличаш на себе си. На 20 години исках да стана добър професионалист. Търсех своите учители и ги намерих. После трябваше да си създам и свой свят. Успях и това да направя. За съжаление сега съм сам...

През 1911 година Антон Страшимиров е написал нещо много интересно: "Старите умряха, млади няма..."

Аз не мога да актуализирам изкуството. Не ми харесва и това, че то трябва да се актуализира, а това значи, че човек трябва да се приспособява. Мисля, че изкуството е вид съпротива и това е най-голямата му задача. Т.е. не можеш да актуализираш ценностната си система по формулата вчера си правил едно, а днес ще правиш друго. Това значи, че ти просто не си имал достатъчно добре изградена и функционираща ценностна система. Това приспособяване, това оцеляване...

Преди време имаше един период, в който вярвах в обществените функции на изкуството. Сега смятам, че това е въпрос на личен избор, както всичко в живота.

- Разговаряхме за живота, за творчеството, за смъртта. А как да завършим?

- Богат е не този, който има много, а който не иска повече. В Библията е казано: Който се задоволява с това, което има, той се наслаждава. Дано да стигна до тази мъдрост, за да бъде и моя.

Българската литература

© 2001 Литературен форум