Литературен форум  

Брой 16 (457), 24.04. - 30.04.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йордан Тодоров

София филм фест 2001

 

Вероятно с тази статия почти автоматично попадам в обичайната ситуация - пишеш за филми, които я излезли на голям екран, я, не, филми, чиито шансове да бъдат видени от масовата публика в български условия, общо взето, клонят към нула. Става въпрос както за стойностните филми, така и за истинските разочарования. Слава богу първите бяха с пъти повече, но за това по-долу... Разбира се, при всички случаи и тук няма да се мине без отсяване. Физическата невъзможност да бъдат видени почти 80 филма налага особена подборка. Ето я и нея.

“Били Елиът” (2000 г.), като поредният британски филмов дебют, по правило се оказа безусловно успешен. Известният като театрален режисьор в родината си Стивън Долдри в сътрудничество с майстора на камерата Брайън Туфано (“Трейнспотинг”) са създали филм, белязан от характерното качество за британското кино от 90-те, който спокойно може да бъде определен като социално-реалистичен, с известен комерсиален заряд. А в ключови моменти действието излиза от традиционните за жанра “социална драма” граници и се превръща във витален, неочакван и експресивен мюзикъл... Сред образците на т. нар. “добро качество” попада и дългоочакваният “Human traffic: Секс, наркотици и техно” (1999 г.) на режисьора-дебютант Джъстин Кериган, но това не го прави автоматично стойностен... Защото всичко в него крещи, че е направен като съчинение с елементи на разсъждение по “Трейнспотинг”. Както се казва, “сравненията с “Трейнспотинг” са неизбежни” (цитат от програмата на Феста)... И неуместни, бих добавил... На всичкото отгоре и определението “филмът на рейв-поколението” не е особено прецизно, защото почти неизвестният отвъдокеански филм “Groove” (2000 г., реж. Грег Харисън) също е един от широко рекламираните образци на този тип кино, “предназначено” за консумация от “химическото поколение”... Така че всякакви определения ми се струват ненужни. А иначе сред малкото филми, свързани конкретно с музиката се откроиха документалните “Боклук и бяс” (2000 г.), на режисьора Джулиън Темпъл, който след предишния си филм за “Секс Пистълс”, наречен “Голямата рокендрол измама” (1980г. ) получи “правото на кариера” в Холивуд, и “Роден да губи” (1999 г.) - последният рокендрол филм на Лех Ковалски. И докато “Боклук и бяс” е зареден с бунта и хаоса в духа на самите “пистолети” и бълва изключителна, на места дори глупашка, енергия върху зрителете си, то “Роден да губи” е нещо като мрачна и депресираща възхвала на Джони Тъндърс от не по-малко известните в епохата на пънка “Ню Йорк Долс”. Възхвала на живота му на сцената и на смъртта му при доста мистериозни обстоятелства в хотел в Ню Орлиънс през 91-а. Филмът е сглобен от общо 500 часа суров материал от Лех Ковалски, който е на път да се превърне в най-честия гост на Феста, както и на фестивала в Торонто, където преди две години е показал първото копие на иначе един и същ филм, въпросния “Роден да губи”.

Панорамата от югославски филми за пореден път извади наяве парадоксалното непознаване на киното на съседните страни. Така или иначе подборката от шест филма показа, че има на какво да се научим по отношение на контакта със зрителите, който така безвъзвратно се изгуби през годините. “Тито и аз” (1992 г., реж. Горан Маркович) напомня за пореден път, че духът на Маршала е жив и здрав и все още броди в спомените на хората, отбива се дори в киното, но отдавна не плаши никого. Сред всички заглавия най-ярко се открои “Земя на истина, любов и свобода” (2000 г., реж. Милутин Петрович), удостоен с приз на името на Фасбиндер от фестивала Манхайм-Хайделберг 2000 - незлобливо вглеждане в най-новата история на Сърбия, пародиращо нахално и с балканска хитрина клишета от филмите на Тарантино в нетрадиционна разказвателна форма. “Рани” (1998г., реж. Сърджан Драгоевич), другото запомнящо се заглавие, проследява израстването на двама тийнейджъри, които постепенно се превръщат в гангстери в смутната атмосфера в Сърбия от началото и средата на 90-те. Ако не беше декларирал предварително намеренията си да поучава, развличайки, “Рани” лесно можеше да бъде обявен за несериозен и повърхностен. Предвид тематиката и внушенията на показаните в панорамата филми нейното заглавие спокойно можеше да е и друго - например “Историята на Югославия във филми”... И ако съпоставим ситуацията в киното на Югославия с тази в България, въз основа на видяното без усилие можем да установим, че в годините на Прехода у нас се родиха твърде малко филми, осмислящи или коментиращи самия Преход...

“Лоши момчета”(2000 г.) на унгарския режисьор Тамаш Шаш бе определен в програмата на Феста като “разтърсващ филм с криминални мотиви за опитите на закона да постави под контрол изправителен дом за юноши”... Това в комбинация с динамичното клипово начало в стил “Гай Ричи”прозвуча интригуващо... Но издържалите до края на филма се почувстваха излъгани. Не знам дали историята, в комбинация с музиката (доколкото схванах - унгарският вариант на “Гумени глави” или “Ъпсурт”) е имала успех в Унгария. И ако е така, то нещата говрят за приплъзване по най-опасната плоскост - тази на усреднения вкус на средностатистическия зрител. А иначе режисьорският дебют на Шаш “Еспресо” (1998 г., или “Пресо”, както казват за по-кратко унгарците) обещаваше доста - дори само с нетрадиционния и смел разказвателен похват - историята на няколко човека, видени от статична камера в квартално кафене.

Апропо тази година се навършват 152 години от рождението на Аугуст Стриндберг. Пиесата му “Госпожица Юлия” е постоянно на сцена още от самото си създаване през 1888 г., но досега има само три версии в киното. Последната засега, на режисьора Майк Фигис, е от 1999 г. и на пръв поглед не се различава от която и да е прилична екранизация по театрална пиеса. Дори без да познавате текста на пиесата, можете да установите, че избягването на театралността като че ли е била последната грижа на авторите на филма. И онова, което впечатлява, е контрастът с особената кинематографичност, затворена между стените на кухнята в господарското имение. Още първата сцена е безкрайно пищна в това отношение - вихрен танц на дузина слуги в подготовка за празненството вън, в разгара на лятото, след топъл дъжд - любимото време на самия Стриндберг...

Сред есеистичната претенциозност на филми като “Жан Люк Годар: Автопортрет през декември” (1995 г., въпреки Годар) почти изненадваща се оказа появата на френската, черна, почти хичкоковска комедия на режисьора Доминик Мол -“Приятелят Хари”(2000). Младо семейство тръгва на почивка, но случайно среща приятел на мъжа от студентските години - това е Хари, който е много “добър” и решава да освободи съпруга от “влиянието” на най-близките му хора, като... ги убие най-хладнокръвно. Актьорът Серхи Лопез, който стана доста популярен след дуета си с Натали Бай в камерната интимистка драма “Порнографска връзка” (1999 г., реж. Фредерик Фонтейн ) прави поредната си превъзходна роля, с която спечели миналогодишната Европейска филмова награда за най-добър актьор. Роля сдържана и дори малко херметична, повече “а ла Хайсмит”, отколкото хичкоковска. Проблемът за раздвоението на личността, такъв какъвто е в “Талантливият мистър Рипли”, в “Приятелят...” е видян под остър трагикомичен ъгъл. Хари е човекът, когото можете хем да обичате, хем да мразите, но по-добре е въобще да не го срещате. А иначе симпатичният испанец-франкофон е достатъчно завладяващ, за да очаквате с нетърпение и следващата му роля...

Широко рекламираната като първа в света панорама на филми от датското кинематографично братство “Догма 95” може с право да претендира за представителност, но само донякъде. Защото течението, което се очертава като една от най-големите епидемии в зародиш за киното на XXI век, набира скорост и вече е инспирирало към петдесетина филма в световен мащаб. В този смисъл липсваха филми като “Julien Donkey-Boy” (1999 г., първия американски Догма-филм с пореден номер 6) на режисьора Хармъни Корайн, познат като сценарист на хитовия “Хлапета”(1995). Или поне един от азиатските Догма-филми, завоювали признание по най-престижните фестивали. Т.е. липсваше различната гледна точка към това може би най-значимо за последните години събитие в киното...

Накрая мога да кажа, че останаха много негледани филми, а за съжаление също и такива, които дори не бяха споменати.

Българската литература

© 2001 Литературен форум