Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Алфред Дюфур

Раждането на правата на човека

авантюра на западната история

 

Никое честване на правата на човека не би могло да бъде разбрано без поглед върху историята им. Специалистите по международно право и отношения, посветили се на интерпретиране на международните конвенции и харти, без съмнение ще направят в този смисъл равносметка на последния половин век, посветен на изработване и приложение на нормите в тази материя. Тези, които са по-склонни да изучават скрупульозно изворите и произхода на международните правила – историците на правото и политическите и правни учения – ще видят възможност да проследят отново историята на човешките права и на декларации за тях.

Френски философи, американски революционери

Тъкмо в тази перспектива трябва да бъдат разбирани коментариите, които ще бъдат предложени по-долу. Макар и това да не е история на правата на човека, не ще бъде безполезно, след честването на Всеобщата декларация от 1948 г., да припомним философските, политически и религиозни корени на големите декларации на правата от ХVIII век – нейни предшественици. Тези корени биват разполагани от специалистите по публично право и историците на институциите или във философията на Просвещението, или в борбата за независимост на английските колонии в Северна Америка, или в протестантската Реформация и в схоластичния ренесанс на католическата реформа.

Дебатът не е чисто академичен, защото според тезата, която бъде избрана, ще разберем по различному и самата природа и разположение на правата на човека: като иманентно присъщи атрибути на отделните индивиди във всяка историческа общност; като исторически формирани привилегии на една определена историческа общност, или като трансцендентна благодат, присъща на всички Божии създания, дарена им още от Сътворението.

Хуманитарен катехизис

От друга страна, би трябвало добре да се разберат религиозните измерения, които е придобила доктрината за правата на Човека. Тя се възприема често като една нова религия в служба на цялото човечество, с нейните нови кръстоносци като войниците на НАТО в Косово...

Това е така, защото трябва добре да познаваме също и истинския култ към правата на човека и катехизиса, които са се установили след смъртта на идеологиите и след размиването на социополитическите системи, които продължават да владеят духовете.

Изненадващо за адептите на традиционните църкви, този религиозен дух, маркирал движението за човешки права се ситуира в тъканта на "религиозното чувство", което Мишле представя на членовете на Националното събрание, които са събрани, за да приемат в края на август 1789 г. "Декларацията за правата на човека и гражданина". Нещо повече, този дух съответства по смисъл на самия дух на Декларацията от 1789 г.:

"И двете страни на събранието, запазвайки своето противостоене, привнасят не по-малко една от друга религиозен дух в тържественото приемане на Декларацията за правата.

Изобщо не става дума за една Петиция за права, както в Англия, за позоваване на писаното право, за нарушени харти, за истински или фалшиви свободи от Средновековието.

Не става дума, както в Америка, да се търсят от държава в държава принципите, които всяка от тях признава, да бъдат те резюмирани, обобщени и да се състави от тях впоследствие общата формула, която федерацията да възприеме.

Става дума да се дари свише, по достойнството на една суверенна, имперска, понтификална власт Символът на вярата на новия век. Каква власт? Разумът, обсъждан в продължение на цял век от философи, от дълбокомислители, приет от всички, проникнал в нравите и определен най-накрая от логиците на Конститутивното събрание...Става дума да се наложи като власт на Разума това, което разумът е открил в резултат на свободното си дирене.

Това е философията на века, неговият законодател, неговият Мойсей, който слиза от планината, увенчан със светли лъчи и носещ скрижалите в ръце. (...)

Декларацията за правата утвърждава Върховното същество като гарант на човешкия морал. Тя излъчва чувството за дълг. Този дълг, който никога не бива явно деклариран, ала който същевременно присъства навсякъде; навсякъде ще почувствате неговата студена и смазваща тежест. Няколкото думи, заимствани от езика на Кондияк не пречат да разпознаем в общото истинския гений, дух на Революцията: римска тежест, стоически дух."1

Християнска основа

По повод тъкмо на споменатото прикриване можем да кажем, че всяко честване на правата на човека ни предлага случай да се обърнем и към християнския принос в това отношение. Ако всеки ден ни дава възможност да проверим основателността на твърдението на Честъртън, за когото "съвременният свят е населен с полудели християнски идеи", то още повече би трябвало да идентифицираме тези идеи, да открием изворите им и да проследим техния път.

Този път не ни изглежда да следва само вихрите на небесата на теориите, но се ниже и в конфронтация с историческите събития: с експанзията на Римската империя, която придава реалност на твърденията на стоиците за cosmopolis на всички същества, надарени с разум, заедно с универсализирането на условията за римско гражданство за всички обитатели на Orbis romanus; с откриването на Новия свят, придало реалност на средновековните схоластични концепции за християнско естествено право на всички човешки същества, заедно с влизането в контакт с "нови човечества" в мащаба на планетата.

 

Конфронтация на дискурсите

 

Появата на правата на човека в западната история ние възприемаме също и като конфронтация на един теоретичен дискурс със събития от случаен порядък. Подобно нещо възниква също и в тъканта на западните институции в напрежението между властта – особено църковната власт, била тя католическа или протестантска – и индивида. В частност това се отнася за тези от пророците, появяващи се във всяка епоха като предшественици на други ценности и други условия за социални отношения, които демонстрират диалектически взаимопроникването на пророческата с институционалната традиция, противоречие, прочее, характерно за цялата история на християнството.

Несъмнено бихме ощетили изследването на правата на човека само в западна перспектива, ако същевременно си спестим споменаването на всички беди и нещастия, за които Западът е отговорен по отношение на другите културни традиции в света, и особено в областта на правата на човека.

От Запада към света

Но трябва преди всичко да признаем, че тъкмо в лоното на западната цивилизация – от стоицизма до християнството и от протестите на испанските схоластици до свидетелството на дисидентите конгрегационалисти и на квакерите – тъкмо в нея се изработва универсалното разбиране за правата на човека, приложимо за всички човешки същества на планетата.

Би трябвало след това да се подчертае, че, колкото и да са били потиснати в социополитически план поради западната експанзия, някои от различните културни традиции – от африканските общества до тези на предколумбовите индианци – са могли да просъществуват само благодарение делото на евангелизаторите, които ще спасят от изчезване, както са изчезнали предходните общества (маите и прединкските в това число), индианските езици и култури, както показват примерите на науатл (nahuatl) и кечуа (quechua) в Латинска Америка.

Мултикултурният императив

И накрая би трябвало да се разкрие, че ако желаем да дисквалифицираме западната културна традиция в името на мултикултурализма, то ние отсичаме корените на самия мултикултурализъм, защото той е диалог само между култури, които се утвърждават, далеч от всяка форма на самобичуване и от всяка форма на обвинение.

Това не означава, че трябва да прикриваме бавния темп, с който се появява идеята за правата на човека в западната културна традиция и тежестите и отговорностите, които носят даже някои институции на официалните църкви. Същевременно обаче трябва да подчертаем, че те почиват в един същностен континюитет в самото сърце на западната традиция – от евангелското християнство до юснатурализма на школата за естественото право, от античния стоицизъм до Френската революция, до универсалната оценка на човешката личност и на нейните права, за което Мишле е могъл да си даде сметка и което е важно да се осъзнае на прага на третото хилядолетие.

 

 * Авторът е професор по история на правото и политическите доктрини в Женевския университет

 


1 Римска тежест, стоически дух – това, което шокира в този текст на Мишле, е липсата на каквото и да било позоваване на християнската традиция: така и днес, в съвременното разбиране на правата на човека се прикриват каквито и да било корени в древното, средновековното или модерното християнство. Histore de la rеvolution francaise, L. II, c. IV, in princ.  [горе]

Превод от френски Иван Билярски

Българската литература

© 2001 Литературен форум