Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Мери Гилмър

Мери Гилмър (1865-1962) е родена в Нов Южен Уелс. Активно се бори за правата на жените и аборигените в Австралия. Творчеството й е жанрово разнообразно: оди, химни, поеми, сонети, очерци, разкази. Награда за най-добра литературна творба в Австралия носи нейното име.

Флора

 

Баща ми можеше да се разбира на няколко туземни диалекта, а един владееше отлично. И аз си го спомням, веднъж застанал между двамина, един местен и един пришълец, да им превежда, понеже те не можеха да се разберат. Той говореше също и келтски като майчиния си език. Седейки вечер на приказка вкъщи, ни обясняваше употребата и разликите между местните идиоми, келтския и английския. Спомням си го да казва неща, които повече не чух от никой друг, например, че при бързото изтребване на аборигените, преди да бъде събуден интересът към вроденото богатство и поезия, традициите са изгубени и са останали само скелето на структурата и ограниченият речников фонд. Така да се каже, речников фонд от аборигенски думи и изрази, но не живият език, роден в ежедневието, събиран и оформян през вековете. Към това може да се прибави унищожението на възрастните мъже и жени, преки наследници на миналото, не само с тяхната ерудиция, но и с езика на познанието им. В резултат само по-малко образованите (в най-добрия смисъл на думата) бяха останали, за да продължат придобитото през вековете. После, ясно е, че вместо интелектуалецът да развива мисълта и идеите и да ги обяснява дори на белия човек, възприемчивата енергия на племенното съзнание трябвало да се насочи към спасението от смъртта и незабавната нужда от оцеляване. Туземците се намирали в същата позиция, в която би се оказал Сидни, ако Университета му, библиотеките, колежите и училищата бяха разрушени. Защото очевидно е, че там където няма писменост, няма я и литературата като символ, изразен чрез знаците, а изтребването на хората е толкова голямо, че племенната езикова приемественост е сведена практически до нулата, всичко - освен скелета на езика, заедно с неговия непреводим товар от смисъла на ежедневните неща, родени от случая, се загубва. Веднъж изгубено, няма кой по-нататък да го събира и пренася.

Аборигените нямаха своя Розетски камък и монументи, които да разказват тяхната история или да ни я интерпретират. Ние можем да възстановим отново физическата форма и скелета на вкаменелостите, но колкото и усърдие да вложим, повечето останки от туземната "литература" са безвъзвратно изгубени. Само онази част от езика, свързана с предметите, може да бъде възстановена със сигурност. С други думи, за да илюстрираме казаното, или да направим паралел - ако целият Сидни, с изключение на Кемпърдаун беше заличен от лицето на земята, практически нищо от съдържанието и значението на този град, даже и като религиозни обичаи, без да казваме нищо за поезията и легендите, няма да бъде запазено за учените, философите и критиците на бъдещето. Ние пишем на книга, метал и камъни. Аборигените пишели и работели нетрайно и когато ги опожарихме в горите им, изгорихме знанията им и вековната им история.

Относно племенната реч баща ми винаги казваше че макар да се различава по структура от келтския, по-близо е до него, отколкото до английския език, понеже думите и изразите са с преносно значение и имат по широко и по-тясно приложение според подтекста си. Например постига се ярко описание, живописно в аналогиите си, като езикът е поетичен по свой начин. Наистина "поетичен" беше думата, която баща ми използваше, и разясняваше, и илюстрираше с примери това, което имаше предвид. Имената на жените и момичетата бяха близко свързани с това доколко са красиви, деликатни или женствени. Докато мъжките имена се свързваха със силата, смелостта, бързината, ловните умения. В потвърждение на това Бейздоу подчертава в книгата си "Австралийският абориген", че фините и красивите имена са давани на децата с идеята те да пораснат според името си. Това говори за природен идеализъм, понеже названията трябвало да помагат, а не да пречат на притежателите им. Детското ми име означаваше "Нежно малко бяло цвете". Името на бавачката ми бе "Тя има яркостта на звезда" или както баща ми я нарече "Тя е ярка като звезда или звездоподобна". Той казваше, че това отговаря на нашата "Стела". Една от трите жени, които се грижеха за къщата ни, беше Флора. Името й на местен език означаваше "Тя е сладка като букет цветя", така че майка ми я нарече Флора. Флора беше необикновена жена, чертите й бяха ярко изразени и имаше красиви очи, каквито всъщност имаха всички млади жени. Беше висока около метър и осемдесет, понеже гладът не бе оказал все още закърняващото си въздействие върху аборигените. Поведението й беше блестящо като кожата й, имаше виталността на племето, ухо за музиката, фин глас за пеене и можеше да рисува изумително добре. И всичко това без да контактува с белите, аз бях единственото бяло дете, което беше виждала, майка ми единствената бяла жена.

Баща ми никога не посещаваше и не разрешаваше на подчинените си да посещават лагера на белите, без разрешение от вожда на племето. Разрешение се даваше на изключително доверени хора. Баща ми беше известен сред аборигените като "Справедливият човек", "Човекът, който никога не нарушава думата си" или с други думи "Човекът, който е приятел и на когото може да се вярва". Сред племето уорджъри го смятаха за повече от брат. Понеже ценяха Флора като изключително умна, той попита дали може да заведе някой ден майка ми в лагера, за да види рисунките й и да я чуе как пее. След като разреши, вождът изпрати всички мъже и юноши на лов, понеже те не трябваше да знаят, че един "брат" е разговарял със "сестрите" му - баща ми трябваше да превежда на майка ми. Когато пристигнахме в лагера, той не отиде близо до жените, седеше и им говореше отдалече. Най-старата жена дойде наблизо, за да го чуе какво говори. Той каза, че майка ми иска да види как Флора рисува и да чуе как пее, и сме дошли, за да я помолим да ни покаже уменията си. След известни уговорки убедиха Флора да излезе отпред, всички останали жени продължиха да седят, наполовина обърнати настрани, така, че да не могат да виждат, но да могат да чуват. След като изслуша няколко песни, майка ми реши, че Флора не пее мелодично, и го каза, а и изразът на лицето й я издаваше. Татко обясни, че гамата не е като нашата и само цигулката или арфата могат да я възпроизведат. За да покаже какво е истинско пеене, майка ми, която имаше чудесен глас, изпълни "Прекрасните хълмове на Шотландия" (английска народна песен). Публиката я отхвърли като каза, че в песента няма звуците на птичките, че е ниска, че е шумна, и накрая, че не е песен. Тя беше изпяла цивилизована песен, а те мислеха, че е по-лоша от тяхната! Майка ми беше много обидена. След пеенето започна рисуването. Флора разчисти с крак място на земята. След като го заглади, взе едно клонче, сложи го между пръстите на краката си и като го счупи на две, с крак започна да скицира каквото й поискахме. Нарисува седящо кенгуру, после възрастен самец, бягащ, следван от женската и от малките си, едното от които още бебе. (Кенгурата са играли толкова важна роля в живота на аборигените, че в туземните езици имат много думи за назоваване на малките и големите подскачащи животни.) След това направи перфектна рисунка на опосум, свит на един клон. Върху рисунката се виждаха част от ствола на дърво, листа и в далечината - кръгла луна. Продължавайки, тя направи вълниста линия, която означаваше змия, следвана от кукабара, пиун, врана и нещо бодливо, което не бях виждала преди това, но се оказа ехидна. Най-накрая направи мъж и жена, мъжът беше равен отгоре до долу, жената – по-широка в ханша. Всичко това беше нарисувано с бързина и без да се поправи нито една линия. Мама не хареса мъжа и жената и показа как трябва да изглеждат по нашия начин. Аборигените отвърнаха презрително, че тези фигури не са мъже и жени, а само дрехи. А дрехите не могат да бъдат хора. След това за мое удоволствие жените започнаха да имитират птици. Птиците наоколо бяха привлечени от звуците, по дърветата накацаха кукабарите, враните, свраките и птиците пиуи, а в храстите наоколо започнаха да пърхат по-малките. Жените хванаха една птица, която прелетя наблизо, и ми я подадоха, но не можах да я задържа в ръката си и тя отлетя. Едва ли имаше местна птица, която да не имитираха. Ние не бихме могли да го направим, нашите вокални струни бяха упражнявани на различна гама, ушите ни не бяха свикнали с птичите звуци и техните странни интервали.

Никога повече не видях Флора, защото скоро от Сидни дойде тайно неофициално разрешение за "изтребление". Оттогава аборигените станаха бежанци. 

Превод от английски Милена Стоилова

Българската литература

© 2001 Литературен форум