Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Джеймс Хендерсън

Джеймс Хендерсън е роден в Шотландия. Като дете се преселва в Австралия, заедно със семейството си. След образованието си работи като учител, чиновник, миньор, журналист. През периода 1960-63 г. е кореспондент в Северен Виетнам за австралийската и новозеландска преса. Първите разкази на Хендерсън се появяват в периодични издания, после името му влиза в сборници и антологии на австралийската литература. Авторът съчетава по оригинален начин реалистичния метод с елементи от поетиката на модернизма.

 

Страх

 

Мръсната пот струеше по лицето и капеше от носа му. Тя изпъкваше като малки черни зърна по голия гръб и ребрата му. В ботушите му скърцаше въглищен прах примесен с пот. Силните рамене и коляното забиваха лопатата дълбоко в купа, бицепсите му се издуваха, когато хвърляше въглищата във вагонетката. Отсреща приятелят му вървеше в крак с него, лопата след лопата, а двете лампи се люлееха нагоре-надолу като части на машина. Когато главите се изправяха една след друга, заедно с лопатите, тънкият лъч светлина от лампата пробиваше мъглата от прах, разсейваше се и се губеше. Извън слабите лъчи светлина мракът бе непрогледен. Светлината потъваше, лопатата остъргваше земята, светлината се вдигаше и въглищата падаха във вагонетката. Имаше ритмична връзка между двамата другари. Звуците на лопатата и падането на въглищата бяха обградени от дълбока тъмнина. Тя се стелеше край тях като гънки черно кадифе. Чернилката се оттегляше при всеки хилав аванс на лампата, но отново заливаше наоколо, за да обвие раната, прорязана от рапирата на светлината.

Беше хиляди пъти по-тъмно и от най-тъмната нощ, не просто от липсата на светлина, а от нещо просмукващо се, което проникваше навсякъде и покриваше всичко. Нещо осезаемо.

И Ерик се страхуваше. Страхуваше се за първи път през 12-те месеца, откакто работеше “на въглищата” като наемен миньор. Потта, която излизаше от всяка пора, не беше просто резултат от тежестта на лопата и от недостатъчния въздушен поток. Тя беше преди всичко израз на страха му, който гризеше мозъка и се свиваше на възел в стомаха му от един месец насам.

Ерик и Джордж бяха точици светлина на тъмната сцена, актьори без публика. Хиляди пъти над тях пламтящото слънце жареше листата на зелените чимшири, а дребните птички се разхлаждаха в калта около коритото, където пояха конете. Вагонетката се напълни и Джордж се изправи. Стига й толкова – и той наостри уши, заслушан в тавана на галерията. Ерик бавно се надигна като слушаше не само с уши, но и с цялото си тяло. Слушаше с върховете на пръстите си. Някакъв тих звук, като тиха въздишка на протест се усилваше, докато се превърна в стенание на агонизиращо чудовище. Възелът в стомаха на Ерик се сви още повече, гърбът му се преви и той инстинктивно се наведе. Искаше да побегне с вик на ужас, да избяга на мили далеч оттук, да стигне светлината на деня. При чудното, прекрасно слънце.Ужасното стенание и саванът на тъмнината го притискаха, смазваха, затрудняваха дишането му. Но смелостта, породена от страха, възпираше краката му, както през дългите четири страшни седмици. Джордж напрегнато гледаше тавана.

- Докато ни говори, знаем какво става - каза той шепнешком. - Засега няма опасност.

Изведнъж спокойствието го напусна. По дяволите това оглозгване на стълбовете, пълна глупост, да подкопаваш опората, която те пази... Когато стенанието заглъхна и остана глухо стържене, нов ужас обхвана по-младия мъж. Той не искаше таванът да престава да говори на Джордж, който можеше да го разбира. Наведе гръб и подкара пълната вагонетка по релсите към тъмнината. В мрака се открояваха две светли петна и едното от тях бързо се отдалечаваше от стенанието, което се превръщаше в тишина. Близкият грохот на вагонетката поглъщаше всеки друг шум и той не можеше да разбере дали таванът все още говори или не. Ерик искаше да спре и да слуша. Но навън бяха безопасността, конярят и механикът, с когото можеше да разговаря, и приветливата светлина на лебедката в далечината.

Джордж беше много внимателен тези дни, виждаше всичко, забеляза огънатите подпори тази сутрин, които снощи бяха прави, пречупените подпори, които снощи бяха огънати. Докато методично отделяше пластовете от опорния стълб, виждаше как под тежестта на стотиците хиляди тонове, напиращи върху все по-изтъняващата колона, бликваха малки поточета въглища. И той слушаше. Слушаше по един спокоен начин, който вбесяваше Ерик. Той знаеше, че ушите и очите на Джордж са негови уши и очи и му се доверяваше, черпеше спокойствие от потната му близост. Съвсем скоро Ерик отново бе вътре и светлините пак се люлееха нагоре-надолу в синхрон. А двамата слушаха и работеха.

Някъде в далечината на шахтата се чу изстрел, глухите му вибрации сега говореха със злокобния глас на разрушението. Едва успяваше да си поеме дъх, понеже диафрагмата беше притиснала сърцето му. Помошник-началникът го стресна:

- Няма нито една здрава подпора. Не знам защо все още няма срутване. Време е, за да се облекчи натискът.

Да, точно това беше нужно, срутване. Ерик почувства успокоение, когато избута своята шестнадесета вагонетка през натежалата от прах вентилационна преграда и тя се разтвори, а после отново се спусна зад гърба му. Тук беше безопасността, чуваше се дружелюбното проскърцване на движещото се транспортно въже. Когато се обърна да погледне назад, земята под краката му като че ли потрепери и се надигна. Разрушителен шум изтрополи след праха, задмина го и се втурна напред. На негово място дойде тишината, която помете всичко. Ерик стоеше без да чувства и без да мисли. Отново изпита страх, нов, по-ужасен страх. Много по-силен от агонията на последните седмици. Този страх го прониза като нажежен нож. Джордж! Страхът за самосъхранение го бе тласнал да избяга при светлината. Но сега страхът бе различен, заличаваше всичко. Страх не за самия себе си.Чувството го изпрати към челюстите на чудовището, притихнало злокобно. Джордж!

- Всичко е наред, Ерик. Чух го преди да започне.

Спокойният глас откъм праха бе последван от призрачна светлинка и звука на познати стъпки. Ерик отстъпи назад, за да направи път на Джордж и преизпълнен със спокойна радост, тръгна навън след другаря си.

Българската литература

© 2001 Литературен форум