Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Хелиана Стоичкова

Мирише ми на люляк

 

Тя влезе, остави си чантата в антрето и от вратата я удари приятната миризма.

- Мм, мирише ми на люляк! Благодаря!

Съпругът й се опита да каже нещо, но не му достиска и си замълча. Тя се приближи и го целуна.

- Колко мило от твоя страна! Не очаквах! Честно, не очаквах да се сетиш! Благодаря ти! - Той сведе глава и заби засрамено поглед във вестника. Да кажем, че цветята бяха от него, дори не си спомняше за кое е трябвало да се сети. Стана му нервно, взе си цигарите и се изниза както се изнизва наказан ученик. Тя го усети, че излиза и преди вратата да хлопне, извика:

- Вземи и една бутилка вино, тази вечер ще празнуваме!

Той заслиза по стълбите стресиран. Напоследък все по-често имаше усещането, че живее в чужд апартамент, с хора, които не познава, че спи в леглото на чужда жена. Сам не знаеше, вероятно беше попрекалил с хойкането. Но колко смахнат трябва да си, за да забравиш коя е твоята! Тая мисъл не му допадна. Излезе от входа и тръгна по улицата. Запъти се нанякъде, като видя че не върви наникъде, спря и се огледа. Реши, че тая разходка е напълно безсмислена. Тръгна към къщи. Влезе във входа, изкачи стълбите, пълен автопилот. Отключи, влезе и седна в хола. Разтвори си вестника и се зачете. След малко чу някой да отключва вратата. Тя се връщаше. Странно, трябва да е излязла, докато го е нямало.

- Здравей! Да знаеш днес, вървя по улицата и ми е едно такова! - чуваше се от другата стая. - Мирише ми на люляк та ще се пръсна!

- На какво ти мирише?

- Миришеше ми на люляк. Влизам да си взема един душ, че съм се запъхтяла. После ще си говорим! Тая вечер имаме годишнина!

- Аха! - Той най-накрая разбра. Стана, сгъна вестника и излезе. Тръгна да купува подарък. Повървя по улиците, купи една метална ваза и отново тръгна към къщи. Влезе във входа, изкачи стълбите, отключи. Отиде в кухнята и подаде вазата на жена си.

- Ето, това е за годишнината от сватбата.

- Ма ти си станал златен! Благодаря! Първо люляк, сега подарък. Вино купи ли?

- Вино?!

- Да. Нали ти казах.

Той тръгна към вратата, излезе, отиде в магазина, купи вино и пак тръгна към вкъщи. Влезе във входа, изкачи стълбите, отключи, влезе, остави бутилката на масата и седна в хола. Чу душа в банята да спира. Следеше стъпките на жена си. Дали виното ще й хареса...

- А! Купил си вино! Чудесно! Днес си особено мил! Как се сети?! - той се обърна неразбиращо към кухнята. Нищо не разбираше! Толкова се обърка, че пак излезе. Вече сам не знаеше къде отива. Излезе на улицата, седна на една пейка и запали цигара. Мислеше. Нещо много странно ставаше в главата му. Най-вероятно трябваше да се прегледа. Миришеше му на люляк. Стана, тръгна към входа, влезе, изкачи стълбите, вкара ключа, но някой го беше сложил отвътре. Звънна. След малко на вратата се появи мъж. Беше му много познат от някъде, сякаш гледаше себе си.

- Какво желаете?

- Ми... ми...

- Мирише ви на люляк, нали? Днес на всички им мирише на люляк. Не мога да ви помогна.

- Но... - той сбърчи объркано вежди.

- Не се притеснявайте, и аз така!

- Аха!

- Да!

- Съжалявам.

- И аз.

Той се обърна и тръгна надолу по стълбите. Чу зад гърба си:

- Вижте, спрете на едно от местата. Аз така направих. Не се притеснявайте от идващите, Все някъде това ще спре.

- Колко сме?

- Ми, вие сте четвъртият, освен ако не сте идвали и преди.

- Аха... станала е грешка... - той недоумяваше.

- Най-вероятно... - отговори мъжът и многозначително погледна нагоре.

Българската литература

© 2001 Литературен форум