Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Мария Василева

Женското тяло - от вътрешността към знака

Тенденции в съвременното българско изкуство

 

Алла Георгиева. "Alla`s Secret". Изложба "Субекти и сенки", инк-джет отпечатък, 2000През 1997 бе организирана първата женска изложба в България. Тя се наричаше "Версията на Ерато" с подзаглавие "Женско еротично изкуство" и беше провокирана от групова изложба "Еротично изкуство", в която бяха поканени да участват само мъже-художници. Още докато редяхме изложбата, основният въпрос, който нашите колеги ни задаваха, беше: "Къде са голите мъжки тела?" Те очакваха, че и ние ще експонираме представите си за еротичното чрез изобразяване на другия пол. Тази изложба показа, че и днес, както и по времето на радикалния феминизъм от 70-те години, жената предпочита да анализира себе си, да погледне навътре в себе си и в частност да проектира чувствата и желанията си върху собственото си тяло.

 

Тук обаче започват и свършват приликите на съвременното женско изкуство в България с това на техните предшественички. Българските художнички се отнасят към телата си не като към обект на изследване и извор на "вечната истина", но като удобно изразно средство. Те много добре познават властта на женското тяло и я използват като оръжие. Ако в класическата феминистка идеология женското тяло се разглежда като самодостатъчен организъм, чиято центричност се съотнася към центричността на земята, а оттам и на целия живот, то днес жените не желаят да отстояват ролята на първосъздателки. Те не желаят да бъдат и толкова нравоучително-сериозни, а предпочитат хумора, иронията, закачката като нов, по-елегантен път за прокарване на идеи. Времето на жертвеността е безвъзвратно отминало. Вярата на художничка като Орлан, изразена чрез думите й: "Отдадох тялото си на изкуството", вече не е актуална.

 

Изложбата "Версията на Ерато" показа, че съвременната българска авторка разглежда еротиката в тясна връзка с "кухнята" като символ на домашното щастие. Пречупвайки темата за еротиката през битието, тя намира ефектен начин за нейното иронизиране и за своето самоиронизиране. Един от интересните акценти в изложбата беше пърформансът "Здравейте, момичета" на Мариела Гемишева, в който полугола манекенка с огромна панделка, кокетно разположена върху задните й части, пържеше риба цаца в средата на залата. Аделина Попнеделева представи инсталацията си "Реди-мейд" от 50 полиетиленови пазарски торбички, изобразяващи разкошни, сексапилни мадами. Торбички, с които не толкова сексапилни домакини, целодневно мъкнат продукти за осигуряване на семейното щастие. Алла Георгиева показа своя "Автопортрет като сексуално-кулинарен обект", иронично послание по повод отношението към женското тяло като продукт с дата и срок на годност.

 

Алла Георгиева. "Alla`s Secret". Изложба "Субекти и сенки", инк-джет отпечатък, 2000Няколко години по-късно за изложбата "Субекти и сенки" (2000г., Ата-център за съвременно изкуство) същата художничка създаде постерите "Alla’s Secret", с които тя се заиграва с луксозните реклами за женско бельо и по-специално с тези на прочутата фирма "Victoria’s Secret". Декорът в случая обаче не е екзотичен плаж или басейн в богаташко имение, а собствената кухня на авторката затрупана с ястия, които тя е принудена да приготвя постоянно (типичните за нашата кухня шопска салата, баница и кебапчета) и повторяемостта на тези действия ги превръща в своеобразен житейски рефрен. Идеята за сблъсъка между реалност и чужди очаквания е достатъчно ясна. Тялото е интересно не толкова с физиологическите си характеристики, предимства и недостатъци, а като социален обект. То е използвано като знак – достъпен и лесноразпознаваем.

 

В подобни случаи, разбира се, не трябва да се подценява и провокиращата роля на рекламните постери, които у нас напоследък са ненадминато унижаващи жената. Някои женски организации дори организираха акции, покривайки части от билбордове с бели листове или боя. Художничките виждат смисъл в по-софистицирани методи, като например използване на установената от медиите власт на женското тяло, но с обърнат знак. С други думи, да работят срещу тях, използвайки собствените им оръжия. Ето защо често виждаме в художествени произведения визуален език, буквално взет от улицата и използван в различен контекст. Женското тяло продава всеки продукт. Това, което художничките се опитват да правят, е да напълнят тази "опаковка" с ново съдържание.

 

Говорейки за женското тяло, не можем да пропуснем и една друга гледна точка. Женското тяло като "храна" за мъжките апетити много често се асоциира със същинската храна. Съпоставката между едното и другото се прави съзнателно (както в работите на Алла Георгиева) или подсъзнателно. Така е в акцията на Надежда Олег Ляхова "Vanitas", при която тя прави отливки на собствената си физиономия от сладолед, гарнира ги пищно с плодове и ги предлага на публиката. Лицето е символ и на тялото, и на духовната същност. В акциите си Надежда Ляхова изследва преходните му състояния, отливайки го от лед, сапун и др. В серията "Натюрморт" Боряна Драгоева съпоставя собственото си присъствие с това на неодушевените предмети.

 

В българското изкуство феминизмът или по-скоро отношението към него има своите поколенчески характеристики. 40-годишните са по-тясно обвързани с радикалния феминизъм. Едно от неговите проявления е например самобичуването на физическото тяло за постигане на духовно пречистване или катарзис. Най-изявена в това отношение е Аделина Попнеделева, която прави пърформанси и видео. Във видеото "Дребни компромиси" (Trifling Compromises) тя се заплюва, но и зрителят е подложен на това изпитание, макар и виртуално, тъй като в залата трябва да премине между двата монитора. В "Мазохистичен пърформанс по Ханс Кристиян Андерсен" тя бере коприва с голи ръце и тъче риза както в приказката "Дивите лебеди", показвайки директно жертвоготовността, която често пъти е желана, но много пъти наложена от обществото. Преминавайки през този болезнен за тялото и съзнанието пърформанс, тя се опитва да се освободи, да се подложи на катарзис. В случая директността на посланието има общо с класическия феминизъм, при който черното и бялото са с ясни граници.

 

Съвсем различно е отношението на Боряна Драгоева, художничка от най-младата генерация. Тя е представител на унисекс поколението, което не е склонно към ясни квалификации и предпочита да изследва онези зони от нашето поведение, които са маргинални. Така е в работата й "Щастлива ли съм? Щастлива съм." Често гримасите са едни и същи, независимо дали изразяват щастие или тъга. Подобна е ситуацията и с видеото й "Слънчевата светлина и луната". То показва как авторката маркира тялото си със синьо червило. Тези белези могат да бъдат от любовни ухапвания, но и от насилие. Границата обаче понякога е толкова тънка, че трудно се различава.

 

В съвременното българско изкуство тялото вече не е извор на самопознание и истина, както Кароли Шнииман го беше определила, с всички артистични движения и проявления от вътрешността към света навън. "Езикът на женското тяло" в традиционния смисъл на фразата вече не е панацея за съвременното изкуство. Днес идеята за централизираната самодостатъчност на женското тяло се е разтворила във въздуха. Художниците не се интересуват от тялото като капсулована форма, като свят за самия себе си. Тялото се отваря навън. То се използва като знак сред други знаци. Вярата в тялото е сменена от вяра в света, изграден от сложни взаимоотношения, сред които тялото изпълнява само една от ролите.

Българската литература

© 2001 Литературен форум