Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петко Бъчваров

Аз онемях...

 

Само като си помисля колко пъти и при какви обстоятелства съм решавал да се самоубивам, тръпки ме побиват! Един път – от страх, друг път – от безсилие, трети път – че съм грозен, четвърти път – че съм се родил в много бедно семейство.

Нямах пари да си купя една ушанка за зимата, ами умирах от студ – мозъкът ми замръзваше и нищо друго не можех да измисля, освен да се самоубия...

Търках с ръце ушите си, мъчех се да ги стопля, а те се чупеха от студ и кръвта замръзваше по ръцете ми. Реших! Ще се самоубия, но с какво? С ловната пушка на баща си. Но той ще ме види, когато я вземам... Представих си как ще се гръмна в главата. Виждах я продупчена близо до лявото слепоочие и започнах да плача от жал към себе си...

Оплаквах се, жив се оплаквах, и то с такъв рев над дръвника, че баща ми дойде при мене недообръснат и ме попита:

- Какво има? Защо плачеш? А от какво са ти кървави ръцете? Поряза ли се? – попита ме човечецът с плачлив глас и се взря в очите ми.

А аз триех с кървави длани сълзите си и не смеех да му кажа. Тате ме погали по главата и погледна кръвта по пръстите си.

- А-а! - каза той. – Ушите ти са се напукали от студа. Я влез малко вкъщи да се стоплиш! Аз ще пренеса дървата.

Изпитах жал към себе си и отново ревнах, с още по-силен глас.

- Какво има? – попита ме майка ми от стълбите.

- Ушите му са се напукали от студ! – отговори й баща ми.

- Ами, аз откога ти думам да му купим една шапка с уши...

- Нали знаеш, че?...

- Знам! Знам... - каза едва чуто майка ми и влезе вкъщи. Въртеше се из стаята, чудеше се откъде да вземе шепа брашно, за да замеси една питка за обяд.

Веднъж се скарахме с баба за едни корени от бузалък, които бяхме извадили през есента от поляните край село. Аз исках да ги продадем, за да си купя гащи. А баба не искаше да ги продаваме толкова рано. Тя искаше корените да станат още по-скъпи. Но на мене задникът ми почна да се вижда... Шаячният клин, който обличах всеки ден, изцяло се продъни.

Казах на баба:

- Дай ми пари да си купя гащи, че с тези ме е срам да ходя на училище! – и махнах торбата от задника си.

- Нямам пари! – провикна се баба.

- Имаш! Нали взе пенсията?

- Нямам! – кресна ми тя.

- Щом нямаш, дай да продадем бузалъка.

- Почакай още един месец – каза ми баба и погледна към мене.

- Почакай, ама виж! – и се ударих по голия задник с ръка.

- Не те е срам! На мене да си показваш голия дирник! – дереше гърлото си баба. – Ще кажа на баща ти!

"Ох, боже! Що ми трябваше?" – думах си аз. И страхът, че баща ми ще ме пребие от бой, обхващаше главата ми, стягаше я от всички страни. Не ми оставаше нищо друго, за да се отърва от боя, освен да се обеся.

Отидох в яхъра, грабнах въжето от самара на магарето и хукнах към ореха, изкачих се набързо като маймуна към върха и се провикнах:

- Ти не ми даде пари за гащи, ти ме плашиш с баща ми, но този път няма да ме бие заради тебе! Да знаеш, че ти ще си виновна за моята смърт! – превъртах въжето в ръцете си; единият край провисна надолу, с другия се вързах за шията.

Баба ревна под ореха и започна да се тупа с две ръце по кълките.

- Чино! Какво има? – попита я отдалеч чичо Желю, братовчед на баща ми.

- Оле! Желю... Ела! Обеси се...

Цялата махала се събра под ореха и всеки даваше акъл как да ме снемат от клона.

- Пенчо! Слез... Слез, чедо! – молеше ме дядо поп. – Стъпи ей там... Аз чух, че се разправяте с баба си. Слез! Слез, чедо... - дядо поп гледаше към мене и ми намигаше.

Неочаквано започнах да се хиля; ама тъй се хиля, като че ли плача. А дядо поп упрекваше баба ми пред всички за алчността й. А на мене ми подвикна:

- Слез! Слез... Той, баща ти, няма да те бие!

Две-три години след този случай неочаквано се влюбих в едно момиче от нашия клас. Ванчето беше силна ученичка. Помолих я да ми помага. Аз й носех в училище кокичета и минзухари. Ходех да ги бера след обяд по поляните край село. Давах й ги скришом. Ванчето се радваше, не забелязваше нито пъпките по лицето ми, нито големите ми клепнали уши, нито големия ми камбест нос. Тя ме гледаше все в очите. Дори веднъж ми каза:

- Ти имаш много хубави очи! Колко са сини! – Ванчето ме погали с ръка по лицето.

Това го видяха три-четири момичета и започнаха да се смеят, като викаха в един глас:

- Ваня е хлътнала до ушите! Не му ли вижда пъпките по лицето? Не му ли вижда големите уши, не му ли вижда големия нос?

- Не е истина! Не е истина... - викаше Ванчето срещу тях.

- Истина е! Истина... Ти не можеш да видиш колко е грозен! – провикваше се дебелата Станка.

Идваше ми да я цапна по устата. Тръгнах към нея. Но учителката влезе в класната стая.

- Защо сте се развикали тъй? – попита тя.

- Ваня погали... - провикнаха се две-три ученички от последните чинове.

- Какво лошо има в това?

- Той е грозен! Грозен е... - подвикна Станка.

- Ти пък си дебела! – каза й Ванчето.

- Ваня е влюбена! Ваня е влюбена... - викаха три-четири момичета.

- Тишина! Какво е това надвикване? – скара им се учителката.

Тук-там се чуваше шепот: "Колко е грозен! Виж му ушите!"

- Тишина! – каза учителката и започна да изпитва.

След часа не посмях да отида при Ванчето. Тя погледна скришом към мене и се изчерви. След часовете тръгнах мълчаливо след нея. Но приятелките й, Мариета и Данчето, й говореха нещо за мене и се смееха.

На другия ден Ванчето не дойде на училище. Братовчед й Иван ми каза, че майка й я набила, като разбрала от Данчето, че ме е погалила по лицето.

Стана ми мъчно за Ванчето. Престраших се и отидох у тях. Исках да обясня на майка й. Но тя, като ме видя, че влизам в двора, се развика:

- Не виждаш ли колко си грозен? Накъде си се повлякъл? Отивай си, отивай си! Ваня е болна!

- Но аз...

- Отивай си, ти казвам! Не искам да я правиш за смях пред селото!

Чудех се накъде да тръгна, а Ванчето ме гледаше от прозореца. Видях, че главата й е превързана. Тръгнах към къщата.

- Аз на кого казвам!? – извика ми майка й, хвана ме рязко за рамото, съдра ми палтото.

Видях се сред двора като бостанско плашило и започнах да плача без глас. Тръгнах си, вървях като пребит от бой. И нищо друго не ми минаваше през главата, освен мисълта, че трябва да се самоубия. Мислено се изкачвах по Злата стена, по Орловия камък.

Не усетих кога излязох от село. Орловият камък ми се виждаше по-висок от Злата стена. Реших да се хвърля от него в дола.

Изкачих се на най-високото. Две-три птици прелетяха над главата ми. Почувствах мириса на зеленината и разперих ръце.

- Ей! Ей! – извика ми неочаквано Иван, братовчедът на Ванчето.

Погледнах към него и паднах по камъните надолу.

- Къде си? Защо?... - попита ме Иван с пресипнало гърло.

Но аз бях онемял от болка! Сред пукнатините на камъните.

Българската литература

© 2001 Литературен форум