Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пенко Койнов

Моите срещи с Марчев и Кундера

И в долината, и в столицата на света всички животни са тъжни след сношение

 

Петър Марчев. Страната на белите негърчета. ИК Йомида, Казанлък, 2000.От столицата на една долина до столицата на света разстоянието може да се измери и с два романа. Случайно, ако си въобразяваме, че има случайност, от "Непосилната лекота на битието" попаднах в "Страната на белите негърчета". Като приемам, че от всяка оценка се подават късите уши на садо-мазохистичната ни симбиоза, в двете книги потърсих само отговорите на екзистенциалните нужди – моите – и паралела между проблемите на човешкото съществуване, видени от Петър Марчев и Милан Кундера*.

Та нали това е основното объркване днес: неразрешимата дихотомия между тялото и душата, между мен и другите. Парализиращият език на властта и насилието и далечният глас на любовта. Защото в нашия "капан за наивници" е страхът ни да срещнем себе си. В него твърде късно идва трансцендентното ни познание за духа, който не е само наемател на тялото. До "вечното завръщане" те заедно и едновременно са лекарят и пациентът, свободата и несвободата. И никога "океанът от букви" и "мрежите за думи" не ще могат да сглобят двете половинки на цялото, което още Сократ и Платон са търсили в "Пирът". Напразно китарата на Блекмор и мелодията на Бетовен и безкрайността, която носи в себе си всеки от нас, ни показват вратата в тялото, през която душата прекрачва към другите, за да живеем в истина и да се спасим от "интимния недоимък".

Ал-Александър и огледалният двойник от пренаредения с думи свят на Марчев преминават през степта, която превръща момчетата в мъже и вървят към фаталната планина на проглеждането, посипана вместо с бял сняг с прах от човешки кости. Те преминават през илюзиите на свободата, през страховете от себе си. В пороя любовни излишества от "никоганесвършващия" купон те търсят различните лица и винаги новото тяло на своята "свобода". В блаженствата на почти истински султан Ал достига до алкохолна нирвана и до абсолютното удоволствие да се саморазрушава. Така Александър изкопчва максимума от живота. Но от екзистенциалната дихотомия на доброто и злото се ражда само яростта към света и се появява смразяващият дъх на смъртта. И увисва опасният въпрос: Как да оставиш след себе си някакъв знак за краткото си пребиваване?

Томаш на Кундера скита между лекотата и тежестта на Парменид и митичната река на Хераклит, подгонен от мита за вечното завръщане и от страховете на линейния живот, който изчезва веднъж завинаги, защото, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Необяснимия копнеж по повторението Томаш удовлетворява в непрестанните любовни турнири, ужасен от агресивния идиотизъм на секса, който носи ексхибиционистична наслада, но никога утеха. И същия въпрос: след като щракне капанът на онова, в което сме превърнали човешкия живот, какво ще остане?

Саморазрушителността – и за Кундера, и за Марчев – е единственият отговор от неизживения истински живот. Анонимната власт и на Великия, и на Кръстоносния поход към невидяната обетована страна убива с примамващото сладостно самоотричане и с предпазните мрежи от дълг, приятели, успехи, обществено мнение и родина. И неизтощимите сексуални желания са потребности на неустойчивите, които крият от себе си ужасната нужда непрестанно да доказват своята стойност в света на тоталната грозота. Защото всеки яхва другия като кон, само да долети до своите илюзии.

Но срещата на двата свята – възвишения и низкия, хоризонталния и вертикалния – става тук и сега. В изначалния концлагер, в острова-затвор и резерват за бели роби, където се шпионираме и мразим. Трагедията на героите на Кундера и Марчев е късно да научават, че тези светове не са алтернативни, а неразчленими и свързващи ги. Затова идва нуждата от вяра, без която не може да се живее. (Не е случайно и че в Стария завет терминът "emunah" – "вяра", означава устойчивост.) Дори и сред празнотата на живота на героите и неспособността им да обичат безусловно, което ги прави нещастни, идват твърденията на душите им, идва тяхната вяра. Тя не е награда за добродетелите, а е блаженството на самата добродетел, като чудо на съвършенството.

Не в света на "или-или", а в света на "и-и", над доброто и злото, над запъването на генералните секретари и над еднодневните мигове на удоволствие е вярата и истинското щастие в любовта и свободата от насилието. А за останалото е казано и в класическата поговорка: "Всички животни са тъжни след сношение"...

 

* Милан Кундера. "Непосилната лекота на битието". С. 2000.

Българската литература

© 2001 Литературен форум