Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Пламен Павлов

 

* * *

(На Виолета Русева)

Прониква самотата дива –
все рано или късно –
човекът сякаш е тетива,
опъната до скъсване,

надхвърляйки и светлината,
той в тялото се гуши –
и ето, срастват се с тревата
хвърчащите ботуши,

позеленяват сетивата –
вода, случайни тръни –
дъждът вали към небесата,
доникъде бездънни –

отново мракът разсъблича
душата с влажна мутра
и я захвърля безразличен
на улицата сутрин.


* * *

Окото на замрелия часовник
най-точно отброява песъчинките,
а погледът му хладен и всевиждащ
пронизва естеството на света,

пробожда той отсрещната топола,
бетонната грамада с плосък покрив,
зад нея други няколко, и още
(безкрайните редици на живота),
нататък планината, оня сипей,
светулката, която свети кратко,
полето, градовете милионни,
моретата, вулканите, стадата,
един пингвин, леда на Антарктида,
рекламния калкан на "Кока-кола",
скалите, милиардите бактерии…

И теб, и мен самия тук,
на първо място,
което е така безкрайно тъжно
и всъщност не е никак
лошо.


Дива песен

Криви, жилави дървета,
вкопчени в брега висок,
някаква игра на бесовете
и шедьоври на самия Бог,

корените впримчени разсичат
мъката на тоя камънак,
вятърът върлува, дъжд завлича
в урвата пръстта, самия бряг...

Може би небето в тях опира
(то ли ги превива?), но без звук
пъплят те нагоре без да спират,
водят спора именно оттук

и кривят се, и опипват всяка педя на живота,
и тръбят с гласа сипкав клонищата им – хоботи…

Рев, безсмислие, стон или проклятие…
Този глас е само камертон,
той е мисълта или самата
Жажда, без илюзии, без дом,

той непонятен за човека
(а човекът не е ли такъв…),
може би обраслата пътека
в джунглата на неговата стръв –

и изгарящ, и прогизнал от жарава и вода,
и нечуван, и пронизващ съществото на света.


* * *

Рибата – стаеното вълшебство –
дреме в първобитния подмол.
Митове, игри на интелекта? –
нещо като глупав зъбобол.

Рибата – самото сътворение,
космосът – играчка и съдба,
вечното човешко настървение –
отказ и от глътка свобода.

Рибата, човекът, битието,
Космосът – абсурден и безок,
и абсурдът като гонг в небето,
и небе – като око на Бог.

Рибата... Животът – риба няма –
крие се, мълчи невинен, гол –
Смисълът – оптическа измама,
малка риба в речния подмол.

Българската литература

© 2001 Литературен форум