Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

На 10 април СДС - Лозенец, заедно с Кметство Лозенец и Фондация "Лозенец", в рамките на Великденските тържества на изкуството, организира вечер на творчеството на писателя СТЕФАН ДИЧЕВ, живял почти 50 години в Лозенец.

Думи на съпругата му Лиляна Дичева, произнесени на тази вечер:

Преди всичко позволете да благодаря сърдечно на организаторите на тази вечер, която зачита паметта на съпруга ми; и особено да благодаря на г-жа Кина Андреева, която замисли тази инициатива, и на г-жа Антонелла Бонева, която толкова се труди да я организира.

Тъй като тази вечер е наречена на творчеството на Стефан Дичев, нека и аз да говоря не за някакви интимни неща, а да кажа моето скромно мнение за твореца и писателя. Ще прощавате – тук сте се събрали толкова писатели, поети, изкуствоведи, хора, които по-добре от мене умеете да оценявате литературата, но нека и аз кажа какво ме е интересувало и вълнувало в творчеството на Стефан, а вие ще се изкажете по-компетентно.

Три неща бих казала, че харесвам по принцип в творчеството на Стефан: първо, емоционалността на таланта му. Като жена, аз разбира се, най-много на емоционалното реагирам. Но той наистина не е хладен писател, а умее да засилва драматичното напрежение в романите си и на места истински да вълнува. Аз си спомням: навремето, когато издаде големия си роман "За свободата", колко хора ми казваха, че са плакали на някои сцени от тази книга. Сцени като смъртта на Раковски например, или смъртта на Хаджи Димитър на Бузлуджа наистина могат да те накарат да се просълзиш.

Второто качество, което харесвах в творчеството му, бе категоричният му вкус към действието. Той твърдеше, че романът трябва да има динамично действие и по-малко описания, природоописания и пр., каквито например има в романи на ХIХ век, макар да има и гениални между тях. Смея да твърдя, че Стефан като че предчувстваше съвременната епоха, в която динамиката на действието вече е императив. Ние сме залети сега от динамика, особено в американските романи и филми, това като че става закон в изкуството и дори много се прекалява с това... Може би днешният човек търси в книгите и филмите отмора, забрава, търси да се забрави за няколко часа от нервната и напрегната епоха, в която живее. Спомням си дори, че г-н Георги Цанков, който произнесе такова блестящо слово тази вечер, веднъж нарече по телевизията Стефан Дичев "българският Александър Дюма"; и като знам – нали съм художничка – че великият живописец Реноар е обичал да чете само Дюма, това ми се струва достатъчен комплимент.

Но има и друго, мисля, че Стефан се постара да отиде и по-далеч.

И ето, искам да говоря за третото качество, което особено ценя у Стефан: това е, че той съумя да се развива докрай, до старост, че не стоеше на едно място. Романите му "В лабиринта" и "Подземията на Сен Жан Д’Акр" са по-добри в естетическо и композиционно отношение от предишните; а последният му роман, "Завоевателят на миражите", стана най-значителното и най-интересното, което е сътворил. Искам да подчертая, че в тоя роман той постига онова, към което винаги се стремеше: да измъкне литературата от регионалното, от "потуранковщината", та да стане истински европейска литература. Макар и с повече от 30-годишен труд, той постигна в този си последен роман едни по-високи мащаби, една философия на историята и един твърде интересен паралел със съвременността. И нека цитирам тук един откъс от статия на проф. Владислав Икономов в потвърждение на мисълта ми:

"Тук е изключителността на тази книга в нашата литература. Както Александър, излизайки извън дебрите на дивите македонски планини, завладя най-напред Елада и оттам посегна към границите на тогава познатия свят… така и тази книга излиза извън традиционната за нашата литература регионалност, за да посегне към един от митовете на човечеството. Към един прамодел, един хипермодел на стремежа на индивида към Невъзможното и на държавната система – към Всеобхватност. И към поредния – може би най-бляскав, но еднакво жесток провал на имперската мечта..."

И откъс от статия на Любен Дилов:

"Мисля, че с това си дело Стефан Дичев ни дава основание и да се гордеем: ето, един българин притежава нужното самочувствие да се заеме с нещо, което е тема и проблем на цялото мислещо човечество..."

Нека накрая изразя и едно специално учудване, учудването, че Стефан успя така добре да опише сраженията на Александър Велики – сражения, които се изучават във военните академии на цял свят. Наистина бляскаво и крайно интересно ги е описал и драматизирал – той, който никога не бе стрелял, който нищо не разбираше от военно дело, той, който служи войник две години… като библиотекар в интендантска дружина.

Ето и някои любими мисли, които намерих преписани от него на бюрото му, когато след смъртта му разчиствах бъркотията:

"Отечеството се създава от праха на мъртвите" – Ламартин;

"На историците се пада да отмъстят за народите" – Шатобриан;

"Романът е огледало, което се разхожда по големия път" – Стендал;

"Творенията на насилието не са трайни" – Солон;

"Дълъг е пътят на наставленията, а кратък на примера" – Сенека;

"Може да се мисли само чрез образи. Ако искаш да бъдеш философ, пиши романи!" – Камю.

Българската литература

© 2001 Литературен форум