Литературен форум  

Брой 17 (458), 01.05. - 07.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Стоян Стоянов

 

Черешова градина

Тъй странно състояние е самотата,
като разцъфнала черешова градина:
Все още неразлистените клони
на дърветата веднъж са сто ръце
разтворени, за да прегръщат,
а друг път – само черни вратове
на ненаситната стоглава злоба...

Да посадиш от старата череша в двора
Градината на пролетта,
а после да броиш годините
по мъртвите и черни клони...

Тъй странно състояние е самотата
в местата за поезия;
до лудостта; в алергиите
към разцъфналата пролет...

Разцъфналата пролет...
Разцъфналата пролет –
една черешова градина
в ъгъла на двора.

Ограбен сън

Имам ли право да спя,
докато ти си будна;
да те пусна в съня си,
като синкава сянка
да изтичаш?

Лудите –
само те не спят;
само те забравят
да угасят свещите.
Само те ми вярват;
само те – виновните за пожарите
в които сами изгарят.

Градът е озъбен скитник;
ограбена гробница;
бетонен панел между хората;
хората които не спят на светло;
хората които те галят,
за да ме боли;
които те целуват безпощадно;
в които ти се притискаш
притихнала и очакваща;
радваш се;
вярваш им,
за да ме боли,
за да угаснат свещите
и пожарите, може би.


Рожденият ден на вересиите

"Тринадесети ден на месеца –
разпети петък. Запомни."
Ох, кой кретен ми го заби в главата?
Сякаш си нямам други дертове,
че трябва и фаталности да чакам?
Да чакам, да се изсипят всички наведнъж
и да ми кажат: - Пил си, плащай!
Вече съм готов да им обърна
празната кесия и скъсаните ми отдавна
джобове, които даже въздух не задържат.
Или да изиграя таз "трагична" сцена:
- Вземете ми живота господа и дами!
Вие бяхте толкова добри със мене.
Но моите... Ох! На мойте трудни дни
дошъл е краят. Не мога да се издължа,
нали разбирате? Но продължете ги
заради вашата надежда,
че някой ден – далечен, може би
и в мен ще се свъртят пари.
Нали не е изключено поет да поумнее?
А може би
ще стана по-известен
със борчовете си към вас. Дали?


Игра

Играех си на гладен вълк
в кошара с бели и невинни агнета.
Тя беше осветена с лампиони:
оранжеви, зелени, лилави, червени,
обърнати десетостенни пирамиди.
Върху маси с покривки на цветя
и винено каре вместо пачавра
самотните и бели свещи ронеха топлия восък
в порцеланови лотоси,
за душата, или за смъртта на незнаен моряк;
стъкло, превърнато във най-различни чаши –
(за какво ли служат те в кошарата?)
и пепелници пълни с фасове и със досада
от шума на блеещото стадо;
оцетници, като целувки с белезници;
салати, сол... - усмивки с белезници;
очила, прозорци на карета, закачалка,
като коледна елха за кожите на сити хищници.
Играех си на "гладен вълк", но бях преял
със "свински дроб на скара".
Кошарата, естествено не бе кошара,
но защо пък да не стане истина играта?
Нали бях там и пиех, за да огладнея пак,
да поиграя, да се изморя и да заспя,
да се събудя, да науча как
един добър ловец – добър овчар
изкарал стадото на паша,
а кошарата е празна
и закачалката боде с рогата си
очите на вълка.


Непознатата

Аз много Ви обичам
и когато тихо
си гледам дланите
не знам защо ревнувам,
за да не Ви погалят.

Ръцете ми нямат белези.
Раните са в ръцете ми,
като пръст от земята
и ненужни
като чужди спомени...

Аз много, много Ви обичам,
но се страхувам да Ви кажа,
защото още, още повече –
страхувам се, че ще повярвате;
ще ми разкажете онази приказка,
онази приказка, която още никой,
никога
на никого
не е разказвал...

Обичам Ви,
но винаги ще се удавям
с водка
преди да Ви призная,
защото още, още повече... -
Страхувам се,
че в тъмното ще ми повярвате...

И тези стъклени врати
ще се отворят изведнъж...

Морето ще е толкова солено,
че ще горчи...

Земята ще е суха
и напукана...

Съдбата няма да брои до три
преди онези стъклени врати
да се отворят...

И ние няма никога да сме сами,
да сме сами...

Да сме сами.
Сами,
за бога!

Българската литература

© 2001 Литературен форум