Литературен форум  

Брой 19 (460), 15.05. - 21.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цанко Живков

За черните премеждия и бялото цвете

 

Цанко ЖивковОт билото на седемдесет и петата си година все по-често се улавям в нагласата на спомените и равносметката.

Досега, за да не губя посоката и опорота под нозете си, винаги съм се придържал към действителните неща от живота. И тоя път ще разкажа за няколко мои черни премеждия и за едно бяло цвете...

Тригодишен съм. Живеехме в стая под наем на брега на Струма срещу огромния табан на "Старите рудници", който постоянно димеше със сивожълт задушлив пушек. Стъмнеше ли се, залепвах нос на прозореца и гледах пламъчетата на самозапалилата се пляка. Струваше ми се, че това са очите на хиляди дяволчета...

Баща ми, току-що отворил дюкян в чаршията, обработваше овчи кожи и шиеше кожуси и калпаци, а безпаричните селяни се издължаваха с жито, сирене или осолено месо. Занаят-канаят! Гладни не сме заспивали. Мама накисваше кожите в реката и ги изпираше до пухкава белота. Сетне ги нареждаше в огромната каца под тенекиения навес на двора: ред кожи, ред трици и морска сол. Кацата се допълваше с вода. За да опита пропорциите, татко отпиваше глътка от щавата – толкова чиста беше. Кожите се бъркаха, преобръщаха се сутрин и вечер, докато хубаво ферментират. После се остъргваха от мазнините и придобиваха трайна мекота и гъвкавост. Някой съсед обаче сложил сода каустик в щавата. Почернелите кожи се разкапаха на парцали. Беше тежък, злодейски удар. Татко и мама го отболедуваха. Трябваше да се платят и унищожените кожи на стопаните.

Изходът бе да построят собствена къщичка извън града, в близост до течаща вода. Купиха място над железопътната гара, в Мануиловите ливади. Когато за пръв път ме заведоха там, беше пред коситба, тревите стърчеха над мене и не виждах друго, освен небето.

Родителите ми бяха много угрижени. След плащането на парцела и кожите, останаха без пари. Но баща ми вече имаше "доверие у чаршия". Търговците на строителни материали братя Костови му дадоха всичко на кредит. "Не бой се, Живко, ти си занаятчия, ще платиш, когато можеш!" – чувах го да повтаря думите на кредиторите си. Когато почна строежът, мама носеше обед на майсторите. Двете й ръце заети с бохчи и торби, та аз се държа за крайчеца на литака й и така вървим. По онова време при железопътната гара нямаше подлез, нито надлез. Провирахме се пълзешком под вагоните. И веднъж, нещеш ли, когато бяхме по средата на коловоза, вагоните над нас изтряскаха и тръгнаха. Аз не разбрах какво става и нямах време да се уплаша. Но какво е било на майка ми? Тя хвърли торбите с яденето извън коловоза, блъсна и мене с всичка сила и в последната секунда също се изтърколи. Едно от колелетата на вагона захапа крайчеца на литака й и откъсна парче от него... Колкото пъти си спомняше тоя случай, мама си поплакваше...

Бях вече в прогимназията. След училище отивах на дюкяна. Той беше преграден от голям шкаф на магазин и работилница. По средата имаше малко писалище, дето си готвех уроците. Мястото беше сгодно: виждах кой идва и чувах какво се говори и в магазина, и в работилницата. Есенно и зимно време на усилена работа татко държеше две-три чирачета, които с вързани напръстници на подвитите средни пръсти се учеха да шият. Имаше и по някой калфа, който ги надзираваше. Всички те идваха от близките села и докато шиеха, устата им постоянно мелеха. Какви ли не случки и истории се разказваха: за кражби, убийства, любов и изневери, за поверия, поличби и разни надхитряния. Баща ми също развързваше спомените си от Радомир, където учил занаята; за майстора Соколов, който приживе си печатал некролог и го лепвал на вратата на дюкяна, щом разбирал, че идва бирникът. Изобщо в работилницата се приказваше неуморно. Тогава четях Вазов, том по том. "Чичовци" ми направиха силно впечатление и те ме подтикнаха да записвам веселите и тъжни истории, които чувах. Изпълних цяла тетрадка, която по-късно се изгуби някъде, та пернишките "Чичовци" останаха неосъществени. "Загуба велика за народа!" – както би казал Иванчо Йотата. Все по това време ми попадна малката книжка-пътепис "Перник, градът на черното злато" от учителя Николай Вълев. Уж вече познавах миньорите, рудниците и тукашната действителност, а уводните думи ме разтърсиха: "Фабричната свирка раздира небесата и зове. Хиляди рудничари вземат карбидни лампи, турят на рамо кирки и лопати и вървят, навели глави. Спират пред зловещите черни уста на рудниците, прекръстват се с костеливи и напукани ръце, па тихо шепнат: "Бог на помощ!" После мълком и бавно се изгубват някъде под земята..." Бях петнайсетгодишен, когато написах първото си съчинение по случай 50-годишния юбилей на мината. Безкрайно се изненадах, щом го видях отпечатано в ученическото списание "Младежко слово", на което по-късно станах един от редакторите. Оттогава 60 години все с перо в ръка – за добро и за зло.

9 септември ме завари в предпоследния клас на гимназията. Арестуваха ме, взеха ми албума с детските и ученическите снимки, дебелата Библия и пълна бохча други книги. Брадясалият младок, който предвождаше групата, като видя "Човекът-звяр" от Емил Зола, ме попита: "Знаете ли какво е казал Зола? Убий врага си!" Не знаех това, а той може би единствено тия думи беше запомнил от големия писател. В ареста ме държаха няколко седмици. "Сътрудник на фашисткия печат" (имаше се предвид гимназиалното ни списание "Младежко слово"), "активен член на фашистката организация "Бранник" – все сериозни обвинения. Бях по къси гащета, с туристическите си обувки, които ми служеха и за възглавница, когато вечер лягах върху голия под на голямата стая. В нея се побирахме 30-40 човека. Сред арестуваните имаше полицаи, търговци, запасни офицери, адвокати, лекари, някогашни кметове и бирници, младежи легионери. Докато бях там, два пъти стаята се опразва посред нощ – оставах аз и още един-двама. Казваха на арестуваните, че ще ги водят на съд в София. По-късно разбрах, че ги откарвали в местността Тева, разстрелвали ги и ги хвърляли в една изоставена шахта. Овчари чували стенанията и виковете на недоубитите, но нищо не смеели да предприемат. Стаята се изпълваше с нови арестанти и пак се опразваше...

Тогава не изпитвах страх, защото не знаех какво става, пък и не се чувствах виновен за нищо. Но така можех да си отида и аз от този свят, ако не беше кумецът Милен Димов. С неговото семейство ни свързваше голямо приятелство: при опасност от арест кумецът Милен се укриваше у нас, та аз трябваше да му отстъпвам леглото си. Сега, станал фактор в милицията, той отърва мене...

Завърших гимназия и трябваше да ходя войник. Такива като мене ги пращаха трудоваци. Тъй и тъй ще се бъхти, мислех си, затова постъпих в "Старите рудници", където дядо ми Цветан беше копал въглища 30 години. Но още първия ден под земята ме слетя поредното грозно премеждие.

Назначиха ме в четата на шинарите и възрастният й началник Боре Щърбавия ме поведе да се запозная с рудника. Стигнахме края на "безконечното въже", което дърпаше по стръмното пълни с въглища вагонетки и пускаше празни. Пристигнаха няколко вагонетки с шлевери – еднометрови плоски трупчета, с които укрепваха фронтовете. Боре Щърбавия нареди на мен и на още един младеж да спуснем вагонетките на ръце, тъй като хаспелът бил повреден. Ние хванахме първата вагонетка и я заспускахме. Тя ни влечеше, макар че здраво запъвахме нозе в земята или по шината – гумените ни цървули замирисаха на изгоряло. Не бяхме изминали и тридесетина метра, когато старият майстор закрещя отгоре:

- Пазете се, пазете се, изпуснах ги!...

Обърнахме се и какво да видим: останалите две-три вагонетки летяха по наклона, искри святкаха под колелетата им. Опуснахме и нашия вагон. Младежът, който беше от дясната страна, скочи върху една камара от талпи. Ако можех да мисля трезво, и аз трябваше да направя същото. Но обхваналият ме ужас отне разсъдъка ми. С необяснима, сляпа упоритост се заблъсках в подпорите отляво, преграждащи линията от пътеходната. Опитах се на едно място, на друго, на трето – напразно: подпорите бяха нагъсто, а вагоните вече трещяха зад гърба ми. "Ще ме смачкат!" – прониза ме мисълта. Заблъсках главата си между диреците с безумието на загиващия. И в последната секунда се промъкнах – липсвал един от диреците. Вагоните префучаха зад петите ми, настигнаха предния вагон и с бясна сила се вбиха в него.

Щърбавия дотича разтреперан. Чак когато ме заговори, аз се опомних и усетих болка в дясната си вежда – бях я разсякъл в някой дирек. И едва тогава истински се ужасих от това, което можеше да стане...

Още като работех в рудника, почнах да пращам дописки на "Рудничар", "Труд", "Работническо дело". Бяха написани грамотно и ентусиазирано, затова ги печатеха веднага. В царството на слепите и едноокият води! Възложиха ми да редактирам многотиражките на някои рудници и заводи, на цялата мина. Добре се посрещаха и очерците ми в "Литературен фронт".

От списание "Наша родина" ми поръчаха да направя репортаж за Петричкото ТКЗС, нашумяло с успехите си. Командироваха ме заедно с фотографа Маджаров, мургав хубавеляк.

Заминахме за Петрич. Управата на стопанството се намираше на неголям площад, а на петдесетина метра от него в тиха уличка беше къщата на прочутата ясновидка Ванга. Маджара много искаше да отидем при нея, а на мене ми неудобно. Нямаше какво да я питаме, бяхме млади, здрави, а тя приемала хора с болки и грижи. Но другарят ми упорстваше в желанието си да я посетим. Минахме веднъж край двора й, там тълпа от хора, и се отказахме. След ден-два пак отидохме и за голяма наша изненада нямаше никой. Бутнахме дървената портичка и влязохме в зеления тих двор. И веднага чухме гърления, леко сърдит глас на пророчицата, която седеше на припек пред къщицата:

- Кой идва?

- Журналисти сме от София – отговори Маджара.

- А, не сте от София! – възрази Ванга и това беше самата истина. - Какво искате?

- Идваме да ви видим! – каза Маджара.

- А, не сте дошли при мене, по друга работа сте тука! – отново ни изобличи ясновидката и взе да ни хока: - Защо идвате? Не ви трябвам! Уморявате ме!... – Замълча малко и добави: - Ей тоя има бяло цвете на главата си.

- Кой, аз ли? – нетърпеливо запита Маджара.

- Не, тоя с офицерските дрехи!...

Бяхме само двамата, а костюмът ми от резедав габардин приличаше на офицерска униформа.

Разочарованият ми приятел млъкна. Смутолевихме някакво извинение, обърнахме се и напуснахме двора. По-късно, колкото пъти се виждаме с Маджара, не забравяше да ме подкачи за "бялото цвете върху главата ми". А аз, и тогава, и по-късно не му отдавах кой знае какво значение. Но годините продължаваха да ми поднасят черни премеждия, които извикваха и спомена за бялото цвете.

Работех в редакцията на пернишкия в. "Димитровско знаме", водех местния литературен кръжок и активно сътрудничех на "Литературен фронт". С ръководителите на вестника все бях в пререкания. Написах уводната статия за един първи май. Всичко необходимо си имаше тая статия, но я започвах по-свободно – с пролетта и пробуждането на природата. Не може така! Във фашистко първи май бил празник на пролетта и цветята, сега е на трудовия народ! – отсичат главният редактор и партийният секретар. И замениха първия абзац с лозунг от тезисите на ЦК на партията, издавани, за да не се самодейства по места и изкриви генералната линия. Чиста и сигурна работа. Няма го риска да сбъркаш, проявиш ли инициатива. А аз ги провокирах. И черните ми точки се увеличаваха...

Написах и статия-предложение за клуб на културните дейци в Перник. Отхвърлиха я, затова я изпратих в "Литературен фронт". Още не беше отпечатана, когато в пернишкия вестник излезе на цяла страница разгромяващата ме статия "Против лицемерния повик за свобода в културния живот на града". Неподписана, каквато беше практиката тогава. Все през тия дни бяха започнали "унгарските събития". Че като свързаха моя клуб на културните дейци с "клубовете Петьофи" в Унгария, които били подготвили "контрареволюцията "; че и аз съм искал такъв клуб, където на чашка коняк "гнилата интелигенция" да обсъжда и дава акъл на партията как да ръководи културата в града; че знаете ли кой е авторът и случайна ли е неговата контрареволюционна дейност?... Леле мале!...

Когато показах статията на главния редактор на "Литературен фронт" Славчо Васев, той сериозно се разтревожи. "След такива обвинения – каза ми – могат да те съдят или изпратят в лагер." "Голям избор!" – помислих си, без да знам, че точно тогава е действал лагерът край Ловеч.

Но като мина известно време и Васев се убеди, че обвиненията срещу мене са безпочвени, намери начин да ме защити. Взе да печата във вестника изостанали мои материали. В Перник бяха шокирани. От "Димитровско знаме" обаче ме уволниха и седем години стоях без работа. Снеха ме и от ръководството на литературния кръжок.

Имаше и други пишещи братя, изкупителни жертви на тогавашното Хрушчово настъпление срещу интелигенцията: Георги Божинов от Благоевград, Кирил Торомански от Враца, Йордан Александров от Варна, дори Пеньо Пенев от Димитровград. Славчо Васев измисли спасителния ход: даде ни статут на кореспонденти на "Литературен фронт" с 30 лева месечно възнаграждение – по лев на ден. Колкото за хляб и голяма шкембе-чорба. Нямаше да умрем от глад и не можеха да ни смятат за безделници във времето на всенародния трудов поход към социализма.

В следващите години още няколко пъти се завихряха около мене черните прокоби на войнстващата класова бдителност. Но някакъв жив късмет все ме отърваваше от непоправими последствия. Затова сега благодаря на Бога и на пророчицата Ванга, която със слепите си очи видя бялото цвете върху главата ми.

Българската литература

© 2001 Литературен форум