Литературен форум  

Брой 19 (460), 15.05. - 21.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Душан Митана

Земята е кръгла

 

Душан Митана (1946) завършва драматургия във Висшето театрално училище – Братислава. Известно време е редактор в списание, после става професионален писател. Дебютира с книги разкази "Кучешки дни" (1970), след което излизат повестта "Патагония" (1972), сборниците с разкази "Нощни новини" (1976), "Словашки покер" (1993), "Въздушно течение" (избрано, 1995) и романите "Краят на играта" (1984), "В търсене на изгубения автор" (1991). Издал е също така две стихосбирки и е написал няколко телевизионни и филмови сценария.

 

Когато вечерта се върнах вкъщи, жена ми ме запозна с приятелката си от студентските години; пристигнала от Кошице в Братислава и разбрала, че в хотела са пропуснали да й запазят стая. Макар че жилището ни беше едностайно и имахме две малки деца, жена ми я поканила да преспи у нас, на единствения ни разтегателен диван; очевидно е сметнала, че ще спя на пода или ще пренощувам у някой приятел. Аз обаче му бях ударил към две кила вино, бях уморен и освен това – приятелката на жена ми ми харесваше. Престорих се на много по-уморен, отколкото бях, облякох се по анцуг и въпреки протеста на двете жени легнах на дивана, по средата.

Събудих се посред нощ. Лежах между двете жени; очевидно ми имаха доверие. От тазвечерното вино цялата стая странно се въртеше с мен, повдигаше ми се. Приятелката на жена ми лежеше на дясната си страна, гърбом към мен, голото й рамо матово се белееше в тъмното; отвън проникваше само разсеяната светлина на уличната лампа. Обзе ме любопитство. Как ще реагира? Ще вдигне ли скандал? Или само мълчаливо ще се отдръпне?

Любопитството ми и желанието да съгреша се оказа по-силно от морала и принципите ми. Докоснах с устни топлото й рамо, жената дори не трепна. Ослушах се за миг – всички в стаята дишаха спокойно, дълбоко, равномерно. Знаех, че хората в този час на нощта имат най-дълбок сън; не ме заплашваше никаква опасност.

Внимателно пъхнах ръка под юргана и леко докоснах с пръсти меко кадифеното женско бедро. Не знаех наистина ли спи, или се прави на заспала. Може би от страх; стори ми се, че дори спря да диша. После едва-едва промени положението на тялото си, сякаш случайно, в съня си, и същевременно всичко остана същото – изглеждаше като да е станало насън; и очите й бяха затворени. Възхити ме нейната чувствителност – или това беше обмислена стратегия? – сутринта да се прави, че нищо не знае, че нищо не се е случило. Когато всичко свърши – никога досега със собствената си жена не бях изпитвал такова удоволствие – чувствах се невинен като младенец. Жена ми спеше. Помилвах я по косата и леко я целунах по ухото. Усетих радостно чувство, че продължавам да я обичам; през последните месеци вече бях почнал да се съмнявам. Не можех да се начудя – за пръв път й изневерявах, а тъкмо в този момент разбрах, че я обичам. Тихичко се измъкнах от леглото; отведнъж ми стана противно да лежа до чужда жена. От гардероба в коридора извадих кожуха на жена си и легнах на пода в кухнята. От кожуха ме лъхаше приятното ухание на жена ми и за пръв път усетих угризение на съвестта заради изневярата си. Успокои ме мисълта, че никога няма да разбере за нея, няма да й призная и се надявах, че най-добрата й приятелка също няма много-много да се хвали. Скоро след това заспах.

Сънувах, че съм загинал накрай Братислава, на мястото, което твърде добре познавах. Много пъти съм минавал оттам с автобуса, когато ходех на гости у приятеля си в Залухи или при командировките си до Прага и Бърно. Това беше отклонение от улица "Пражка", много добре познавах това място, но не си спомних как съм загинал. Не знаех дали съм пътувал с автобуса, или с кола, дали съм карал колело, или мотор. Станала бе злополука, в това бях сигурен. И бях сигурен в още нещо: в датата и времето. Това бяха първите думи, които казах гласно, сякаш съм се събудил. Чувствах се онеправдан. Стори ми се, че е несправедливо предупреждението толкова да закъснее. Беше три и половина сутринта и за размисляне ми оставаха само седем часа. Сметнах, че зловещата заплаха, която се съдържаше в съня, е наказание за моята изневяра. Но не е ли твърде жестоко – смърт за изневяра?

Може би съдбата веднъж през живота дава възможност на всекиго да разбере истината и аз току-що имах този шанс. Но какво ще стане, ако мигът, в който истината се опознава, е един и същ със смъртта? Трябва да проверя. Стори ми се, че сънят ми има скрито значение, което мога да разгадая само аз. Стори ми се, че съществува отправен пункт и това съвсем ме обърка, защото почнах да се убеждавам, че тъкмо аз трябва да го отгатна и да открия закономерността. Стори ми се, че в дадена точка, каквито, разбира се, има много, в даден момент попадат лъчите на смъртта и който тъкмо в този миг се намира в тази точка, трябва да умре и че тъкмо аз съм призован да проверя тази хипотеза, защото сънувах пророчески сън. Трябва да отида там, още предобеда, в десет и половина, трябва да отида на онова кръстовище и ако умра, значи всичко е истина. Става дума обаче, дали това е лична, или неиндивидуална точка. Ако не отида и на това място в десет и половина умре някой друг, значи не е лично моя. Това обаче ще означава, че смъртта не дебне човека във времето, а в пространството. Тези размишления ме обзеха изцяло, но това не беше нещо ново за мене, защото още от малък имах странни наклонности. Известно време, например, бях убеден, че колкото повече се отдалечавам от мястото, където живея, толкова по-дълбоко моите спомени се потапят в миналото. Ако можех да отида най-далеч от родното си село, сигурно щях да успея да си припомня времето, преди да съм се родил. Правеше ми въртел обаче кълбовидността на Земята, защото този факт ми пречеше да се отдалеча най-далеч от нещо.

Кръглостта на земята е причината, ако искаш да отидеш най-далеч от нещо, всъщност да се връщаш при него.

В редакцията отидох в девет и половина; вече ме бяха търсили.

- Моментално при шефа – каза ми младата червенокоса секретарка.

- Е, най-после – въздъхна главният редактор, щом влязох в кабинета му.

- Какво става? Закъде бързаме? – попитах и запалих цигара.

- Заминаваш за Прага. Незабавно. Колата всеки момент ще дойде.

- До Прага ли?

Исках да попитам защо ще ходя, но не успях. В съзнанието ми изплува пътуването до Прага и отведнъж сякаш цялата ми кръв се отдръпна от лицето ми; краката ми се подкосиха, трябваше да седна. Болка сви стомаха ми и пропълзя нагоре, към сърцето. Почувствах отпадналост и угасих цигарата. Смачках я между угарките в пепелника, та чак я размазах и по края на пръстите ми остана малко тютюн и пепел; гнусливо ги избърсах о панталона.

- Как си? Лошо ли ти е? – попита шефът. – Изведнъж пребледня.

Разкопчах си горното копче на ризата и избърсах с длан изпотеното си чело.

- Нещо не съм наред със сърцето – отвърнах. – Днес трябваше да отида на лекар.

- Глупости. Сърце на твоите години. Не трябва да пушиш толкова.

- Не мога. Днес не мога – умолително казах аз.

Шефът изненадано ме погледна.

- Как така? Това е нареждане.

Нареждане, помислих си аз. Това е нареждане! Впрочем, тази нощ още не вярвах, приех го само на шега. В края на краищата имах възможност да реша – да тръгна ли, или не. Сега обаче работата опира до нареждане.

- Не мога – повторих аз. – Чувствам се твърде зле. Няма да мога да издържа на това пътуване.

Шефът мълчаливо ме погледна и после жлъчно рече:

- Трийсетгодишен мъж, а се оплаква от сърце. Що за поколение сте вие? – и после добави: - Намери Йожо Берка. Ще замине вместо теб.

Кръвта ми взе да се връща в главата.

- Ей сега – казах. – Благодаря ви.

Станах и вече на вратата чух думите на шефа:

- Вземи си отпуск и върви някъде на почивка.

Колко просто било! Оправдаеш се със сърцето и излъгваш съдбата. Отново ми се възвърна чувството на облекчение, каквото се появява след звъна на първия утринен трамвай. И без това не вярвам, разбира се, че не вярвам в това. Или съм страхливец, помислих си аз, но тази мисъл не предизвика у мен унизително чувство на срам; с изненада установих, че и страхливците могат да изпитват радост от живота.

Изпратих Йожо Берка до колата и дотам ме измъчваше един нов проблем. Какво ще стане, ако все пак нещо му се случи; до края на живота си няма да се избавя от угризенията на съвестта. Когато Йожо влизаше в колата, изпитвах чувството сякаш съзнателно го изпращах на смърт. Страхливец съм, казах си аз, но вече почувствах и цялата тежест на тази дума.

- Карайте внимателно, пътищата са заледени – продумах аз и подадох ръка на Йожо.

- Какво ти става? Да не мислиш, че няма да се върнем?

- Сънувах неприятен сън. Злополука или нещо такова. Глупости – рекох и спокойно си помислих: точно тъй, хем го предупредих, хем не станах смешен.

Шофьорът изруга:

- По дяволите! Страшно си падам по такива погребални слова преди пътуване.

Йожо се засмя. Тръгнах и зад гърба му чувах смеха му. Идиот, нека се пребие, щом не вярва. Огледах се; колата тъкмо излизаше през портата.

Постояха малко, изчакваха да се влеят в уличното движение, а на мен ми се прииска да изтичам след тях, да измъкна Йожо от колата, да седна на неговото място и да тръгна срещу съдбата си. Стоях сред големия двор и гледах подире им дори след като се бяха изгубили от погледа ми и чувствах как ме напуска спазматичното напрежение и цялото ми тяло се отпуска във внезапно и неочаквано, облекчително чувство на успокоение…

Събудих се – сега вече наистина – свеж и отпочинал; жена ми влезе в кухнята да свари млякото за децата.

- Там беше тясно, затуй се преместих – припряно взех да обяснявам.

Тя не каза нищо, само мълчаливо ме погледна и ми се стори, че по лицето й трепна насмешлива гримаса. Изтръпнах. Нима е разбрала всичко? Станах, прибрах кожуха в гардероба и се измих. После влязох в стаята. По-голямата дъщеря седеше в леглото и ядеше портокал. По-малката спеше в кошчето с пръст в устата. Приятелката на жена ми беше облечена в жълт пеньоар, късата й руса коса беше разрошена, но всичко това й приличаше. С удовлетворение си помислих, че си струваше прегрешението. Разговаряше с малката, белеше портокал и слагаше в устата й дребни розови полумесеци. Жена ми излезе от банята, вчесваше си косата. Когато ги видях двете заедно, жена ми и приятелката й, без да ща, почнах да ги сравнявам; беше повече от ясно, че предимството е на страната на жена ми. Тя беше много по-хубава и с елегантна фигура. Имаше само един-единствен недостатък – твърде добре и твърде дълго познавах нейните качества.

- Е, как спахте? – попитах сърдечно, после се прозях и добавих: - Аз спах като заклан.

Приятелката й иронично ме погледна и рече:

- Файдата ми не беше кой знае каква. Нещо ме притесни – тя кратко се засмя и тръгна към банята. След малко се чу плисъкът на душа.

Сепнах се, това неприятно ме изненада. Тая жена всъщност ме обиди. Думите й наистина ме засегнаха. Да каже, че файдата й била никаква! Това не е възможно! Щеше ми се да вляза при нея в банята и да й перна няколко шамара.

Жена ми нежно ме помилва по лицето и каза:

- Тая нощ ти беше фантастичен. Никога досега не е бивало толкова хубаво. Ева до нас наистина надали много-много се е наспала – и с чувство на благодарност ми разчорли с пръсти косата.

Стори ми се, че вместо мозък в главата ми има кутия с навлажнен динамит.

- Трябва да тръгвам – отдръпнах се от нея.

- Веднага ли?

- Нали знаеш, че заминавам в командировка.

- Аха. До Прага. Извинявай, съвсем бях забравила.

- Не съм изненадан. В тази бъркотия. Друг път, моля те, не кани в леглото ни чужди жени.

- Все пак не можех да я оставя да спи на улицата – тихо, като се оправдаваше, рече жена ми.

- Е, да оставим тази тема – благосклонно се съгласих аз.

- Сега ще ти приготвя нещата.

- Не е нужно. Довечера ще се върна. Какво да си облека? Балтона или кожуха?

Тя загрижено ме загледа, после пристъпи по-близо и сложи ръка на челото ми.

- Ти в кухнята си настинал. Имаш температура! – каза тя и ме дръпна към прозореца.

Беше ясна, гореща августовска утрин и когато осъзнах това, коремът ми се сви от някаква несъзнателна болка, която тръгна на горе към сърцето. Запалих цигара и почнах да пресмятам наум: август, септември, октомври, ноември, декември, януари, февруари. Седем месеца. Стори ми се несправедливо, че предупреждението дойде толкова рано. Седем месеца очакване и решаване, макар резултата да го знаех предварително, ми се стори твърде жестоко наказание за нещо, което стана съвсем другояче, а не така, както трябваше да се случи.

Превод от словашки Димитър Стефанов

Българската литература

© 2001 Литературен форум