Литературен форум  

Брой 19 (460), 15.05. - 21.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

  С България в Словакия

Милена Димова

Четири случки

 

На път за Словакия редакционният ни екип реши да нощува в Будапеща. През деня – разходка из града, красоти, изрядна чистота, спретнати хора, лъскави витрини, с една дума – перфектно уредена европейска столица. Вечерта се запознавам с неколцина местни журналисти, сядаме на бира и отваряме приказка естествено за "как е у вас – а как сте вие". Отговорите и от двете страни вървят на принципа "От Витоша по-високо нема". Всички живеем добре, имаме умни правителства, вървим към Европата – в този дух.

След още няколко часа и още няколко бири обаче, моите нови познати се поотпускат и единият – телевизионният продуцент Ищван, ми казва:

- Хубаво е, че България се оправя, защото ние сме много зле.

- Как така сте зле? – учудвам се. – Че то още от границата се вижда – едни широки пътища, едни поддържани ниви, едни спретнати къщурки, а за Будапеща да не говорим – висока класа.

- То това, дето си говорехме досега, не е много истина – признава той. - Сега ще ти разкажа защо всичко, което си гледала цял ден, е мижи да те лажем. Пенсионерите у нас получават достатъчно, за да не умрат, но не достатъчно, за да живеят. Безработицата е страшна. Ако човек погледне вестникарските обяви, ще реши, че фирмите вият от глад за работници. Но тръгне ли да си търси работа, разбира, че всичко е един фарс – заплатите са мизерни, условията са тежки, самият климат сред работниците е зловреден – всеки си пази със зъби и нокти мястото и гледа да елиминира колегата си. Пълно е с бездомници. Наемите са непосилни и за добре печелещи хора. Средна класа няма, хората не се лекуват...

Всичко това започва да ми звучи ужасно познато и го прекъсвам:

- Добре – казвам, - защо, първо, аз не видях нищо подобно и второ, поне в България се говори за това колко напред са унгарците, как вече и икономически, и политически, и социално са цъфнали и вързали?

- Не само в България – отвръща ми друг от компанията. – Навсякъде така приказват.

- Е, значи си противоречите? – продължавам да недоумявам.

- В никакъв случай – отвръща Ищван. - Просто искаме да влезем в Европейския съюз. Това е шансът на страната ни наистина да се оправи. Унгария безспорно изглежда много добре. Това е фасадата, която ние продаваме и сме длъжни да я поддържаме перфектна. Какво ще спечелим, ако си развяваме кирливите ризи наляво-надясно? Всеки си ругае сам под нос, но иначе всички си траем. Това е нещо като обществен договор, национално съгласие.

Майко мила, си помислих, ако дойдете в България, ако седнете с наши журналисти, ако ги запитате как е положението... Но си премълчах.

 

* * *

В Словакия се срещаме с подобно на нашето издание. Предлагаме сътрудничество по много проста схема – ние ви даваме една страница, вие давате на нас. Вие предлагате авторите, които нашите сътрудници да преведат, ние ви препоръчваме български писатели. И така си другаруваме и сътрудничим. Абсурд, не може, ужаси се представителят на словашката редакция. Защо да не може, питаме. "Ами защото – обяснява човекът, - ако от 400 писатели, да речем, изберем четирима, ще бъдем линчувани от триста деветдесет и шестима. Всеки от тях ще реши, че е лично и професионално обиден, пренебрегнат незаслужено и, общо взето, – обявен за бездарник".

Иначе си допихме кафетата в приятен разговор за частните литературни издания.

 

* * *

Човек и добре да пътува, може да се орезили. Разглеждаме Нитра. Обзема ме страшен ентусиазъм, слушайки Асен Милчев, нашия спътник от Българския културен институт в Братислава, който разказва подробности за епископията на Наум, за хипотезите относно гроба на Св. Методий тук и т.н. В самия манастирски комплекс, в невероятно внушителната, тъмна, тиха, дълбока катедрала, в най-потуления ъгъл, вадя крадешком фотоапарат и правя щрак. Веднага, сякаш се материализира от мрака, пред мен изскача високата фигура на свещеник с вдигнати нагоре ръце. На фона на витража зад него ми се видя невероятно респектиращ, почти страшен.

- Ноу фото! – гневно извика той.

Смутих се ужасно и също на английски се извиних и обещах никакви снимки повече.

- Откъде си? – попита свещеникът.

- Няма да снимам, тръгвам си – смутолевих.

- Откъде си? – настигна ме гласът му на вратата.

- От България.

По-късно колегите го чули да казва: "Ех, българи, българи..." С една дума – срам.

 

* * *

Минаваме с кола през Югославия на път към България. Караме бавно, заради умората. Малко преди границата ни спират двама местни полицаи. Превишена скорост. Иди че се разправяй, след като те заплашват с черен паспорт, отнемане правото да минаваш през тези земи три месеца и солидна глоба. Когато усещат, че вече са ни изкарали акъла в достатъчна степен, полицаите правят омекнали физиономии и решават, че по комшийска линия може въпросът да се уреди с малко марки на ръка и няколко кутии цигари, ако не ги наклеветим на границата. Преди да потеглим, ги виждаме да спират луксозен джип, отново с българска регистрация. Шофьорът само смъкна стъклото и без дори да изслуша сърбина, който пак си сложи физиономията на строг блюстител на закона, му подаде парите. "Не искам да се разправям кой крив, кой прав – каза човекът. – Ясни сте ми. През седмица пътувам в чужбина". Докато българският служител на Калотина ни подпечатва паспортите, споменаваме като пред нашенец за случката. Така е, каза той, то затова и нашите катаджии не им прощават, когато минават през България. Добре сме си дошли у дома.

Българската литература

© 2001 Литературен форум