Литературен форум  

Брой 19 (460), 15.05. - 21.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Щефан Стражай
(1940)

 


Ковач

Ковачът подковава коня.
Държи в ръка копитото,
което отдолу напомня
дигнат от земята лист.

Пещта се тресе, пламъци
лумват. До кладенеца
клещите се нажежават, но
студената вода е дълбоко.

Забиват гвоздеи светкавици.
Пламтят дигнатите листа.
Вятърът е белязан с дим,
когато тръгва подкованият кон.

Върви. Не докосва земята.
Копитата му светят в мрака.


Притеснение

От това притеснение чудно,
което не те оставя да спиш,

не бива да се страхуваш:
то не е звънец,

то е в тебе, притулено,
то те желае
и ако ти го обичаше,
щеше да бъде добро.

То си е само твое
и най-малко от всичко друго
ще те напусне то.

Светът, който аз си измислям

Светът, който аз си измислям
в тъмното,
има много дъжд и толкова слънце –
има дървета, умиране, чудно небе
и много вода.

Светът, който аз си измислям
през деня и нощта,
е всъщност същият свят,
но без мене.


Не спите

Колко от вас лежат, деца,
войници, жени неомъжени,
вече завинаги тихи
и земята е тежка за вас.

Копчетата на дрехите
не блестят, ръцете ви
не докосват ножа,
нито фибите.

Не отпочивате, не спите,
мъртви сте, колко от вас
са убити!

А над вас неподвижни
бавно, но много високо
растат дървета.


Светът, който аз си измислям

Светът, който аз си измислям
в тъмното,
има много дъжд и толкова слънце –
има дървета, умиране, чудно небе
и много вода.

Светът, който аз си измислям
през деня и нощта,
е всъщност същият свят,
но без мене.


Мъжете се завръщат

Ноември. Вали –
непрестанно, тъмносиньо, ниско.

На изгоряло смърди мократа
козина на сгърчени кучета.

На земята до гуша й е дъждът
като гъска.

В тъмните стаи ангелски
светят голи тела.

Синята градина

На края на лятното село, зад
извивката на тихата бавна река
момчето

среща старото куче.

Безконечен кристален миг
в този залез на слънцето –
вглеждат се един във друг
и кучето се обръща и бавно
си тръгва, докато го скрие
тихата и ясна дълбочина
на забравената градина.

Вятърът шиба
чистата празна градина.

Кладенец святка
в дълбокия дъжд!

Как силно усещат порязаните
и натъртени пръсти
хляба.

Превод от словашки Вътьо Раковски

Българската литература

© 2001 Литературен форум