Литературен форум  

Брой 19 (460), 15.05. - 21.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Войтех Михалик
(1926)

 


Изкуство

Изкуството е като дървото,
натежало от плод.
Колкото по-зрели са плодовете му,
толкова пµ се свежда към земята.


Замръзнало езеро

След нощта, която ни режеше с вятър,
снегът се втвърди, сякаш загуби памет.
А слънцето пет пари не дава. Звънти.

Ела. Ще си постоплим ръцете.
Ще потичаме по езерото. Ще ти обърна
лицето там, към небето пламтящо,
защото още имаш по веждите скреж.

Ах, такава е тази любов:
колкото повече бягаме от нощните бури,
колкото по-силно слънцето пали,
толкова повече пука ледът под нас.


Вече дълго

Вече толкова дълго боли тази есен.
Лесът в низината изгаря, чернее.
Не идва писмото изкаляно, мокро.
Върху възглавницата бледнее лицето.
Октомври е в охра.
Още се съпротивлява животът неверен,
прелива от багри,
мълчаливи и тромави
да жалим за всичко до вчера.
Нали преди да умрем, си спомняме всичко,
пропито с най-хубава светлина.
Само любовта киха след нас едничка.
Чука нощ на вратите.
Изсипва още божие слово
като старомодна доза олово.
Накъде пак. Пак на война и оръжие?
Есента е разкошна. Неутронова. Нова.
Не идва писмото, изкаляно, мокро.
Октомври е в охра.
Дим над тревата. Глог пращи в огъня пак.
Цигани точат ножове.
За внучката Петка и редче няма.
А вече трети месец умира мама.


Започваме да свикваме

Започваме да свикваме един със друг. Тук в
   планината,
където по-прозрачно
се мисли, където ни посещава снегът, а в същото
         време
и слънцето,
със спокойния миг доверието се сприятелява.
Вече има неща,
които не е нужно да казваме, четем ги по устните.
Да, хубаво е да познаем красотата, но и тежестта
на своите решения.
Звездите се приближиха. Точно тук те ни карат
правдиво да мерим
техните измерения, без да губим сиянието им.
Без да се изненадваме
от отлива на сладката нежност, когато ни чака
       работа,
без да забравяме,
че ще дойде и приливът. И ако разбереш не един
мой навик
като разкошен белег, разбирай го като лош навик.
Когато те върна от планината и потънем в калта,
настоявай за връщане.
Щастието не е само мило, то е и милост. Мисля,
че всичко ще бъде наред.


Хладна нощ

Когато – верно – нямах собствен покрив
и се тресеше в дланите ми земното кълбо,
не падна слънцето, но паднах аз обаче
върху окиченото гробище с цветя.

И лятото като че ли от радост писна,
над гумното висяха лунните гърди,
ливадата пламтеше и море от мляко
блещукаше от кравите под белите нозе.

О, как се джавкаха и как се хапеха
в прозореца и по полицата засмени
гърненцата със пъстрите бои.

Но изтощен и изнурен аз паднах
и въпреки че нямах покрив свой,
спях под необузданото небе огромно.

Превод от словашки Вътьо Раковски

Българската литература

© 2001 Литературен форум