Литературен форум  

Брой 20 (461), 22.05. - 28.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Данаилов

Първата пиеса

 

Връщахме се от снимки с колата на продукцията. По пътя глобиха шофьора за превишена скорост. Милиционерът очевидно не се впечатли от достолепното излъчване на артиста Стойчо Мазгалов, още по-малко от Яцек Тодоров, Иванка и мен. Артистите понякога се засягат, когато не ги разпознават, но Мазгалов не бе от тях, виж Калоянчев, когато някакъв катаджия го спрял, се разгневил и изрекъл:

- Ти кога ще се научиш да си познаваш началниците, бе?

Онзи козирувал и дал път.

Малко преди Плевен, Стойчо, който пътуваше на предната седалка, се извъртя и рече:

- Чичо Данаилов - всички ние се обръщахме един към друг с чичо, защото децата от продукциите ни наричаха така. - Чичо Данаилов, ти защо не вземеш да напишеш една пиеса?

Аз силно се изненадах от предложението на директора на театър "Сълза и смях". Не посмях да призная, но като изключа театралните спектакли в Москва, изобщо не ходех на театър. За оправдание имах наглостта да твърдя, че не обичам театъра, че той ми изглежда нагласен, изкуствен, актьорите говорят предвзето, може би това се дължеше, че през студентските ми години бях попаднал в среда от запалени поклонници на това изкуство, които знаеха много, гледаха всичко и говореха така сведущо за разните му постановки, че аз за самозащита се обявих противник на сцената.

- Ами-ами!

- Какво ами-ами, ти можеш да пишеш диалог, това е най-важното - каза Стойчо.

- Не, не, пиеса не мога да напиша, много е трудно.

- Що не опиташ бе, чичо Данаилов - обади се Иванка Гръбчева, - какво ти пречи?

- Не мога, не мога!

- Не бързай! Помисли си. Досега на колкото хора съм предлагал да напишат пиеса, те са приемали и нищо не са ми носели, ти понеже отказваш, може и да напишеш нещо - така мъдро завърши нашият разговор. Стойчо Мазгалов го описва в книгата си "Когато съм" значително по-подробно и според него той не се води в кола, а на маса. Не знам кой от двамата бърка, струва ми се той, защото очевидно аз бях по-впечатленият от предложението и помня подробностите. Но по същество свидетелството ни е едно и също. Важното е, че нещо от този разговор остана в душата ми, нещо започна да ме човърка.

Пиеса! Това беше друго. Театър "Сълза и смях" представя "Сън в лятна нощ" от Георги Данаилов. Е, не точно " Сън в лятна нощ", но например, например...

И нещото не ме оставяше на мира, боцкаще ме, щипеше ме, пиеса, пиеса, докато една нощ реших, ще напиша пиеса по случая с голямата строителна катастрофа на искърското дефиле. Мостът, който се срутва, загиват хора, търсят се виновни, води се следствие и пред проектанта, известен строителен инженер, се изправя дилемата - да признае вината си, че се е предоверил на изпълнителя, който загива при произшествието, или да използва това обстоятелство и, прехвърляйки изцяло вината на колегата си, да се спаси. Така... Проблемът е ясен и драматичен, освен това не е близо до политиката, дори няма нужда от партиен секретар. Дотук добре. И сега, как ще се развива действието. Първа част - героят не се признава за виновен и животът му тръгва щастливо, той построява своя мост по смелия си проект, награждават го, всичко е прекрасно. Втора част - героят признава вината си и отива в затвора, излежава наказанието си, връща се и сега съдбата му е различна, тъжна, той е изоставен, самотен, нямат му доверие, не му позволяват да строи своите мостове. Финал: - оказва се, че всичко което сме видели на сцената, е въображение на главния герой, той все още се намира в кабинета на следователя и му предстои да вземе решение.

Ако каже не, не съм виновен, губи честта си, ако каже да, губи осъществяването си като творец. Героят стои и гледа публиката. Краят остава за вас! Така озаглавих и самата пиеса. Хитро, нали? Занесох ръкописа на Стойчо Мазгалов, след две седмици той ми се обади: "Чичо Данаилов, ние решихме да поставим пиесата ти!" Не сподели, че на режисьорите в театъра текстът не се понравил, че той, въпреки това, насрочил прочит и помолил Димитър Стоянов да прочете пиесата пред състава на театъра, независимо от отрицателното си мнение... Така и станало. По време на прочита артистите обаче се въодушевили, развълнували се, а Димитър Стоянов се плеснал по челото и със сълзи на очи заявил: "Другарю директор, аз съм магаре!.. Заявявам най-категорично, че харесвам тази пиеса и желая да я поставя!"(цитирам Мазгалов, "Когато съм")

Така за мен се отвориха вратите на театъра, лъхна ме миризмата на кулисите, на захабеното кадифе от седалките, на стара прах, прекрачих в полумрака на притихналата зала, тихо, за да не ме забележат, защото подът скърцаше издайнически, притаих дъха си и се вкамених.

Пред мен грееше нейно величество сцената! Това първо чувство, тази първа среща с театъра няма да забравя никога. На сцената се движеха хора и говореха моите думи, извършваха действия, които аз бях измислил, какво ми бяха сторили, та сега изпълняваха тази тегоба. В едно кресло в залата седеше Димитър Стоянов - много пълен и много пъшкащ, той нещо се караше на някого, подвикваше, нареждаше...

- Не там, не там...

От висините на залата му отвърна глас в мрака:

- Ами вчера каза там.

- Вчера може да съм казал там, днеска казвам тук! Започнах да ходя редовно на репетициите. Почувствах се неудържимо привлечен и, разбира се, много скоро взех да задавам въпроси на режисьора, да му досаждам, да се опитвам макар и на ухото му да поправям актьорите. Режисьорите никак не обичат авторите да им се бъркат.

- Ако втори път поставя пиеса на жив автор, името да не ми е Островски! - драматично се зарекъл известният режисьор.

- А когато авторът е ни жив, ни умрял? - отвърнал вечно находчивият автор Радой Ралин.

Димитър Стоянов ме изтърпяваше и понякога между нас в залата се провеждаха забавни диалози:

- Този така ли ще бъде облечен?

- Не, това са си негови дрехи.

- А кога ще станат костюмите?

- Дано да станат!

- Какви са тези кашони на сцената?

- Те маркират декора.

- А какъв ще бъде декорът?

- Нещо, което да внушава едновременно идеята за строителна площадка и гробище.

Не знам дали някой от зрителите получи такова внушение, но нейсе.

- Защо Стойчо така мънка?

- Защото е пресипнал и си пази гласа.

И тогава на сцената се появи възрастна актриса, която трябваше да изпълнява ролята на майката на загиналия строител. Тя пристъпваше бавно и неуверено.

- Защо ходи така?

- Защото не вижда добре.

- Ама тя бърка и текста.

- Защото трудно помни.

- Нали има суфльор. Защо не внимава?

- Защото не чува добре - невъзмутимо приключи разговора Димитър Стоянов.

Премиерата. Хем тревожно, хем празнично чувство те обзема още от сутринта. Стомахът ти се е свил.Не можеш да си намериш място и през пет минути си поглеждаш часовника. Най-сетне времето като че ли тръгва. Отиваш на касата. Дали са продадени билетите. Продадени са. А тези места тука? Те са за Комитета. Пазим ги до самото представление.

След пет часа един по един започват да пристигат актьорите, и те са напрегнати. Качвам се при Стойчо в дирекцията, той репетира монолога си и поглежда в текста. Какво беше правил досега!

- Всичко ще бъде наред! – казва ми той и пак поглежда в текста.

Родителите ми заемат местата си на балкона. Баща ми е с овехтялото си сако и безупречно вързана връзка. Той се притеснява дали ще може да издържи докрай. Кашлицата го мъчи и задушава. Мама е ходила на фризьор. Не им се обаждам. Крия се. Не искам никой приятел, никой близък да ме види точно сега. Защо? Не знам.

Завеса няма. Сцената е осветена. Сядам на последния ред на балкона и чувам как публиката коментира декора.

- Какви са тези кубове?

- Не знам, модернизми...

Часът е вече седем и пет минути. Някои от зрителите все още влизат в салона, промъкват се между редовете и вдигат останалите хора: "Извинявайте! Извинявайте!" А къде са се плеснали досега?..

Часът е... Изведнъж: музика. Промяна на осветлението и кадифеният глас на Петър Чернев...

Започна се, аз съм стиснал ръцете си в юмруци, наведен напред, като на старт. Знам репликите наизуст, актьорите не бъркат. Всичко върви добре. Текстът на възрастната актриса й се лее! Как стават тези работи?... Ох, боже, някой кашля, и друг се обажда, ако кашлицата започне да се чува все по-често и от различни краища на салона, значи представлението не върви. Погледнах към татко. Вратът му се беше зачервил. Той се мъчеше да не се разкашля. Успя.

В пиесата имаше диалози, които звучаха доста критично, имаше и реплики, които предизвикваха оживление и дори аплодисменти, например Вълчо Камарашев сентенциозно подхвърляше:

- Внимавай, сега съм във възрастта на внезапната смърт. Пазете тези директори, които имате, защото не се знае какви ще им бъдат заместниците!

Живко Гарванов, който веднага спечели симпатиите на публиката, трябваше да каже на главния герой:

- Хора като тебе стават или диктатори, или самоубийци...Те се убеждават, че няма смисъл да се живее и се убиват, а когато нямат достатъчно сила за това, започват да убиват другите: цезаровци, нероновци, калигули, наполеоновци, хитлеровци...

- Продължавай! Продължавай! - казва Стойчо.

- Няма нужда.

- Защо?

- Защото наближавам съвременността.

Буря от аплодисменти.

И всред тях чух баща ми да казва:

- Оле, авторът ще го арестуват!

- Няма да го арестуват - успокои го на висок глас режисьорът Янко Янков...

Не ме арестуваха. Представлението свърши. Публиката ръкопляскаше. Аз бях щастлив. Излязох на сцената, поклоних се. Дадоха ми цветя. Един поклон, втори, трети... Петър Чернев усещаше кога публиката постихва и веднага ни повеждаше напред към авансцената...

След това - поздравления: Тези, които не харесват спектакъла, обикновено казват: "Честита премиера!", тези, които го харесват повече, пожелават: "На добър час!". В театъра обаче трябва да си много внимателен към всяка похвала, не бива да си внушаваш, че ако ти кажат браво, чудесно, прекрасна пиеса, наистина мислят така. Прочутият придворен режисьор Филип Филипов се провиквал с басовия си глас към някой актьор на сцената: "Браво, моето момче, браво! - после се обръщал към съседа и споделял по-тихо - Некадърник!"

- Хубаво, бе моето момче, хубаво, на места даже добре! - заяви Стефан Гечев и ме прегърна.

А една наша близка ме гледаше мило и повтаряше:

- Много приятно, много приятно!

Никак не ми беше приятно, това много приятно, защото аз си мислех, че съм написал драма.

Още на следващата утрин повикали Стойчо Мазгалов в културния отдел на Министерството на вътрешните работи. Там започнали да го ругаят, не можело пиеса, в която има герой следовател, да бъде поставена без одобрението на министерството. Независимо, че Следователя в пиесата беше фикция, рожба на въображението на героя, той си е кадър на МВР. Стойчо успял да потуши гнева, като обяснил, че сам министърът присъствал на премиерата и изпратил дори цветя на състава. Настъпило леко объркване. Оказало се, че вечерта, веднага след представлението, някакъв доброжелател побързал да се обади на свой човек от министерството и да наклепе пиесата. Последвала бърза реакция. Такива бяха сведенията на Стойчо. Разправията се разминала, но въпреки това два дни по-късно поканиха Мазгалов, Димитър Стоянов и мен отново в Културния отдел. Почерпиха ни кафе и започнаха: колко се радват, че се появява един млад автор (не бях чак толкова млад, но както и да е), че намират пиесата ми добра, съвременна... Аз очаквах кога ще кажат - но... И го казаха.

Но някои места можели да се тълкуват неправилно...

- И тъй, разбираш ли, Стойчо, ние не искаме момчето да се подхлъзне, щото има разни хора, които ще тълкуват всяка дума, така че...

- Кое по-точно? - с пресъхнало гърло попита Стойчо Мазгалов.

- Ами това за диктаторите, ами за некадърниците... Слушайте, вие сте умни хора и много добре знаете кои места са неподходящи...

Ясно - искаха съкращения. Изпратиха ни сърдечно, ние си тръгнахме оклюмали.

- Нищо няма да съкратим! - изведнъж твърдо и решително рече Стойчо Мазгалов.

Разказвам всичко това по две причини. Най-напред си мисля, че младите днес просто не могат да си представят как една реплика на Живко Гарванов за диктаторите може да бъде толкова опасна за властта, та заради нея да ни викат в Министерството. Те едва ли проумяват и защо публиката винаги ръкопляскаше на нея. Какво й е толкова смешното, толкова смелото - нищо. Но публиката я разгадаваше, както й се искаше, така както се отгатва съдържанието на анекдота, дето трима седят в една кръчма, единият казал: "Ох!" Другият казал: " Ай сиктир!" А третият заявил: "Щом ще говорим за политика, аз си отивам!"

Абсурдни бяха седемдесетте години от гледище на днешния ден, но те бяха действителност, наша действителност.

Второто нещо, което на всяка цена искам да спомена, е, че през всичкото време, докато работехме заедно със Стойчо Мазгалов в театъра, той стоеше зад гърба ми, защищаваше ме от нападки, държеше да се поставят пиесите ми. Няма да преувелича, ако кажа, че нему дължа развитието си като драматург. Той ме назначи в театъра, той ме подкрепяше и осигуряваше възможно най-добри условия за работа.

По време на неговото ръководство театър "Сълза и смях" стана един от най-добрите в България. Стойчо назначи Любен Гройс, Красимир Спасов, Цветана Манева. Появиха се чудесни заглавия. Аз и до ден днешен твърдя, че Марин Янев в ролята на Макмърфи от "Полет над куковиче гнездо" ако не по-добър, то бе напълно равностоен на Джак Никълсън в едноименния филм. Работехме върху сценичния вариант на прочутата книга заедно с режисьора Красимир Спасов, редактирах превода от полски и дори дописах няколко малки сцени, разбира се, съобразно романа. Така че познавах в тънкости пиесата и виждах с очите си, и чувах с ушите си как го пресъздава Марин.

Стойчо Мазгалов беше комунист, член на партията от съвсем младите си години. Отначало едва ли не чекист в театъра, той постепенно бе придобил трезв поглед върху действителността, представяше си социализма другояче, съпротивляваше се, според силите си, на скудоумието в изкуството, мъчеше се "Сълза и смях" да има съвременен, колкото се може по-малко конюнктурен репертоар, и беше успял в това отношение. Салонът винаги бе пълен. Директорът идваше пръв и си отиваше последен от театъра. Нямаше как да не го намразят и по стар български обичай да му подготвят уволнението.

Излезе от печат "Доколкото си спомням 2"! Купете си я!

Българската литература

© 2001 Литературен форум