СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Красимира Василева

Демодирана легенда срещу много пари

Жанрът "менипея" в белетристиката е известен, един от най-ярките примери за това е "Майстора и Маргарита" на Булгаков. В постановката си на "Дванайсета нощ" на сцената на Народния театър гост-режисьорът Роберт Стуруа се е опитал да го реализира сценично, но твърде неоснователно е съчетал пиесата на Шекспир с разказа за живота на Христа – от яслите до катарзиса на Разпятието, което се възправя в момента, когато Орсино и Виола решават да се женят. Човекът-легенда Стуруа, един безспорно завършен професионалист, известен в световен мащаб с ярката си театрална образност и оригинално мислене, повтаря веднага след родината си "Дванайсета нощ" и в София. Разпределението на актьорите е твърде преднамерено и явно по "наитию свише", както се казва. От твърде големия брой участници има малко, които да откроим. Първият безспорен е Валентин Ганев в ролята на Малволио – брилянтно прецизен и същевременно изобретателен, с висока творческа култура, Ганев изгражда трагикомичен образ, докосващ се дори до идеята за смъртта. (Впрочем според Стуруа той като че ли умира, но след това се разбира, че не било така.) Младият Димитър Рачков за пореден път доказва своите качества и интелигентност, рефлективност и разнообразие на пластичната визия, изпълнявайки ролята на Шута. За сметка на това тандемът сър Тоби (Кр. Лафазанов) и сър Ендрю Егчик (Тео Елмазов) въобще го няма. Доста хвалената Ана Пападопулу освен външен финес на присъствието не предлага нищо, да не говорим за пискливия гласец, с който често неприятно ни изненадва. Лека, неангажираща стои Радена Вълканова като Оливия, но не се чувства никакъв драматизъм в изпълнението й. Атанас Атанасов протяга фигура сред сценичното пространство, за да ни покаже, че е космополитен и... май нищо повече.

Сценографията и костюмите на Георгий Алекси-Месхишвили носят карнавален заряд, използвани са и много балони – като статично присъствие, а и като акценти на възлови моменти, но асоциацията ми е по-скоро за празник от рода на 4 юли. Сериозно възражение имам срещу ангажиращия костюм тип "визитна картичка" на Мария – Рени Врангова. Една клоунеса с огненочервена перука на фитили, която играе нещо "само по себе си", но не и вихрената, изпълнена с простонародна жизненост и интелигентност Мария от Шекспировото произведение. Безспорно сценографията създава може би най-силното внушение измежду всички компоненти на спектакъла – бялата тишина на снега, пъстротата на ярките костюми върху белия фон... Всички актьори играят боси – необяснимо защо. И така – зрителят остава ощетен по линия на възприятие на драматургичния текст. Разчита се на ефекти от рода на цирков осел (впрочем, Христос влиза в Ерусалим на бяла ослица), овчици, колички – играчки във форма на рог на изобилието и т.н. Бих казала, че Стуруа в тази своя работа се е отнесъл към българския зрител доста лекомислено. А понеже вече в театъра ни усилено се говори за пари – нека откровено си кажем, че в твърде голямото безпаричие на театралната ни действителност, национален институт като Народния театър плаща една огромна за нашите измерения сума за представление, което е с твърде съмнителни качества. Може би трябва да се помисли – все пак някакви лимити може ли да бъдат поставени при подобни покани. Защото българските актьори и режисьори имат богат творчески потенциал, за да могат сами да създадат собствено изкуство от българи за българи, което да бъде на такова ниво, че да може да му бъде намерен и външен пазар. И това е съвсем сигурно.