Литературен форум  

Брой 20 (461), 22.05. - 28.05.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ришард Капушчински

Салим

 

Ришард Капушчински е роден през 1932 г. в Пинск (сега в Беларус). Завършва история и специализира журналистика във Варшавския университет. Почти 30 години работи като репортер и кореспондент на ПАП и седмичниците "Политика" и "Култура" в различни страни на Азия, Африка и Латинска Америка. След 1981 г. – писател на свободна практика. Автор е на 16 книги, преиздавани непрекъснато и преведени на повече от 30 езика. Измежду най-известните от тях са: "Футболната война" (1978; бълг. превод в журнален вариант: "Съвременник" бр. 1/2000, с. 377-462), "Императорът" (1978; бълг. прев. 1990), "Шахиншахът" (1982; бълг. прев. 1990), "Империята" (1993; бълг. прев. 1994), "Лапидарии" (1997; бълг. прев. 1998). През 1998 г. излезе най-новата книга на Р. Капушински "Абанос", призната за най-добрата книга на годината.

Р. Капушчински е лауреат на множество престижни полски и международни награди. Почетен доктор е на Силезийския университет (Катовице). В края на 1999 г. той бе признат за журналист на столетието.

В своите творби Капушчински прониква в най-дълбоката същност на проблемите на съвременния свят и стига до всеобхватни обобщения за универсалните механизми на световната история.

 

В Африка живях няколко години. За пръв път отидох там през 1957 година. После, през следващите четирийсет години, винаги, когато ми се удадеше – се връщах. Много пътувах. Избягвах официалните канали, дворците, важните личности и голямата политика. Но затова пък обичах да се качвам на случайно хванати камиони, да странствам с номадите из пустинята, да гостувам на селяните от тропическата савана. Техният живот е тежък труд, той е мъчение, което те понасят с удивителна издръжливост и невъзмутимост.

И тъй, това не е книга за Африка, а за няколко души от там, за срещите ми с тях, за прекараното заедно с тях време. Този континент е прекалено голям, за да го опишеш. Това е същински океан, отделна планета, разнообразен, невъобразимо богат космос. Само опростявайки нещата в много голяма степен, за удобство, ние казваме – Африка. В действителност, като изключим географското название, Африка не съществува.

Р. К.

 

Внезапно видях в мрака две пламтящи очи. Бяха далеч и се движеха стремително, сякаш бяха на някакво животно, мятащо се неспокойно в клетката на нощта. Седях на един камък в покрайнините на оазиса Уадан, в Сахара, в Мавритания, на североизток от столицата – Нуакшот. От седмица се опитвах да се измъкна оттук – напразно. Защото в Уадан е трудно да дойдеш, но още по-трудно е – да си тръгнеш. Дотам не води никакъв маркиран, валиран път, няма и постоянен транспорт. Веднъж на няколко дни, или седмици, оттук минава камион и ако шофьорът ни вземе със себе си – ще тръгнем, ако ли не – ще си седим тук, очаквайки следващата възможност, която един Бог знае кога отново ще се появи.

Мавританците, които седяха до мен, се размърдаха. Започваше нощният студ, който тук идва внезапно и след ада на слънчевия ден пронизва човека до болка. Няма такъв кожух или юрган, които да могат да ни предпазят от него. А те имаха само стари, дрипави чулове, в които бяха плътно увити, неподвижни като статуи.

Наблизо от земята стърчеше черна тръба, завършваща с ръждясалия и покрит със сол механизъм на помпата. Това бе единствената по тези места бензиностанция и ако оттук минаваше кола, трябваше да спре на това място. В оазиса няма никаква друга атракция. Обикновено дните текат еднообразни и неизменни, наподобяващи монотонността на пустинния климат: винаги свети едно и също слънце, жежко и самотно върху безжизненото, безоблачно небе.

 

Видели все още далечните светлини, мавританците почнаха да си разменят някакви реплики. Не разбирах нито дума от езика им. Може би си казваха: е, най-после! Най-после идва! Доживяхме!

Това би било своеобразна награда за дългите дни на очакване, на търпеливо взиране в застиналия, неподвижен хоризонт, където отдавна не бе се появявала никаква подвижна форма, нищо живо, което би могло да привлече вниманието и да изтръгне човека от мъртвилото на безнадеждното чакане. Впрочем минаването на камиона – леките коли са прекалено слаби, за да минат оттук – също не променяше нищо в живота на тези хора. Автомобилът спираше за миг и веднага потегляше. Ала дори и това кратко спиране бе за тях извънредно необходимо и важно: разнообразяваше живота им, създаваше тема за по-сетнешни разговори, а преди всичко – бе материално доказателство за съществуването на някакъв друг свят и ободрително потвърждение, че този свят, щом изпраща при тях своя механичен предвестник, сигурно знае, че те живеят тук.

Или може би водеха помежду си рутинен спор: ще стигне – няма да стигне? Защото пътуването из тези затънтени дебри на Сахара е рисковано приключение, непрестанна лотария, непрекъснато неизвестно. По тези лишени от пътища места, гъмжащи от ями, дупки и трапища, със стърчащи камъни и скали, с пясъчни дюни и хълмове, със сипеи и островчета от хлъзгав чакъл, колата пълзи като охлюв с няколко километра в час. В подобен камион всяко колело има собствена предавка и всяко метър по метър, въртейки се или спирайки сред множеството неравности и кривини, търси "самостоятелно" за какво да се залови. И едва сумирането на тези упорити усилия и напъни, които през цялото време се съпровождат от виенето на изтощения и нажежен мотор, и от опасните кренове на клатушкащата се платформа, позволява на камиона да се придвижва напред.

Мавританците обаче знаеха и това, че понякога се случва камионът да затъне безнадеждно, намирайки се съвсем близо, само на крачка от оазиса. Това става, когато бурята засипва пътя с планини от пясък, което прави невъзможно по-нататъшното пътуване. Тогава или хората ще успеят да откопаят пътя, или шофьорът ще потърси обиколен път, или просто ще се върне в базата. Ще трябва да се чака, докато следващата сприя отмести дюните и изчисти трасето. Сега обаче електрическите очи се приближаваха стремглаво. В един момент сиянието им започна да открива скритите в тъмнината корони на финиковите палми, олющените стени на колибите и дремещите край пътя кози и овце, докато най-сетне влачещото след себе си облаци от прах огромно берлие спря пред нас сред грохота и дрънченето на цялата си железария. Берлиетата са френски камиони, приспособени за работа сред пустинното безпътие. Те имат големи колела с широки гуми, а над капака стърчи закрепен високо въздушен филтър. Заради големите размери и тумбестата форма на филтъра отдалеч тези камиони приличат отпред на стари парни локомотиви.

От кабината по стълбичката слезе шофьорът – тъмен босоног мавританец с дълга до глезените тъмносиня галабия. Той бе – както повечето от съплеменниците му – висок и добре сложен. Хората и животните с по-голяма маса на тялото понасят по-добре тропическите горещини, затова и жителите на Сахара са по правило хора с внушителен вид. Тук също действа правилото за естествения подбор – в крайно трудните условия, съществуващи в пустинята, до зряла възраст достигат само най-силните.

Мавританците от оазиса тутакси начоголиха шофьора. Вдигна се шум до бога – приветствени възгласи, поздрави, въпроси, пожелания. Краят им не се виждаше. Всички се надвикваха и размахваха ръце, сякаш се пазаряха на някое тържище. В този разговор с шофьора в един момент те почнаха да сочат към мен. Изглеждах жалко. Бях мръсен, брадясал и преди всичко омаломощен от кошмарните жеги на сахарското лято. – Ще се чувстваш така – беше ме предупредил един врял и кипял французин, - сякаш те пробождат с нож. В гърба, в главата. По пладне слънчевите лъчи там те удрят със силата на нож.

Шофьорът ме погледна и най-напред не каза нищо, ала сетне посочи колата и извика великодушно: Jalla! (Хайде! Качвай се!) Покатерих се в кабината и затръшнах вратата. Веднага потеглихме.

Всъщност не знаех къде отиваме. Осветен от фаровете, пясъкът се движеше пред нас, през цялото време все същият, проблясващ в различни нюанси пясък, тропосан от чакълените островчета и скалните парчета, а колелата непрекъснато подскачаха върху гранитните прагове или хлътваха в рововете и каменните цепнатини. В дълбоката черна нощ се виждаха само двете светли петна, които се плъзгаха по повърхността на пустинята, два светли, ясно очертани кръга. Освен това не се виждаше нищо – абсолютно нищо.

След известно време почнах да подозирам, че пътуваме слепешката, напряко, просто напред, защото никъде не се виждаха каквито и да било ориентири, никакви знаци, стълбчета или други следи от път. Опитах се да науча нещо от мавританеца. Показах нощта пред нас и попитах: - Нуакшот?

Той ме погледна и се разсмя: - Нуакшот ли!? – каза с такава нега, сякаш ставаше въпрос за градините на Семирамида, прекрасни, ала за нас, простосмъртните, разположени прекалено високо. От това заключих, че не пътуваме в направлението, което ми бе необходимо, но не знаех как да попитам къде всъщност отиваме. Много исках да установя контакт с него, да го опозная по-отблизо. – Ришард – казах аз, като посочих себе си. После посочих към него. Разбра. – Салим – отвърна и отново се разсмя. Възцари се мълчание. Вероятно бяхме уцелили някаква гладка повърхност, защото берлието тръгна по-леко и по-бързо (колко бързо не знам, защото всички прибори в колата са развалени). Пътувахме още известно време, без да си говорим, докато най-сетне съм заспал.

Събуди ме внезапна тишина. Моторът угасна и след малко камионът спря. Салим почна да натиска педала на газта и да се опитва да запали. Акумулаторът действаше, стартерът също, но моторът мълчеше. Развидели се и стана светло. Мавританецът търсеше в кабината лоста за отваряне на капака. Веднага ми се стори странно и подозрително: как така шофьорът да не може да отвори капака на колата? Най-сетне проумя, че капакът се отваря, като се освободят скобите, намиращи се от външната страна. Покатери се на калника и заоглежда мотора, но имах усещането, че го прави така, сякаш вижда сложната машинария за пръв път в живота си. Докосваше едно-друго, опитваше да помръдне това-онова, ала го правеше съвсем любителски. Току превърташе ключа, но моторът мълчеше като гроб. Намери сандъчето с инструментите, обаче там имаше съвсем малко неща. Извади чукче, няколко ключа и отвертки. И започна да разглобява мотора.

 

Излязох от кабината. Около нас, докъдето погледът стигаше, се простираше пустинята. Пясък, разхвърляни тук-там тъмни камъни. Близо до нас, потънала в земята обла черна скала – след обед, когато нагрее от слънцето, от нея ще бълва жар като от доменна пещ. Лунен пейзаж, затворен от хоризонталната, идеално права линия на хоризонта – свършва земята, а над нея небе и само небе. Никакви планини. Никакви пясъчни дюни. Никаква зеленинка. И, разбира се, никаква вода. Вода! Това е първото, което в подобна ситуация ти идва наум. Понеже в пустинята първото нещо, което човек вижда, когато сутрин отвори очи, е лицето на неговия враг – пламтящото лице на слънцето. Тази гледка веднага събужда у него жеста на самосъхранение – да посегне към водата. Да пия! Да пия! Само така, макар и малко, той ще увеличи своя шанс във вечната пустинна битка – в отчаяния двубой със слънцето.

Реших да потърся вода, защото със себе си нямах нищо – нито вода, нито храна. В кабината също не намерих нищо. Ала малко вода имаше: отдолу на каросерията, от дясната и от лявата страна бяха привързани с въжета два мяха. Всеки от тях бе просто една козя кожа, доста лошо обработена и съшита впоследствие така, че бе запазила формата на животното. От едното от козите крачета се пиеше.

За миг въздъхнах с облекчение. Без вода в пустинята може да се преживее едно денонощие, с цената на голямо усилие, и то не винаги – две. Сметката е проста: при тамошните условия човек може да отдели през деня около десет литра пот и за да живее – трябва да изпие също толкова вода. Лишен от нея, веднага ще почувства жажда. Истинската, продължителна жажда в горещия и сух тропик е мъчително, деструктивно чувство, по-трудно за овладяване от глада. След няколко часа жажда човек става вял и немощен, започва да губи сили и ориентация. Вместо да говори, ломоти нещо все по-безсмислено. Още същата вечер или на следващия ден температурата му ще се покачи неимоверно и той бързо ще умре.

Помислих си, че ако Салим не сподели водата си с мен – ще умра още днес. Ала дори и да ми даде част от водата, запасите ще ни стигнат само за един допълнителен ден – тоест да умрем утре, най-късно – вдругиден.

Опитвах се да обуздая паническия бяг на мислите си и реших да видя какво прави мавританецът. Омърляният с масло и изпотен Салим разглобяваше мотора, отвинтваше болтовете и сваляше проводници, и всичко това без никакъв ред и смисъл, като дете, което яростно чупи играчката си, когато тя не иска да функционира. На калниците, на буфера имаше множество пружини, втулки, уплътнители и телове, част от тях бяха изпопадали вече на земята. Оставих го и отидох от другата страна на камиона, където още имаше сянка. Седнах на земята и се подпрях на колелото.

Салим.

Нищо не знаех за този човек, в чиито ръце бе животът ми. Във всеки случай – бе за този ден. Ако Салим ме прогони от камиона и от водата – а имаше в ръката чук и сигурно нож в джоба, а освен това бе значително по-силен физически, - ако ми заповяда да се махам от тук и да вървя напред, навътре в пустинята – няма да доживея дори до нощта. А ми се стори, че той може да постъпи именно така – нали по този начин ще удължи своя живот или изобщо ще се спаси, ако навреме дойде помощ.

Салим определено не бе професионален шофьор, във всеки случай – не и шофьор на берлие. И още – не познаваше добре тези места. Впрочем може ли някой наистина да познава добре пустинята, където поредните вихрушки и бури променят непрекъснато ландшафта, премествайки планините от пясък на нови и нови места и размествайки произволно ориентационните знаци? Но тук често става така, че ако някой има малко пари, веднага наема някой друг, който има още по-малко и ще работи вместо него, ще изпълнява неговите задачи. Най-вероятно шофьорът на този камион бе наел Салим да отиде с камиона до един от оазисите. По тези места обаче човек никога няма да си признае, че не знае или не може да направи нещо. Ако се приближим до шофьора на някое такси, покажем му адреса и попитаме знае ли къде се намира, той, без да се замисля дори за миг, ще отговори, че знае. След което започва едно пътуване из целия град, едно безкрайно обикаляне, защото, разбира се, той няма никаква представа къде трябва да отиде.

 

Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. Неподвижното, вкаменено море на пустинята поглъщаше лъчите му, нажежаваше се и почваше да гори. Наближаваше часът, когато всичко се превръщаше в ад -–земята, небето, ние самите. Хората от племето йоруба вярват, че ако сянката изостави човека, човекът ще умре. А тук всички сенки почваха да се свиват, да се смаляват, да избледняват. Почваха да изчезват. Наближаваха ужасните часове на пладнето – онова време, в което хората и предметите нямат сянка, съществуват-не съществуват и вече са само ослепително, блестящо бяло.

Мислех, че този миг вече е настъпил, когато внезапно видях пред себе си съвършено различна гледка. Мъртвият, неподвижен хоризонт, така притиснат от тежестта на жегата, че сякаш нищо не можеше да се появи върху него, нито да се случи каквото и да било – изведнъж оживя и се раззелени. Докъдето погледът стигаше, се виждаха огромни палми, цели палмови гори, растящи по линията на хоризонта, нагъсто, без никакви празни места. Можеше да се види и езеро, да, огромно, лазурносиньо езеро, с жива, развълнувана повърхност. И там имаше растителност, буйна и тучна, със свежа, сочна, силна зеленина. И всичко това не преставаше да трепти, сияеше с багрите си, пулсираше сякаш покрито с лека мъгла, смътно и неуловимо. А във въздуха – тук, около нас, и там, на хоризонта – цареше дълбока, ненарушавана от нищо тишина: не духаше вятър, а в призрачните гори не се чуваха птици.

- Салим! – извиках аз. – Салим!

Изпод отворените крила на капака се показа главата му. Той ме погледна.

- Салим! – повторих още веднъж и показах с ръка горите и езерата, разкошните градини на пустинята, рая на Сахара.

Салим погледна натам и изобщо не реагира. На моето мръсно, обляно в пот лице вероятно е видял изписано учудване, изумление и възхищение, но и още нещо, което го бе явно обезпокоило, защото той отиде към каросерията, отвърза единия мях, пийна малко и ми подаде останалото, без да промълви нито дума. Поех твърдата кожена торба и почнах да пия. Зави ми се свят и, за да не падна, се подпрях о каросерията на берлието. Пиех, впил устни в козето краче и все така вперил очи в хоризонта. Ала постепенно, с утоляването на жаждата и утихването на безумието в мен, зеленият пейзаж пред очите ми почна да изчезва. Багрите му избледняваха и избеляваха, формите се свиваха и заличаваха. Когато изпразних меха до капка, хоризонтът отново бе плосък, празен и мъртъв. Водата, отвратителната сахарска вода, топла, прашна, гъста от пепелак и мръсотии, ми позволи да продължа да живея, но ми отне райската гледка. Най-важното нещо през този ден обаче бе това, че Салим сам ми даде да пия. Престанах да се страхувам от него. Чувствах се в безопасност, поне до момента, когато щеше да ни остане само една глътка.

 

Втората половина на деня прекарахме, лежейки под камиона, в неговата слаба, излиняла сянка. В този свят, заобиколен от горящите хоризонти, ние със Салим бяхме единственият живот. Взирах се в земята около мен, в най-близките камъни. Търсех някакво живо същество, нещо, което да трепне, да се размърда, да запълзи. Спомних си, че някъде в Сахара живее малко бръмбарче, наричано от туарегите Нгуби. Когато е много горещо, Нгуби се измъчва от жажда, иска му се да пие. Уви, никъде няма вода, наоколо е само нажежен пясък. И за да се напие, бръмбарчето си избира някакво възвишение – това може да е полегата пясъчна гънка – и почва упорито да се катери към върха й. Усилието е огромно, истински сифизов труд, понеже горещият и сипкав пясък непрестанно се свлича, изтласквайки бръмбарчето надолу, към началото на неговия каторжен път. Затова не след дълго бръмбарчето започва да се поти. Накрая на коремчето му набъбва голяма капка пот. Тогава Нгуби прекъсва катеренето, свива се и потапя хоботче в капката.

Пие.

 

В едно хартиено пликче Салим имаше няколко бисквити. Изпихме втория мях. Останаха ни още два мяха. Мислех да напиша нещо. Осъзнах, че понякога в подобни мигове хората пишат. Нямах сили. Всъщност нищо не ме болеше. Само ме обземаше все по-голяма празнота. А в тази празнота нарастваше някаква друга празнота.

И внезапно видях в мрака две пламтящи очи. Бяха далеч и се движеха стремително. После се чу шум на мотор, видях камион, чух гласове на непонятен за мен език.

- Салим! – казах. Над мен се наведоха няколко тъмни, подобни на неговото лица.

 

 

 

 

Превод Благовеста Лингорска-Начева

Българската литература

© 2001 Литературен форум