СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Станчо Пенчев

 Смъртна маска

Защо не вярвам в самотата?
Нима самотно е дървото
в дъжда?

Дъждецът напомняше мъгла и стъклата на малката притоплена стая се изпотиха отвътре.

Арапиев сви зиморничаво рамена, чу почукването на прозореца, но не се надигна.

След малко вратата се отвори и в стаята влезе изпит едролоб човек, с тъмни петна под очите:

- Ще прощавате, ама... - каза смутено.

- Какво желаете? - прекъсна го раздразнено Арапиев.

_ Търся клисаря.

- Какъв клисар?

- Упътиха ме...

- Тук няма клисар.

Човекът кимна притеснено, но не отстъпи:

- Кой държи ключа за гробищния параклис?

Арапиев го изгледа недоверчиво:

- Параклисът има работно време.

- Знаем - отвърна внимателно мъжът, - но караме покойник...

- Тук всички карат покойници.

Мъжът впери едрите си меки очи в Арапиев и кимна разбиращо.

- Казвам се Драготинов - рече тихо след малко.

- Драготинов? - повтори бавно Арапиев. - Фамилията ми е...

- Брат съм на ктитора на параклиса - отвърна човекът - карам мъртвото му тяло за погребение.

Арапиев се надигна припряно и понечи да се прекръсти:

- Защо не казахте веднага - рече и дребното му подвижно лице се напрегна.

- Аз...

Арапиев разпери разбиращо ръце:

- Беше... уважаван човек.

Мъжът поклати безизразно глава и добави шепнешком:

- Пожела, кой знае защо, до го погребем тук... цял ден пътуваме.

- Тук... - погледна го Арапиев. - Не е идвал поне десетина години.

- Повече.

- Беше силен човек, на почит - рече неразбиращо Арапиев.

- Беше...

Арапиев се наметна, излязоха навън и острият, парлив ветрец ги прониза.

- Гробището е над седловина - каза Арапиев - и вее цяла година.

Драготинов погледна към разпилените в мъглата светлинки на градчето, но не отвърна.

- Толкова влажна есен не помня - обади се пак Арапиев - гроздето изгни от дъждовете.

Тръгнаха по пътечката към гробищата.

- Трябва да се обадя на жена си - забави ход Драготинов и се обърна.

Арапиев го застигна:

- В параклиса ли ще внесем тялото?

Драготинов кимна нямо.

- Щото вътре е студено, камък отвсякъде и който остане при покойника...

Драготинов го погледна със замръзнал поглед:

- Трябва да потърся няколко роднини и близки от града.

- Сега ли?

Драготинов размърда неопределено рамене. От новия тъмен микробус излезе червенокоса, отпусната жена на неопределена възраст, кимна небрежно на Арапиев.

- Елате да се постоплите - предложи той и се загледа в пухкавата й, отрупана с масивни пръстени ръка, с която тя оправи косата си.

- Вие клисарят ли сте? - попита с приятен гърлест глас жената.

- Не - отвърна Арапиев - клисарят се помина преди година, а старият свещеник преди три... Аз живея в неговата стая, печатам некролози и наглеждам гробищния парк.

Драготинов отвори задната врата на микробуса и се качи. Арапиев му помогна да свали затворения ковчег и двамата приведени от тежестта стъпиха на мокрия плочник.

Въздухът в тъмната вътрешност на параклиса бе гъст и влажен. Дъхтеше на стар восък, мухъл и гниещо дърво.

Арапиев остави ковчега и изпъшка. Драготинов опря длани на колене и поклати задъхано глава:

- Бате, рече, ще ме погребете без много шум, даже няма да разгласявате къде...

- Той, ще прощавате, жена имаше ли? - попита Арапиев.

- Разведе се преди две години.

- А деца?

Драготинов го погледна с угаснал поглед, но не отвърна.

Снеха внимателно капака на ковчега.

- Ей, млад човек...! - обади се несигурно Арапиев, загледан в прозрачното на слабата светлина мъртво лице.

Драготинов поклати уморено глава и оправи смачканите от капака на ковчега цветя.

- Вие, сега... тука ли ще останете? - попита Арапиев.

- Че къде?

- Щото е бая хладно, куче да вържеш няма да стои.

- Аз ще стоя.

- А съпругата...?

- Тя ще слезе в градчето.

Арапиев излезе и се върна с две войнишки одеяла:

- Вземете, наметнете се!

Драготинов протегна по детски ръце:

- Вълнени са - каза и погледна с благодарност Арапиев.

- Презглава, презглава се завий!

Арапиев се върна в стаичката, хвърли две цепеници в огъня и приседна на раздигнатото легло. Въздъхна, събу калните си обуща и се зави със захабен железничарски шинел. Краката му останаха навън, потри ги зиморничаво и притвори клепки.

Не можа да се унесе, обърна се по гръб. Дървата в печката прегоряха и стаята започна да изстива.

Вратата на параклиса потракваше от вятъра, пантите изскърцаха и човекът край мъртвото тяло се обърна бавно.

- Иди се постопли - каза Арапиев - аз ще постоя с покойника.

- Сън ли не те лови? - усмихна се уморено Драготинов.

- Ами...

- Сам ли живееш?

- Ъхъ.

- Всички сме сами, но не си го признаваме...

- Не знам - отвърна Арапиев, - ама е хубаво някой да те мисли...

Драготинов поклати унесено глава. Пламъчето на свещта пред него трепна и по стените се люшна кратка сянка.

Арапиев донесе стол и седна до него.

Навън вятърът затихна, дъждът се усили и стъклата на параклиса се замъглиха.

- Ще вали дълго - каза Драготинов и се загледа в треперливото пламъче.

- Все ще се извали - отвърна Арапиев и се взря във восъчното лице на покойника. - Очите му не са добре склопени - каза тихо.

- Жените, дето го къпаха, не можаха да ги затворят, а може... може и да не са искали - рече Драготинов, без да отлепя очи от крехката светлинка.

Стори им се, че отвън някой повика, но шумът на дъжда потопи гласа и монотонно се сля с него.