Литературен форум  

Брой 21 (462), 23.05. - 04.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елена Деянова

 

Многоточия

***
Върхът се смъква по баира,
нарамил стадото по стръмното.
След него вълците извират
и се търкалят в преизподните.

Тъй бавна става планината,
заслушана в звъна на хлопките...
И в млякото на равнината
нагазват облаците рохки.

Дърветата се блъскат в ниското –
събират кичурите вълна.
Олекнало като въздишка,
небето се прегръща с хълма.

***
Есента е изтекла с реката.
Вчера още жълтееха нощите.
Изкълван и прегракнал от свраки,
скърца дворът, дълбае от къщата.

Тя залита и тихичко стене.
Буца дим се е спряла в комина,
а в нозете й – време сплъстено.
И врабците й са заминали.

Разградена, затисната с троскот
и замазана с лепкава глина –
самотията сред баирите,
Господи,
по пътеката чака да минеш.

***
Старата дама,
в плетен стол на балкона,
залеза бавно люлееше.

Лъскав,
первазът надникна през клоните.
Перлите матово грееха.

Чайни рози.
Сред топлата дрямка
някой копринено везеше.

Старата дама
се усмихваше в сянката.
Слънцето милваше глезена.

С пръсти
поглади небето колосано.
Трепнаха златни фестоните.

Споменът свиреше,
сякаш на косъм.
После отмина с файтона.

***
Продавачката на плодове
галеше слънцето
върху свойта количка
и цялата светеше,
като изпечена праскова.
Раменете й, с цвят на манго,
гладко потръпваха
и беше пълна пазвата й
със узрели пъпеши.
Ръцете й
разголваха плода,
разтваряха го
с дългите си пръсти.
Семената избухваха
и се слепваха с кожата.
Сокът потичаше в устните.

Жената бе захапала плода –
и той я вкусваше.

***
Събирам се,
на глътки се събирам.
Изпърхват облаците над стрехите.
Изхвърлени на плажа
мъртви риби
в черупчестия пясък се увиват.
Напречно срязан,
залезът се свива.
Неистово се плакне шумна вечер.
Оплитам се,
из мрежи се оплитам –
спасителните лодки са далече.
Вълни от водорасли,
черни миди,
брегът се хвърля пред скалите в пяна.
Завивам се,
с платната се завивам,
а гларусите с човки ме разсичат.
Отпускам се,
в морето се отпускам.
Омекват възлите
и се отнасям,
сред необятната прозрачна същност –
там всяка моя капка е пространство.

***
Аз ли съм тази снежната,
дето сред пътя разчупен
вятъра върти с вретено
и пред вратите го трупа?

Ти ли си онзи с брадвата,
дето разсече месеца
и на рогата му ледени
си ми увисил менците?

Аз ли превивам къщата
и ти омесвам плещите,
ти ли с хляба разпукнат
тежко вървиш насреща ми?

Ти ли – узрял от вино,
оголил с гърди главните?
Нощта е курбан за вълци.
От Лукавия са звездите.

Българската литература

© 2001 Литературен форум