Литературен форум  

Брой 21 (462), 23.05. - 04.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Олжас Сюлейменов

 

Малцина понастоящем знаят, че територията на днешен Казахстан до първата третина на ХIII в. е представлявала най-голямата провинция на Велика Волжка България, наричана Тубджак. След нашествието на монголите Тубджак е разделена между синовете на Чингиз-хан – Джучи и Чакатай. Само за няколко десетилетия обаче местното тюрко-българско население асимилира културно завоевателите, а в средата на ХV в. постига и пълна политическа независимост. Като самоназвание на новосъздаващата се тюрко-монголска народност се утвърждава етнонимът "къргъз", който означава "волен човек на степта". Най-храбрата и непокорната част от степняците приема хунорското название "казаки" ("самоотвержени воини"), подражавайки на името на елитния военен корпус на волжко-българската държава. Няколкото къргъзки държавни формирования са завладени от Русия едва през втората половина на ХIХ в. През 1920 г. болшевиките обявяват създаването на т.нар. Киргизка ССР. Пет години по-късно Сталин, който изживява параноичен ужас от естественото единение на народите, откъсва територията между Урал и Алтай от "освободилата се" Киргизия и административно обособява Казахската ССР, на която е приемник Република Казахстан.

Роденият преди 65 години ОЛЖАС СЮЛЕЙМЕНОВ е сред най-ярките днешни казахски поети. Превеждан е на почти всички европейски езици, както и в Япония и САЩ. Известен е и на дунавско-българските читатели, най-вече чрез великолепните преводи на Димо Боляров, публикувани през 80-те години. При гостуванията си в София Сюлейменов не пропускаше да седне "на чашка" със събратя по перо и с литературни почитатели в прословутото Писателско кафене на "Ангел Кънчев" 5. И въпреки че там постоянно слухтяха "ушите" на Шесто, чиито сигнали неизменно са стигали и до Москва, Олжас след повече чашки или в тесен кръг не се стърпяваше да говори за голямата близост между неговия народ и българите. Завършил литературния институт "Максим Горки", израсъл в условията на апогея на съветската империя, той пишеше на руски, но с топло чувство към всички българи по света изтъкваше, че името му на тюркски означава "поет", а в стихотворенията си, особено в любовните, включваше цели строфи на дунавско-български. С възхита говореше и за някогашните поети, рецитиращи приказните си поеми под съпровода на сладкогласата българска домбра. Тези поети – на изток от Урал продължават да ги наричат акъни, в Предкавказието, в централните части на Волжка България и в нашата Дунавска България някога са ги именували с общата дума чичени. Мисля, че няма значение на какъв език твори един или друг поет и като какъв го сочат съответните енциклопедии. Езикът на общата кръв е в самите внушения, а поезията на Олжас Сюлейменов говори на българите с този език.

 

Нега

Ах, каква жена,
разтворила ръце,
Спи под ябълковия зной.
Едвам журчи вода.
В измачканата детелина пчела заситена жужи.
Слънчеви петна бродят по гърдите.

От слабост пускам тихо стремената.
Ох, каква жена! Косите й – по земята!
Встрани смутено
Спира конят взрян...
Слънчеви петна
Широки като длан.


***
Черен лебед в бяло ято
на множеството противопоставен,
сякаш призовал пернатите на митинг
се оправдава: "Разбирате ли,
драги съродственици,
не от зла умисъл съм черен!"
А в същото време в гарваново ято
със сълзи се кае
бял гарван.
От гледна точка на гения,
съобразно неговите прозрения,
преоцвети ли всички –
ще реши всички въпроси:
всички лебеди –
ще са гарвани!
Всички гарвани –
албиноси!
Но, съобразно природните постулати
("няма племе без дегенерати"),
и в новите изводчета
ще се появи изродче,
и по силата на отчаянието
ще почне всичко
отначало:
бял лебед в черно ще сияе,
черен гарван – в бяло...
Налей ми, отче, от синьото на чая;
Истината да доразвенчая.
Тя поначало е нелепа –
ален гарван, морав лебед.


***
В Лувъра видях слепец.
Сам, никого непитащ,
той
безмълвно гледаше
с празни очища Венера.
Така негрите гледат
на черното.
Скърцаше! Скърцаше паркетът в залите.
А слепият стоеше в грамадните рамки.
Той е нещо видял –
с белезите от раните? С лицето?
Стига сме гадали: със сълзи.
Вървеше от една картина до друга,
безмълвен – сякаш без да диша,
и застана,
и дълго стоя,
сляп
пред празната ниша.


Пий

Преди десет години,
преди сто ли?...
Шумът на салфетките пали
мекия блясък на порцелана.

Всички прави стоят,
греят в бокалите перли,
с червена покривка масата е застлана.
Чакат всички. Мълчат:
ние – пием,
бързешката, в забрава.
Горчиво! И бокалът – до капка.
А сълзите –
с ръкава.
...Преди десет години, преди сто ли?...
Шум от салфетки, мекият блясък на порцелана.
Всички прави стоят.
В бокалите греят същите перли,
ала щом не се повтаря мигът,
значи животът вече го няма.
Чакат всички. Мълчат.
Още миг, миг само в същия час...
Колко гости сме с тебе събрали!
Преди вас,
днес ще пия преди вас!
Както по-рано - нека виното ме свали!...
А някъде ти стоиш сама, пребледняла.
Онова вино сигурно ти горчи,
но ти не въздишай.
Веселие нека кипи –
ще си пак на пиедестала
над всички шеги и приличия;
пий, не мисли,
по дяволите – този пир!
Самотният миг не може да развали
на щастието светлата шир.
А изгубеният?
Изгубения миг
на мигновения сме го изживели.


Случай

Сътвори Саваот от глина Адама
и сивооката дева, а именно Ева, направи;
две ябълки мушна под роклята й –
две сладки круши,
и ако трябва да сме откровени –
с гърдите си тя се прослави.
... Тя развращаваше Ромул,
накрая – съвсем порочен го изостави.
Убеди го – гениалността е низ от скандали.
С упоритостта на помор
той ломеше вълните й,
а тя се опита да го удави;
пееше й за пенестото море,
горчивият припев и до днес продължава –
аморе, аморе, аморе!
(За някакъв сапун това не бе ли рекламна врява?)
На същия зов Афродита
от пяната веднага се явяваше,
а с нея – децата й,
и накрая – брадата на Черномора.
...Четиридесет и четири жътви той преживя,
тя – тридесет и три пъти ражда.
Но историята им е минала работа
и въобще не мисля да я разказвам.


Самум

Засипва къшлака с пясък,
засипва го, а аз треперя
в немощ –
ни да бягам, ни да тръгна някак,
от минарето крещя
до среднощ.

На този век последният вик
като вихър над пустинята е тръгнал,
вее и мачка

сто коренища,
сто ствола от оазиса изтръгна.

Закривам с длан уста,
закривам очи с дланта си
и оплаквам тези места,
градината с плод и рода си.
Плача до гърло го затрупва пясъкът,
но той пълзи, пропада,
върви,
надига се,
крета едвам,
следа оставя – следата кърви...
Над пустинята минарето стърчи,
вие дълго,
кучешка морда раззинало.
Засипва го къшлака таранчи*,
засипва го и заспива.

*Таранчи (тюрк.) – земеделец Б.а.


Нощ в пустинята

Няма роса,
Странно няма под ръцете роса,
Върху безволно студения пясък,
Върху лицето и одеялото –
Няма роса –
Вълните на смления камък
Едва докосват спокойните весла
на времето,
Мятат се под зноя на луната полунощна.
И няма роса.
Скелетът на саксуала крещи, белее,
Че няма роса.
Алуминиевата светлина открива
Разлетите гърди на пустинята,
и няма чудеса
По-пленителни и човешки от тъгата на
барханите
По капките роса.
Луната ще изстине,
А далечният край на изгрева
Ще се взриви от слънцето...
Защо?
Роса върху лицето на самотен човек.

Бележка и превод: Пламен Анакиев

Българската литература

© 2001 Литературен форум