Литературен форум  

Брой 21 (462), 23.05. - 04.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Сава Василев

Винена попара за непослушни ангели

 

Кротката и нежна душа Ангел Каралийчев бил много ревливо бебе. Майка му, която ходела с другите булки да работи по нивите, се виждала в чудо с него. По някое си време й направило впечатление, че докато бабата се грижи за детето, то мирува и все спи. Върнала се един ден, оставила мотиката, целунала невинната си ангелска рожбица и рекла: "Мамо ма, защо като бавя Ангелчо реве та се къса, а при теб е все така кротък?" Старата рекла: "Е, ами аз още от сутринта като му надробя-надробя една паница с винена попара и го нахраня, то детито си спи и аз цял ден си ходя из двора".

Приблизително в този вид историята за упоеното с вино ангелче Ангел Каралийчев съм слушал от баба си; разказва я и днес от време на време баща ми като спомен за родното си село Стражица, Великотърновско. Към това притуря, че дядото на писателя имал една кераджейка.

Дали виното лекува детската проклетия е трудно да се каже. Всеизвестно е обаче, че открай време се е употребявало като лек за душата, поемаща бремето на радости и скърби. Пък и изобщо. У нашенско сме свикнали на пиене с повод и без повод, ритуално и пристрастено... Зевзеците пък делят хората на три категории: едни пият от радост, други от скръб, а трети – от сутринта...

Споменах "употребявам" и се сетих, че си е руски евфемизъм. Благодарение на него славянският брат деликатно заобикаля истината за един нов биологичен вид със силно променен химически състав на кръвта. Тук няма да коментираме разликите между руското и българското пиене от страх да не достигнем до опасни геополитически заключения, но не можем да не заявим с гордост: нямаме тост, който да обещава след това среща под масата. Иначе българинът обича масата (в това число и виното), обича я като родна тъща, символизираща единосъщността на ползата и вредата... Докато се разхождаме и надзъртаме из одаите на литературата, ще се убедим, че за питиеупотреблението – тази тавтологично изпедепцана преди време от мен дума – знайни и незнайни поетични души са нароили много и високоекспресивни глаголи. Това от своя страна е ощастливило най-добрия приятел на писателя – езиковеда, - чиято длъжност е да крачи подир литературата подобно щърк подир орач и да почиства нивата от вредители. Ще рече: оплело се е не синонимно гнездо, ами цял полог, в който могат да се отъркалят две-три младши научни сътруднички-лингвистки след академично дифузиран форум с литературоведи. И пак да артише място.

Преди това обаче нека накратко припомним традицията. Ако е вярно, че първото голямо чудо – чудо на чудесата – е онова, при което Христос превръща водата във вино на сватбата в Кана Галилейска – днес трябва да отчетем обратното: нарояването на безброй много псевдохристосовци-кръчмари и гаражни промишленици, богатеещи от най-простия химически опит с оводняващ резултат. Вярно е, че и древните са смесвали в кратер вино с вода, но то е било по причини некомерсиални и отговорни... За голямата почит към лозата и виното днес свидетелстват множеството шераптажи край Дунава и бреговата ивица на Северна Добруджа.

Всеизвестно е, че литературата от епохата на Българското възраждане е особено чувствителна към виното. Е, след идването на турците няма как да не е чувствителна и към високоградусния му дестилат – ракията. (Разправят, че конякът бил създаден по време на многогодишните войни в Западна Европа; поради невъзможността да се транспортират и съхраняват големи количества вино, се появява концентратът-заместител.) И ако споменаваме тук думата "ракия", то е не защото дръзваме да говорим за въже в дома на обесения, а защото у нас има едно дълбоко родство, едно магнетично разбирателство между партиите на винарите и ракиджиите. Този двупартиен модел се радва на твърд и единен електорат. Пас по време на Възраждането, когато българинът се запознава с пивото (бирата), се появяват и доайените на бирената партия. В резултат на това българският народ днес е почти каноничен поклонник на благословената троица. Казвам "почти", защото не се отказваме и от други чуждоземски питеепочерпления, заличаващи политическите граници и етническите различия. Кой може да отрече, че по време на така наречената Студена война най-сигурните посланици между източните и западните народи, между американския капитализъм и съветско-руският социализъм бяха уискито и водката. Така народите удовлетворяваха поривите си за интернационална близост, отнета им от политиците.

Както виното, така и словото мени консистенцията си, самопостига се с помощта на какви ли не деривати. Дядо Славейков например литературно е закрепил популярното народно разклонение на глагола "пия". Във втората част на краткичкото стихотворение "Ходил дядо на пазар" четем:

- Я се, дядо, обърни,
стара баба прегърни.
Хад оттук
дрът боклук
ще ми прави пак напук.

(тук стихотворението звучи съвсем съвременно)

- Я се, дядо, обърни,
на ти винце, че сръбни
Хоп подскок,
лока-лок.
Бар го смуча като смок.

Ако вкратце анализираме ситуацията, ще достигнем до няколко важни извода. Първо, освен звяра (мечката), жената също не обича налоканите мъже. Второ, звукоподражателното "лока-лок" е родило експресивния дериват "локам", което ще рече жадно, ненаситно пиене; пия така, сякаш са ме държали на въже. Трето, винцето задължително се свързва със съществителното жена. (Тук категорията съществително разбираме буквално – в смисъл на: жената съществува, води съществуването си край мъжа, подобно неговото край виното.) В по-широк контекст – с любов, еротика, секс. Изобщо "вино" (алкохол) и "жена" в представния речник на мъжа са две неразривно свързани съществителни. Иначе казано, тръгнем ли по следите на виното в българската литература, не можем да не се сблъскаме с жената... Четвърто, след като е нахокан и му е отказано любовно удоволствие, старецът е посъветван да се утеши пак с винце. Защото, знайно е, във винцето има всичко. И най-много – любов. В този смисъл винцето е самозадоволяваща се субстанция. Ако това е така, то пред разседланото въображение на свръхмодерното ни литературознание се отваря широко поле за действие. Впрочем напълно основателно психоаналитично пренапрегнатият феминизъм, абстрахирайки се от граматическия род и вземайки повод от последния стих-признание с безкрайно еротичната символика на змията, би отбелязал тук наличието на фалоцентристки претенции. И как иначе при тази демонстративно заявена патриалхалност, при това патерналистко всевластване на широките дънести потури, внушаващи, че застрашителните обеми на формата са преизпълнени от съдържание. Пък и знайно е, че по онова време авторитет се печели с количество, а не с качество. Казаното важи и за виното. Песните за Крали Марко разказват не какво вино се пие, изключая цвета (от коя година е реколтата, например, или колко струва бутилката), а колко бакъра, мехове и други многолитрови съдинки е опразнил митичният герой. Впрочем така хиберболично еротичният фолклор възпява и размерите на най-мъжкия измежду всичките му епически атрибути. Не само пред него, но и спрямо волния примитив на потурите – независимо от трансграничната си раз(у)члененост – махалото на Фуко прилича на чепче от мъничко, сувенирно лакирано буренце...

При стария Славейков монетата си има и друга страна – това е стихотворението "Баба винце пила". И тук пиенето е съпътствано от еротичен жест, но с много по-опасни социални последици: винцето подмладило бабата и на нея й се приискало да се ожени за някой млад ерген. Забележителни неща прави наистина богоугодното питие с "дядовата кака". Един от най-еротичните жестове на модерното общуване между половете е профанно преекспониран – смученето е заменено с близане, и то съвсем апоетично (котакът ближе бабините гурли). И в този случай разменената родовост – особено като се има предвид психоаналитичното тълкуване на котката като един от най-изкусителните символи на женскостта – предизвиква основателни съмнения за фройдистка обремененост на автора. Ето така възрожденската ни култура деликатно подготвя появата на Фройд и безбройните неблагодарни западноевропейски следовници.

Връх на любовната екстазнаст към виното у дядо Славейков трябва да е прословутата му "Пиянска молитва", в която се измолва Бакус да даде на верните си поданици "винце, пелинаш" и "на месеца барем веднъж / да иде винце вместо дъжд". Най-интересният момент в стихотворението е онзи, при който става божественото каращисване. Благодарение на него се ражда мечтаното питие: "а пък в чорбата на плода / ти вливаш сладостна вода". Естествено, иде реч не за търговска, а за сакрална творческа манипулация.

За разлика от странната молитва стихотворението "Народа" залага на много плодотворен митопоетически сегмент, обединяващ лексемите "пия" – "пея" – "плача". Подразбира се, че интерпретативният му корпус остава в сянката на гениалното Ботево, а по-късно и Яворово отиграване. Творбата залага на доволно познат мотив – пиенето от мъка. Накратко, след констатацията "Пие много, пропива се /този наша прост народ", се стига до извода, че някога не сме пиели и сме ходили "по нивя и по лозя" с радост и песни, а "Сега пием и не пеем / работиме и все плачем". Но:

Ох, не вино, не ракия
нас така са опоили –
черни тегла и неволи
наште сили са стопили.

Така двойката "пеем – работим" застава срещу "пием – плачем". Бихме добавили, че сме изправени пред уникалното антиботевско и антияворовско (вероятно и антибългарско) явление: продължително, напоително, но мълчаливо (някакво американско или западноевропейско?!) пиене при пълно мълчание ("пием и не пеем"), което направо не е за вярване. Но текстът може да бъде разчетен и напълно логично по следния начин: теглата и неволите опиват повече от виното и ракията; следователно те, а не алкохолните деривати, са истинските виновници. Така вината изцяло се снема от виното и се прехвърля върху главата на босфорския бозаджия. Също и върху главните яхчии в готварниците на Великите сили, които вместо да освободят поробените си братя християни от Балканите, се правят на скандинавци като изнасят изкуствен сняг и политическа зима... Докато за балканския човек, всеизвестно е, правенето на вино и най-вече неговото пиене винаги е било нещо повечее от политика и поминъчно занимание. Дядо Славейков лирически го е оповестил в кратката, импресивно съставена миниатюра "Виноберма". Той обаче така се увлича, че в уникалната си поетическа география, очертаваща границите на българското етническо землище, не се е посвенил да се покаламбури с поставеното от него под № 65 (между Кочани и Тетово) селище Пиянечко:

Пияно си, щото нямаш ти
воля,
изтрезни веч, тъй махмурно
доколя?

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум