Литературен форум  

Брой 22 (463), 05.06. - 11.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Анастас Стоянов

Както го познавах и обичах

 

ЗАВАРИХ го надвечер във входа на къщата ни, когато се връщахме, премръзнали, с детето от детската градина. Беше с гръб към нас, втренчен в надписите на пощенските кутии.

- Кого търсите, бай Атанасе?

- Търсех Анастас Стоянов, а ето че той сам ме намери!

Бръкна в джоба на старомодния си балтон и ми подаде тъничък плик.

- Заповядай, туй е новата ми книжка. Не е поезия, ама като нямам друга? А това синът ли е? Как се казваш, момченце?

- Но защо сте били път чак до тука, бай Атанасе? И то в този студ?

- Студ не студ, докторът ми е предписал дълги разходки. Пък и до Динеков се обадих за малко.

Беше вече декември. Какви ти разходки? А е можел да ми даде книгата си в службата – на две крачки е от прага му.

- Точно това е искал да подчертае: че я поднася на тебе, а не на службата ти в писателския съюз – рече ми след ден-два проф. Динеков, комуто разказах тази случка.

Затова ми е и тъй скъпа тъничката книжка "Фрагменти", затова ми и звучат топло и искрено тези две дарствени думи: "С най-добри чувства".

Не бяхме приятели. И близки не бяхме. И това мое необичайно "бай Атанасе", съчетано с учтива форма, идеше по-скоро да подчертае разстоянието, а не близостта помежду ни. А се знаехме с него повече от десетилетие, безброй пъти го бях посещавал в редакцията на сп. "Пламъче", където той работи тридесетина години и чийто стол и маса наследих за също толкова дълго време и аз самият...

С него ме запозна Иван Давидков, в началото на петдесетте години. Срещнахме го пред сградата на писателския съюз, угрижен, с помръкнало лице, зъл.

- Тръгнал съм, Иване, за бележка, че съм писател! Потребна е на едно от децата ми за записването. За предимство! А пък нито в гимназията, нито дори в министерството ми вярват, че членувам тук.

Понечи да тръгне към писателското стълбище, но поразмисли и ни подхвърли:

- Само че нека по-напред видим дали и тук ме знаят, че съм писател!

Изрече го по далчевски, с горчивина, с убийствена ирония. И как иначе? Забележете: вече е средата на века, той е написал и издал почти всичко, което днес го прави АТАНАС ДАЛЧЕВ! А в гимназията даскалите не го знаят, дори и в министерството, където само допреди няколко години е завеждал цяло отделение, и там не го знаят. Та искат бележка...

Макар че никога по-късно не видях такова зло лицето му, макар че добродушната му – и снизходителна! - усмивка не слизаше от него, аз завинаги го запомних такъв, какъвто го видях при запознанството ни. И може би тъкмо това ме и дистанцираше. Побоявах му се дори – нека си призная...

Ето: бях оставил в редакцията едно стихотворение, "Лястовичка", отивам след време да видя какво е станало и Богу се моля – дано не е там Далчев, дано е Муратов или друг някой...

Посрещна ме Атанас Далчев, сам, застанал до бюрото, леко подпрян с ръка върху някаква олющена етажерка.

Казах му кой съм, какво съм оставил и за какво съм дошъл.

- А, "Лястовичката"? Лястовичката изхвръкна...

Не беше ми за първи път, преглътнах го и заднишком потърсих вратата. И вече на прага, бай Атанас ми подвикна:

- Твойта "Лястовичка" изхвръкна на първата страница в новия брой, излиза тия дни. Донесете ни още нещо...

Запомнил съм и друга една наша среща, пак с Иван Давидков. Отбихме се за малко у дома му. Беше още онази, старата, порутена от бомбардировките къща, с изкъртено стълбище и килнат балкон. Покани ни в малка стаичка, навярно кухничка. Сместихме се някакси тримата край работната му маса, върху която с почуда зърнах отдавна вече забравената посестрима на пачето перо: грубата, дървената перодръжка с поразкрачен метален писец...

- Имам, имам и от новите. Децата ми ги подаряват. Но аз съм й свикнал на тази: обичам, когато пиша, да усещам твърдината й, съпротивата й...

Сега, когато се взирам в дарствения надпис, макар да е направен с химикалка, аз забелязвам отново пристрастието му към твърдината: думите могат да се прочетат чак на отвъдната страница – толкова отчетливи и ясни, сякаш са дълбани с длетото на брат му, на другия Далчев, на скулптора...

От Атанас Далчев съм съхранил още един автограф, който той ми даде за антологията "ТОВА Е ПЕСЕН". И макар да е писан две години след онзи върху "Фрагменти", бай Атанас отново е посегнал към мастилницата. Това може да забележи и читателят – някои от буквите са се разлели и дълбоко потънали в хартията. Заради Далчевската твърдина...

Ще приведа изцяло този "фрагмент", написан по повод стихотворението му "Към родината". Защото той обяснява не само кога и как е създадено то, но и защото хвърля обилна светлина върху творческия похват на Далчев:

"Както голяма част от стихотворенията си, и стихотворението "Към родината" съм носил дълго в себе си. Идеята ми дойде, спомням си, преди повече от тридесет години, когато трябваше да преподавам българска история в една прогимназия и се замислях върху патриотичното възпитание".

Изкушавам се накрая да споделя нещо, което ме човърка от дълги години – биографията на именитите братя Далчеви, поетът и скулпторът, начева и звучи подкупващо познато: родени в Солун, в семейството на виден сановник; баща им е депутат в турския парламент, живеят в Цариград... През 1914 г. пристигат в България; като завършва науките си в Софийския университет Атанас заминава за Рим...

Доловихте приликата, нали? Почти като безсмъртната сага за други двама Солунски братя...

И още нещо. В родната българска литературна критика не се помнят други заглавия, толкова резки с оценъчната си насоченост, както статиите, посветени на Далчев: "Мъртва поезия", "Безнадеждна поезия"... - писано, разбира се, от отдавна мъртви и безнадеждни "ценители"...

Към края на своите "Фрагменти" Атанас Далчев е отбелязал: "Роденият поет има усет за стойността на думите". А самият той имаше още нещо: усет за стойността и на буквата дори!

Българската литература

© 2001 Литературен форум