Литературен форум  

Брой 22 (463), 05.06. - 11.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Енчо Мутафов

Раковски и Ботев

 

Към интелектуалното наследство на Раковски и Ботев науката за историческия ни живот проявява безразличие. Дали това е цехова черта въобще, или тя е изработена у нас? По-скоро второто. Не съм срещал и ми е трудно да си представя в други култури, поне в тези, които са познати на хората по света, да е проявено пренебрежение към свои словесни първенци. У нас това е в реда на нещата. Смята се за естествено цеховият човек да е безразличен към всичко нецехово и да е нетърпим към всеки, който проявява интерес към цеховите му неща. Не знам дори дали е нетърпим – просто се смята за признак на ненаучост ученият да диалогира с "неучен".

С такъв недиалог ще ви занимае статията – с неща болни в културата ни поради болест на самата цеховост.

От историци и литератори двамата ни словесни великани са вкарани старателно в удобни чекмеджета. Чекмеджетата имат двойна характеристика: или са изработени в паметников патос ("пламенен патриот-романтик", "велик поет-революционер"), или са затворени с учудващо пренебрежение. Дори Вазовото "образ невъзможен" заключва героя в недостижими, недосегаеми сфери. Сякаш ни говори: толкова е странен, невъзможен и нестандартен този образ, че по-добре да му се възхитим, отколкото да го разберем. Но Вазов е поет, който гради идеални величини. Науките за българския свят никога не ще нарекат Раковски образ невъзможен. За тях той е пламенен патриот, който не се спирал пред никаква измишльотина, за да подейства на погасналия български дух.

По-леката цехова задача е да се отхвърли Ботев. Той не е образован специалист по история, ще кажат, чел е младият човек, поназнайва туй-онуй, но какво е можел да изучи при бедни библиотеки и неползвани езици, при няколко години съзнателен живот и при младежка неукротимост.

С Раковски е по-трудно. Никой не посмя да каже, че е необразован, виждат, че е ползвал византийски, гръцки, турски и латински извори, че за хипотезите си изхожда от най-новите постижения на науките, които го интересуват, че се е заседявал в библиотеки и страстно се е вълнувал от въпросите на нашата история, антропология, език, фолклор и всевъзможни знаци по дългия ни път от Изток до Балканите. Но и спрямо Раковски цеховата надменност си е намерила отдушник. Тя се е отприщвала от неговите "романтични теории" за прародината ни, за езика и верските ни практики.

Не съм срещал досега нито един наш историк да се обърне с професионално, човешко и българско достойнство към разработките и изводите на двамата ни необикновени умове. Необикновеното у тях не е само в хипотезите, колкото в интелектуалната постройка на идеите. В хипотезите и на двамата може да се срещнат чудатости, но интелектуалната постройка не може да я пипнем. Аз лично, убеден привърженик на идеята, че нямаме нищо общо с тюрки, авари, хуни и прочее "туранци", а още по-малко със славяни, че прародината ни е в места покрай Индия, се отнасям зле към мнението на Раковски за български протоезик и протородината и особено за така удобната му и така невярна идея за славянския ни произход. Но се възхищавам от грандиозната интелектуална пирамида, която е изградил този образ невъзможен, от Менделеевата таблица на неговите мисли, където всяко нещо си има място, а ако не знаем кой е елементът за квадратчето, знаем, че той неотменно съществува. Искрено съжалявам, че не е разполагал със знания за прабългарите – иначе пирамидата щеше да бъде просто една интелектуална крепост. Без това знание на него му е нужно славянството, за да довърши веригата от Хиндистан до Балканите, освидетелствана и от азбуките.

Същото с Ботев. Буквално изтръпваш като разбереш, че "Златният век на българската култура" е "апогеят на нашата смъртоносна болест", защото византийската проказа вече е плъпнала в българския организъм и че робството е "горнило", предпазило ни от тази проказа.

Коя историческа наука ще посмее да се укрепи в тези идеи? Никоя. Но ако липсата на подобна радикалност е по-разбираема, заровената глава в пясъка пред тези и подобни идеи е признак на мисловен провинциализъм, който се чувства най-удобно в клишетата. Споменах думата радикалност. А по-малко радикално ли е куп учени да си затварят очите пред факти, които те сигурно знаят, но въпреки тях да ни наричат тюрки или хуни, да ни изкарват "орда", "селска култура" и с културно ниво, по-ниско от това на... славяните. (Не ми е удобно да ви кажа кои авторитетни наши историци цитирах.)

С подобен "радикализъм" пред фактите, с подобно научно нехайство да си мръднат пръста от Онгъла нагоре (дори Кубратовата държава остана енигма за тях), историците ни сигурно усещат ред гледища и думи на Раковски като пясък между зъбите си. Ето например.

По това направление, т.е. по шествието на сравнителната наука езикоизпитания, ние се заузехме да напишеме "Основните начала за българската най-стара повестност", отхвърляющи на страни скитските и татарските ями, в които тъй немилостиво са ни хвърляли и стари, и нови писатели, кои са писали за нас, без да познават езика ни, народните от старости съхранени обряди и обичаи, старонародното ни вероизповедание, песните, приказките и пословиците ни, първобитните наименования на места, по които живейме от памтивека...

А как ли действа на минали и днешни историци идеята, че не сме дошли отведнъж с орда, а на няколко пъти и в продължение на много векове и че "странните ни историци са повлечени от византийските пристрастни и невежи списатели или же имеющи и своя си цел!"

Дотук говорех за пренебрежение, безразличие и нехайство на съответните науки и най-вече на историческата към идеите на Раковски и Ботев. Не съм обаче сигурен дали тези думи са най-точните. По-вярна ми изглежда думата глухонеми: нито ги чуват, нито им говорят. Позволих си да допусна, че не ги познават и най-вероятно се увличам. Но другото не е увлечение, а истина – че минават с тихи и гузни стъпки покрай тях. Най-комичното го прави медиевистиката и особено прабългаристиката. Последната си остана един кротък младенец, който така и не можа да порасне. Не му позволиха ли, сам ли не ще, за да не пречи на израслите. Но знам, че каквито и факти да се трупат, той си стои младенец. Знам и по-лошото – че в тази област винаги е миришело на лоши политически намеси. Все някаква политическа конюнктура, а те не бяха една или две, ще ни дърпа като опарени от истината и ще ни препраща към степи и шатри, към татарски и скитски ями...

Има още една намеса, тя е особено злокобна. Нея ще подведа под общата и мъглява дума нагласи, която се надявам да се проясни.

Тези нагласи имат две причини от различен порядък. Едната е статуквото на нашето културно самосъзнание, другата е интелектуалното поведение, специализирано в една област. В едната има някакво предопределение, което е проклятие, другата е по-частно предопределена, но е не по-малко проклятие.

От началото на нашата светска култура до днешен ден самосъзнанието се движи след културата. Културата започва да се развива бурно и някак опиянена с отхвърлянето на средновековни и чужди нам византийски начала. В този процес успоредно протичат два процеса: светско освобождаване (секуларизуване) от канонични конвенции и отваряне на затвореното общество. Двата процеса бележат начални стъпки от култура към цивилизация.

Това грубо очертаване на процесите, дори да е приблизително, е удобно за проблемите, с които искам да ви занимая, предвид на тяхното уедряване. През Възраждането в културата ни кълнят цивилизационни признаци. Тяхното развитие обаче не приключва. Това култура не е сторила до днес. Тя упорито държи признаците на културата като нещо неизживяло своя цикъл. Ставащото е възможно в цивилизация, то ражда продукти на словото, образованието, града, просветата, църквата, общуването. Самосъзнанието обаче се проявява като в култура, т.е. не играе роля. Културите принципно не боравят със самосъзнание, със странична гледна точка на наблюдаващи субекти. Самосъзнание развива цивилизацията с освобождаване на добре интегрирания индивид на културата и с превръщането му в самоценен и блуждаещ атом. Това най-релефно бързо го показаха елините. Най-рано цивилизационирани – с подстъпа към индивидуалния човек, с подялбата на света на субекти и обекти, с нарушеното равенство между произвеждане и потребяване, с градовете (цивилизационните признаци са още много, да спрем дотук), - елините слисващо развиха форми на самосъзнание. Тези форми са оценяващите и понятизиращи дейности – философия, риторика, поетика, стилистика, историография.

В нашия възрожденски свят това не е станало просто защото не е можело да стане. Самосъзнанието е рожба на цивилизационните форми, каквито ние не развиваме. Това не е въпрос на "развитост" или "неразвитост" (така ме отблъскват подобни обяснения!). Мощно развити цивилизации като египетска или персийска също не развиват самосъзнанийни форми. За последните е потребен преход към нов тип цивилизация, поставила човека, субекта в средището на вселената.

Причината за дистанция между самосъзнанието и продукта на културата в нашия свят ще ме отведе далеч и навярно в дискутируеми и хлъзгави идеи. Но онова, в което съм убеден, ще го изкажа: културата ни не прераства лесно в цивилизация, защото не е изживяла формите си. Не "изостанала", а неизживяла формите си, което е коренно различно.

Тези форми се дължат на един прекъснат и жилав древен космос на българите, който избухва през Възраждането и определя неговия език. Тази е формообразуващата тенденция. Успоредно с нея протича другата – отварянето на затвореното общество, секуларизуването на средновековни канони и нахлуване на европейски индивидуалистични норми. Едната е дълбинна тенденция, другата е повърхнинна. Втората активира повече самосъзнанието, но и го прави чуждо на дълбинната ни култура – то се привнася, взема се назаем.

Неравноценно на процесите в културата, самосъзнанието се развива драматично и дори порочно. Неродено от собствени форми, то лесно бива подменяно. Неавтентично, то лесно става законодател. Системите и понятията му са високопрестижни, защото са отглеждани дълги векове. С тяхното всаждане собствените кълнове на културата изсъхват.

Втората причина за нагласите докосва облика на специализирания ум, обучението в извъннационални области. Тук съм се натъквал на едно непоклатимо правило: обученият в чуждата област става неин проводник (което е нормално, защото той затова се е обучавал) и агент на нейна доктрина, на нейна система от ценности-агресии (което е ненормално, защото ощетява възприемащата, собствената му култура). Второто обрича националната култура на сериозни драми. Мнозина от тези интелектуалци – хуманитаристи, историци, критици, преводачи – се вживяват в роли, които прокарват у нас. Сред тези роли съм наблюдавал дори поведенчески.

Византинистите са ярък пример на това, което е предмет на обсъждане в статията. Нагласите срещу интелектуални първенци на българския свят като Раковски и Ботев се дължат на вживяване в роли. Не изключвам в техните роли още да отекват неизживени комплекси на византинирания ни средновековен свят.

Обучението в чужда култура е нещо замайващо. Представете си човек, потопен в езика, словесността, политиката, двореца, храмовете, отношенията; в затворени общности, мода, обредни комплекси, войска; в изображения, производства, стоки, пазари, публична реч, администрация на чуждата страна или страни с еднотипна цивилизация. Ако всичко това се изучава само заради знанието, удоволствието от него е твърде опасно. То обезволява и превръща изучаващия в доктринерски застъпник като го оставя безразличен към национални устои. Това, разбира се, става в случаите, когато нагласите не са устойчиви, не са подготвили изучаващия да се дистанцира от това, което жадно поглъща. За българския византолог например това важи повече отколкото за американския.

Изграждането на подобни нагласи често е целенасочено и нарочено. Византия е била неумолима в това отношение и ехото на тази неумолимост се носи в българския културен свят до днес.

По трагичния момент в нашата история – християнизирането на българите от Византия, наречен от Ботев приемане на идиотическата култура на Византия – в цеха са настъпвали и леки смутове. Например у Мутафчиев, който е склонен към философски обобщения върху нашата история. Ето как се е развил този лек смут. От ъгъла на българската аристокрация византийското покушение е видяно като истинска измяна към народа и държавата – на мястото на древните изпитани обичаи, установления и форми ще дойдат нови и, кой знае, дали няма да ускорят разрушението й.

От ъгъла на Борис и обкръжението му - формално България скъсала напълно с езичеството. Но именно сега, когато тя трябвало да мине към строителството на новия си живот, се разкрили и всички опасности, които промяната носела не само за вътрешното й спокойствие, но и за нейната духовна и политическа независимост... След като чрез новата вяра е бил нанесен непоправим удар на българското езичество, сега все чрез нея се подготвяла същата участ и за изградената с кръвта на езическите багатури българска държавност.

От ъгъла на народа - в продължение на два века той знае, че византийците са негови непримирими врагове и се научил да не им се доверява. Сега изведнъж те се явили като духовни наставници, които трябва да следва.

Цехът си изиска своето, прилежният му обитател го даде... Къде тук да се вмести Ботевото гениално прозрение за трагизма на това време и особено за полугърка Симеон? Къде до понятието "туранци" за прадедите ни да се помести Раковски, който ни пази точно от тези ями?

И като не могат да се вместят великите ни интелектуалци, които така са болели за българския свят и са диагностирали неговите исторически пропадения, остава "архаичният етноним" на византийските книжовници да се превърне в общо понятие – номади. Разроено, то даде куп представи на нашата наука, които – не крия това – ми е противно дори да произнеса. Достатъчно е да се пръкне нова политическа или просто снобистична конюнктура, и се пръква нов етноним. Последният беше тракийският. Той толкова се престара, че си създаде дори институт по тракология, при липса на такъв по прабългаристика. Иван Венедиков, горкият, при добри находки за древния ни космос и прогонените богове, трябваше да докара прабългарите край Дунава чисти като бял лист, върху който започват да се изписват какви ли не тракийски и елински култове, паралелно с... тюркските.

И след всяка поредна политическа или снобистична мода човек се чуди и пита как тези степни диваци и туранци са дошли с държавотворчески мит и с "чертами и резами"; откъде се е пръкнало умението им да правят свръхградове; откъде са дошли към трийсет титли в администрация и войска? От шатрите? От опънатите скули? А може би от друго – от прилежността на поредната конюнктура към нечия имперска воля, от една прилежност, която е тренирана най-напред от нагласите, които изложих.

Ботев никой не смее да го тупа по рамото и предпочита да тупа най-съкровеното: съвършената българска мяра за словесност в мерена реч и за сентециозност в немерена (притчова) реч. Или ще го нарича обикновен поет, каквито има предимно по Ориента, на Запад с кош да ги ринеш, или ще му мести строфи, или ще смята, че е поет, а не художник, или ще се мръщи на "негативната енергия" в него, или ще му чете сричките и ще се мае отпред назад ли да го прави, или отзад напред, за да го намърда в познато стихосложение.

Но да оставим тази втора част за друг път.

Българската литература

© 2001 Литературен форум