Литературен форум  

Брой 22 (463), 05.06. - 11.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Марияна Фъркова

В търсене на Марсел Пруст

 

"Преоткрито време", филм на режисьора Раул Руиз (копродукция Франция/Италия), е по-скоро само опит за пресътворяване и преобразяване на познатия ни Марсел Пруст и неговия свят, но такъв, какъвто авторите на филма го виждат, със средствата на киното. Струва ми се излишно в тази филмова творба да се търсят задълбочените разсъждения в областта на човешките взаимоотношения, до които достига проницателният поглед на известния белетрист. Неговият изключително гъвкав език, конструкцията на дългите му изречения, насочващи към различните страни и нива на един и същи предмет или състояние, които водят до психологически мотивирано уловени разсъждения, до общовалидни тълкувания на нещата от живота, не са обект на кинематографичното пресътворяване. Нито разменените реплики между героите във филма и проблясъците на интересни мисли, нито усилията на изпълнителите на част от ролите (Катрин Деньов, Еманюел Беар, Венсан Перес, Джон Малкович, Паскал Грегори, Марчело Мазарела, Киара Мастрояни, Мари Франс-Пизие и др.), нито камерата на Рикардо Аронович са в състояние да уловят тънките нюанси на чувствата, богатите преживявания и изводи за смисъла на детството, за любовта, за приятелството и общуването, за живота изобщо. Този филм е създаден сякаш с цел по-скоро да напомня на всичко това, да стимулира зрителя, който е чел някога Пруст, но го е забравил, да го препрочете отново и навлезе в неповторимия му богат и образен свят. Затова и едно от действащите лица в "Преоткрито време" е самият Марсел Пруст, който по-скоро с безразличие, а не с типичната за Пруст носталгия, самонаблюдава създадените от себе си герои и се движи сред тях. Характерната за автора тъга по миналото е илюстрирана като вярност към морала, към светския тон, към традициите, към чувствата от края на по-миналия век. Еснафското буржоазно общество с безсмислието на разговорите, обстановката на разточителен разкош с разкошната мебелировка, тежките завеси и килими, статуи и картини, витите стълби в огромните помещения, богато надиплените дамски рокли и шапки, пиенето на коняк и на чай, концертните изпълнения на пиано в тесен кръг сред избрани, рецитирането на стихове и т.н. - всичко това е атмосферата във филма, която подсеща и настройва за "По следите на изгубеното време", макар и доста схематично. Защото Пруст избира естетика, близка до Ръскин, до импресионизма, до Паскал, напомня ни на Фройд, на Кафка, без да изневерява на своя стил и уникалност в изображението. Обществените събития остават извън неговия обсег на размисъл и те обикновено не достигат до вътрешния свят на героите му. Филмът обаче не е чужд в някои кратки епизоди на процесите, които кипят в цял свят, каквито са воят на сирените, предупреждаващи всички, че има периоди и на война, наред с мирновременното еснафско съществуване. Преплетени са моменти от цял един човешки живот. Затова и замисляйки се в духа на написаното от самия Пруст, ако се опитаме да отстраним грешките на първоначалното си зрително възприятие, можем да стигнем до точно опознаване на някое същество или обект, ако такова опознаване изобщо е възможно. Защото обектът не е безжизнен и непрестанно се променя и колкото повече се опитваме да го настигнем, толкова повече той ни убягва, докато накрая си въобразяваме, че го виждаме ясно, а се оказва, че всичките му превръщания, вече не му приличат. "Преоткрито време" в голяма степен е филм точно за това. Третата част ("Имена на страни: името") завършва със следните разсъждения в този смисъл: "Местата, които сме познавали, не принадлежат само на света на пространството, където ги разполагаме за улеснение. Те са тънък пласт сред свързаните помежду си впечатления, съставящи някогашния ни живот. Споменът за някоя гледка е само съжаление за дадено мигновение. Къщите, пътищата, алеите ни се изплъзват, уви, както и годините!"

Ритъмът на "Преоткрито време" съответства на бавния и наблюдателен поток на съзнанието, както е и у самия автор. Тъй като голямото количество герои са само щрихирани, а липсват мотивите в поведението им, богатството на философските разсъждения от романа, филмът се плъзга по повърхността и няма да успее да остави трайни следи в съзнанието на по-взискателния зрител. Все още не се е появил този режисьор, който ще съумее да се задълбочи във всеобхватната и интересна от много аспекти проза на Марсел Пруст, режисьор, който да намери своята гледна точка, съответстваща поне отчасти на нивото на авторовата. Този филм се опитва да обхване прекалено много линии, забърква се с прекалено много персонажи, намеква за излишен брой неща, като в същото време не успява да събере в по-концентриран вид най-интересните епизоди и мисли, не включва в същото време някои от любопитните герои от романа. Едва ли и точно това е най-удачната гледна точка за кинематографично представяне.

Известно е, че самият Марсел Пруст е бил изолиран от външния свят последните повече от десет години от живота си поради болест (той умира през 1922 година). В неговата мащабна творба като в мозайка са вплетени и редица от проблемите на твореца и неговото съществуване във и чрез литературното произведение. Единият от съпътстващите го въпроси, убягнал от мисълта на създателите на филма, е трудността му да завърши романа ("По следите на изгубеното време" е писан в периода от 1909 до 1922 година). Поради разрастващите се линии и епизоди, разклоняващи се в неочаквани посоки, повествованието е трудно овладявано и от самия автор, който слага със собствения си почерк едно "край" малко преди смъртта си. Интересно е да се припомни във връзка с филма, че последните години от живота на Пруст са негов отчаян опит за пълен отказ от всичко, което е връзка с живота (единствено писмата осъществяват контактите му с хората). Постоянните астматични пристъпи му причиняват страдания и той се изолира от околния свят. Жилището му е с постоянно спуснати плътно завеси, за да ограничат и най-малкото навлизане на светлина, стените са звуково изолирани с коркови облицовки, телефон липсва, а той се старае почти напълно да разруши тялото си чрез отказ от твърда храна и движение. В своя любопитен предговор към сборника с избрани писма от и до Марсел Пруст "Огледало на самотата" Стоян Атанасов пише, че периодът, в който авторът създава своя шедьовър, "е мъченически опит за тотално пречистване от всички външни слоеве на Аза" и според Пруст "онзи, който иска да сътвори изкуство, трябва да се отърси от своя външен, светски Аз, да излезе от инерцията на всекидневния език, на навиците в общуването, да се освободи от повелите на волята и строгите категории на интелекта... премахването на материалните източници на живот е за Пруст условие за творчеството на духа". Не така драматично е началото на филма, камерата се плъзга по повърхността и може да се съжалява, че не това е един от проблемните му възли, а остава само като намек за информирания зрител. "Преоткрито време" е по-скоро филм за света на светското общуване, отколкото този Марсел Пруст, който се надяваме да видим.

Дано не съм разколебала почитателите на Пруст да видят филма, защото извън претенциите ни, свързани с големия майстор на словото, "Преоткрито време" е интересна филмова творба. Сред доста елементарните и приличащи си американски филми, предимно за насилието, появата на подобно произведение на изкуството засяга други струни от чувствителните ни сетива и освобождава други пространства в душите ни. А когато все пак се опитваме да хванем и задържим нещата в мисълта си, както пише самият Пруст, а то се отнася и за тази филмова творба, и за този анализ, то ние ги разполагаме и пренаписваме така, както ни се ще, и това ни създава илюзията, че можем да упражним известна временна власт над самите тях.

Българската литература

© 2001 Литературен форум