Литературен форум  

Брой 22 (463), 05.06. - 11.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петър Чухов

Сравнително

 

Преди време се почувствах самотен. И то, уви, не с онази юношеска самотност, изливаща се в сълзливи стихове за въображаеми прекрасни дами или за някоя луничава, бързоразвиваща се съученичка. Бях в състояние на безтегловност: всичко наоколо плува, а при по-рязко и непремерено движение отлиташ съвсем не натам, накъдето си се надявал. Реших да взема мерки. Завъртях няколко телефона, но само се убедих, че докато самонадеяно съм ергенувал в тесен кръг, светът доста се е променил. Опитах със случаен номер.

- Помощ! – казах. – Много съм зле! Може да се самоубия!

- Господине - отвърна ми приятен глас, – ако търсите партньор за това забавление, точно тази вечер съм заета! А и се налага до поживея още, защото в началото на другия месец се женя, поканите са разпратени, всичко е ангажирано и не е удобно да подвеждам хората. После пък, няма как, след като сме пръснали сума пари, добре е да изкарам поне медения месец с мъжа си. За съжаление тогава сигурно ще забременея и животът ми вече няма да принадлежи само на мен...

Проявих разбиране и затворих. Ясно, помислих си, остава ми само едно – бюрото за запознанства! Опитах се да съчиня подходящ текст: "Сравнително млад, сравнително симпатичен, със сравнително безвредни навици и сравнителен доход търси запознанство с цел!" Отнесох го на преписания от вестника адрес. Оказа се стар товарен вагон, тип "конски", чак накрая на посочената улица. Беше доста разнебитен, но отдалеч се виждаше голяма табела с ярки букви: "Бюро"! Изкачих импровизираните стъпала. Вътре беше тъмно. Като посвикнах с мрака, забелязах нещо вляво. Нещото се размърда. Светна крушка и видях една маймуна с поохлузен възсив костюм. Седеше зад масивно бюро, отрупано с папки. Зад гърба й, на дъсчената стена на вагона, висеше картина: две-три палми; море и небе, състезаващи се по синевина и, естествено, пясък, за какъвто си мечтаят хиляди бледи изтерзани тела.

- Оуъъ?? – обърна се към мен маймуната, след като пооправи възела на мръсносивата си вратовръзка.

Правейки се, че не забелязвам нищо особено, казах каквото имах за казване и подадох листчето, на което бях обрисувал, според мен конвертируемо, личността си. Но маймуната отблъсна ръката ми и заклати глава с неодобрителни звуци. После издърпа една от безбройните папки и ми я подаде. Разтворих я – вътре имаше прекрасни снимки, направени явно със скъпа техника, а под тях лаконични текстове. Ето един: "Сравнително млада, сравнително надарена, сравнително непретенциозна търси запознанство с ясна цел!" Гледах и се чудех какво липсва в текста. Накрая се сетих. Би трябвало да пише още: "...сравнително хуманоидна..."

 

Контакт

 

- Аха-а! Искаш да прелъстиш жена ми, а?

- А тя защо се е облякла така? И по какво личи, че Ви е жена? Вижте я – стройна, красива, с буйна коса, а вие сте нисък, дебел и плешив като изкуствен бъбрек...

Лежа връз скъпозаплатения шезлонг с примижали очи и се възхищавам на остроумието си. Наоколо няма никой, затова монологът ми в диалогична форма върви съвсем гладко. Разбира се, в него аз съм прелъстителят. Макар че инак наподобявам по-скоро измисления си опонент. Жената е по-реална, но за съжаление препарирана в разтвореното до мен списание. Таман да се депресирам, застанал лице в лице с действителността, и я виждам. Великолепна летяща чиния, бяла, излъскана до неземен блясък, над която се рее симпатично казанче. А от него виси синджирче и сякаш приканва: "Дръпни ме!" В този миг времето спира. Шезлонгът, аз, списанието, легитимното слънце, басейнът с минерална вода и, на метър-два отгоре, внушителната конфигурация на пришълците. Не мога да помръдна. Само гледам как две малки ръчички се хващат за ръба. Изтеглят телце, наподобяващо спукана гилза от танков снаряд, в който някой се кани да засади цвете. Най-очарователни са обаче внезапно появилите се устица, надуващи розов балон. Той става напрегнато едър, повдига телцето, то се оттласква от чинията и полита към мен. Сега различавам някои подробности. Тялото бързо се преобразява. Заприличва все повече на човешко, при това на женско. При това с малко дрехи. Балонът се пука и тялото каца в скута ми. Две ръце ме прегръщат, а едни устнички се опитват да ме въвлекат в ролята на балон. Тъкмо да се съглася – някой ме хваща за рамото.

-Аха-а! Искаш да прелъстиш жена ми, а?

Давам си сметка, че езикът е твърде изискан. Но ръката е здрава. Уж да отговоря по своя сценарий, а се чува някакво:

- Ъ-ъ-ъ-ъ?!?

- Изглежда не може да говори! – продължава гласът зад мен. – Примат явно, който само яде и се множи...

Вместо да възразя човешки, отново провалям хилядолетните усилия на еволюцията да ме награди със слово:

- Гррррр...

- Нищо, ще го вземем в контейнера и после ще го изследваме.

Чудно – усещам как се смалявам и започвам съвсем да не си приличам. Те ме подхващат от двете страни, повдигат ме и ме понасят към летящата чиния. След мен остават недояденият ми сандвич и изпомачканото списание. Насред новия напън да проговоря се оказва, че сме стигнали и те безцеремонно ме бухват надолу с главата. После дръпват синджирчето...

Българската литература

© 2001 Литературен форум