Литературен форум  

Брой 22 (463), 05.06. - 11.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Сава Василев

Винена попара за непослушни ангели

Продължение от брой 21

Опиването с винце явно сериозно е тревожело народните будители (макар самите те да са били негови искрени почитатели), поради което темата - робство - пиянство - забрава се радва на всеобщо внимание. Измежду множеството примери са прословутите Ботеви ругателства към собствения му народ ("В механата"). По скромното ни мнение нищо друго освен наркозата на виното не може да ги е предизвикало, понеже родолюбието на поета е всеизвестно и неусъмнително. Изобщо Ботевият лирически герой не се задоволява с малко: страда ли – страда епически (с него и цялата вселена); пие ли – пие не само напук врагу, но и на собствения си народ. За разлика от Ботев, съавторстващият му в "Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова" предпочита по-деликатните вербални жестове:

Не ми са, момци, смяйте,
че съм болнав и стар,
че винцето обичам,
че пия го за цяр(...)

Знайно е, че както Стамболов, така и Ботев е обичал песните и виното. Обичал ги е и техният съратник и приятел Л. Каравелов. Затова в неговите повести все се пее и пие. Това най-вече важи за "Българи от старо време" и "Маминото детенце". И в двете авторът е надробил такава винена попара за непослушните си ангелчета, че и днес българският читател сладко примлясква и притваря очи, колчем сподели трапезите им. Героите от "Българи от старо време" са носители на характерни народопсихологически черти. Първата е, че българинът ужасно много обича да пие без да плаща (Х. Генчо), като при това държи да го вземат за ангел невинен. Милозливостта на поклонник Генча е всеизвестна. Тя се проявява не само когато харизва на учениците си пиленца и мисирчета, но и когато отива да "поопита" у своя приятел греяна ракийка и старо винце. Защото дядо Либен обича хубавите неща: хубавото вино, хубавите коне, хубавите жени. (Видно е, че и при Каравелов съществителното "жени" неизменно съпътства негово блаженство виното и достойно се конкурира с едрите форми на коня...) Макар Хаджи Генчо да пие, то той мрази пияниците. Това е причината да гълчи вечно пияния поп Ерчо, чиято глава трепери като на копач. Изобщо пиян като копач е любимото сравнение на Каравелов и той често го пуска в употреба. (Питам се обаче, ако копачите по онова време така страстно са употребявали, кой му е шетал по нивите на българина и като какво е ял. И дали пък не се е родила още тогава оная нашенска попържня по адрес на "кривата нива".) Откриваме го, например, в "Маминото детенце" – в онази незабравима картинка, в която поп Иван и поп Желязко "мрънкат" службата в новата черкова, а поп Илия ги гледа из олтара и умилително си мисли: "назюзюкали сте се и двамата като копачи, мои драгоценни пастири черковни!". Ето един невероятен, кипящ от енергии дериват на глагола "пия", достоен за езикомъченическите подвизи на най-добрия приятел на литератора – лингвиста. Нему оставяме да изследва корена – не корена, цялата коренна система и всички надкоренни части чак до тичинките и венцелистчетата (суфикси и префикси) на невероятното глагалорастение "назюзюквам се".

Че виното е в кръвта Божия е ясно, че е комка и служи за причестяване също е ясно. Че у нас, православните българи, има традиция да се причестява като се топи залък хляб във вино, това съм го виждал и опитвал лично. Ама да посегнеш на самата комка, сиреч да излокаш самата Божия кръв, си е истинско кръвопийство. Случаят е всеизвестен – разказът "Изкушение" на Ел. Пелин. Казвал съм го и пак ще повторя – не може модерната ни проза от никъде и до никъде без невероятния си бащица Каравелов. Вижте привързаността към този нежен глагол "опитвам" ("поопитвам"), любим на възрожденския писател и достойно продължен от неговия вече освободен следовник. Свещеникът пита клисаря: "Опита ли го, Тодоре?" И отговорът: "Опитах го, опитах го, отче!". Опитването е висше наслаждение; онази велика радост, която няма нищо общо с дивото и ненаситно обладаване. Именно докосване, като до девойка, а не локане или смучене. Тревогата завладява храмовия служител, когато научава, че и баба попадия е сторила същото: "Хъм... зер и тя го опита, Тодоре?". И после: "Знам, знам, тя е благоразумна. Тодоре, но има обичай, знаеш, да посръбнува". Разбирате ли – това жената, попадията! В нея величествено и единосъщо съжителстват благоразумието и посръбването. Разказът може да бъде семиотично разчетен с помощта на лингвистичната триада "опитвам", "посръбнувам" и "смуча". Въпреки цялата си богобоязливост попът е отстъпил пред изкушението, докапчил е комката, а тя на свой ред му е вдъхнала душа и сърце да тегли една конска проповед на енориашите си, задето толкова много "смучат" и "къркат". Следва апокалиптична заплаха към паството: "Но както вие, тука на земята, сушите бъчвите, така на оня свят, там горе в пъклото, ще ви съхнат езиците за капка вода...". Да не забравяме – винцето е "рязко" и произвежда чудодейно въздействие. ("На езика сладни, а в очите изкарва сълзи. Само една капчица да опиташ, и ще се оближеш като коте на припек".) То влиза в жилите на стария свещеник с многозначителното име Серафим и му дава телесна и душевна мощ; ръцете му спират да треперят, думите му стават ясни, а гласът му – "челичен". Метаморфозата ни подсеща да се върнем при Каравелов. Там Хаджи Генчо и дядо Либен спорят кое вино е най-хубаво...

За изненада и на най-непросветения читател, Генчо поклонник твърди, че новото винце е по-добро от старото – напук на всеизвестната истина, че за разлика от жената винцето всякогаш е добре да е старо. Това достът на дяда Либен прави, за да се намира на приказка, да го предизвиква и, в крайна сметка, да изпие по-голямо количество от славните му вина. Обикновено Генчо Кукумявката се облизва и чака родителите на децата да му изнесат от старото винце, а не новата "мътеница", както обича да казва. В края на краищата спорът дали пастушесткото или салъвкиевското е по-добро, е ритуален. Но в него взема участие един много важен детайл. На забележката, че салъвкиевското гъделичка гърлото и пощипва по езика, а пастушеското окиселява само малкото езиче, Хаджият отговаря: "мене сто пъти повече ми харесва онова вино, което преминува по всички жили, когато го ти поопиташ на гладно сърце". Ето такова винце трябва да е въвело в изкушение божия служител от едноименния разказ на Ел. Пелин.

След като поопитват от вината, дядо Либен и Хаджи Генчо го обръщат на ракия, защото последният всякогаш – и зиме, и лете – обича да си посръбва ракийка с медец. Но това съвсем не е пример за безразборно балканско пиене. Тъкмо обратното; за изключителна кулинарна изтънченост, позната само на високоцивилизованите народи. В разговора, да не пропуснем, се промъква и екзотичното краставоселско вино, което някогашният харамия признава, че държи за измекярите. В последна сметка поводът за разкъсването на сватовството и окончателното скарване между двамата е пак виното. Този път Генчо Кукумявката без всякакви предисловия си поисква от старото винце и получава категорически отказ (главата "Разкъснало се").

Облажавайки Каравелов, не може да подминем и друго едно ангелче, закърмено отрано с високоградусния дестилат на гроздовия сок – мамин Николчо. Маминото ангелче обаче предпочита ракийка с локмаруху. Нему еманципираният баща чорбаджи Нено не отказва домашната почерпушка: "Ако ти тегли сърцето, то си попийвай помалко". Сродна философия изповядва и чорбаджи Марко. Поради това паницата с вино обикаля домочадието – по-добре е да се пие в къщи, отколкото навън. Знайно е, че авторът на вездесъщата книга не е бил въздържател. Кирил Кръстев открива книгата си "Спомени за културния живот между двете световни войни" с кратък очерк за последните дни от неговия живот. През август 1921 г. Вазов посещава миньорското селище Гръбчево в Тревненския балкан. Пропускам невероятното посрещане в хотел "Търговски", Плачковци, където влязъл по късна доба като непознат, а вътре все оше не била свалена украса от юбилейното му честване през миналата 1920 година. Честван е бил дори тук, в този малък планински градец! На другия ден Вазов се качва в Гръбчево и отсяда в директорската вила на мината. Пребиваването му, твърди К. Кръстев, преминало в прости и кротки удоволствия. Вазов показал "влечение към народните кюфтета и туршии" и, изповядвайки предпочитанията си към мастика, веднага заявил, "че се "прехвърля" на хубавата местна ракия". Похапвал и от месцето, макар докторът да му забранявал. Гостът много пушел, та научил на този порок и младата домакиня – 24-годишната Саша Маринова. Еликсирната сливова ракия често пълнела чашата му. Освен това по някое време дискретно споделил предпочитанието си леглото да му бъде оправяно от хубавичката 17-годишна "муза" Надя Киркова. Позволил си дори безцеремонно да се поглуми ("с натурален речник") с малкото братче на Мария Маринова, заради голото му задниче "при една детска тоалетна процедура". Казаното тогава се запомнило, после горкият човек бил дълго подиграван за това и като младеж. Гощавките били "Лукулови" – с бели гъски и пуйки, фазани и сърни. Ядяло се бавно в чест на високия гост, като всичко обилно се поливало с "добро вино". Впечатлена от непринудеността на величието, Олга възкликнала "Ah, mon dieu, qu’il est simрle (Господи, колко е обикновен!"). Вазов бил толкова доволен от пребиваването си, че изпратил на домакините си две бутилки от любимата си мастика. Запазили ги като реликва. Уви, подир скорошната му смърт, на "четиридесети" били отворени и след отливането на ритуалните капки с тях били почерпени всички работници...

Пътешествието в литературната Аркадия на виното може да продължи с примери от книги на друга една ангелска душа – тази на писателя Й. Йовков. Знаменателно е кои от неговите герои пият вино и кои предпочитат ракията, кога и защо се пропиват и като как в творчеството на този иначе затворен по природа човек се появяват такива модерни питиета като рома и коняка. У Йовков и у съперника му Ел. Пелин поетическият лозунг на Кирил Христов "Жени и вино! Вино и жени" е нещо много повече от епикурейско хрумване. Сюжетирането му ознаменува великото пришествие на ангелски души из нашенския рай от кафенета, кръчми и ханове. Там земните ангели, хората, лекуват спомените си с вино и песни.

Ой, меше, меше,
от нерез ми беше!
Кешки да не беше –
какво вино държеше!

- пее Гърбавото в невероятния роман на Г. Марковски "Хитър Петър" и ни връща към робското време.

(...) додето стигнем догоре
и клекнем в края на лозето
и легнем голи
с тихи ридания
с влажна косица
с изпорязани пръсти
в одраната кожа на гроздето
да спим и да чакаме
тръбата на виночерпеца
.

- написа в началото на 80-те години в студентската си поема "Златното махало" моят съгражданин, поетът Юрий Лучев, и наистина зачака виночерпеца. Вместо него се появиха децата на постмодерна и обявиха, че нямат и не могат да имат бащи, защото са се праавили сами. "Ин витро".

Тъй е изкалъпен българинът. Дори на оня свят пита за кръчми и е готов да замени Рая за Ада (виж едноименния разказ на Елин Пелин). Защото с помощта на виното опипва вената и на греха, и на покаянието. По нашенски трябва да ти се прости, когато: "Много си пил, ама много си патил (...)". Патилото опрощава навлажняването на гърлото. Дори когато е "Летен ден" и няма по-грешно от това да гуляеш в кръчмата, докато жените жънат и зърното пищи под ръкойката. Сюжетът на едноименния разказ ми напомня за един чудесен анекдот, снемащ по оригинален начин не само ситуацията в Елин-Пелиновия разказ, но и тази в Ботевата балада "Хаджи Димитър". Запили се в някаква селска кръчма посред бял ден мъжете, докато жените жънели долу в нивите. Пили що пили, пели що пели, накрая, както му е редът, взели та се сбили. Такъв бой паднал, че излезли да се бият пред кръчмата. По едно време един от мелето се измъкнал, погледнал към жените и се провикнал: "Жънете, жънете, мама му стара. Ний тук ши съ избийм и няма кой да ни разтърве, те жънат!"

Така на съществителното жена, лутащо се между люлката и нивата някъде там, току в подножието на мъжките подвизи с виното, понякога му се поверява честта да изпълнява ролята на подлог... Но големият поет е за това – да изговаря вместо нас с костица в жадното си гърло думите за виното и хляба. И за меда от позлатените ключалки на жените, без които пиянството-живот на този плаващ ресторант – земята – щеше да си остане само един непреживян космически сън.

Ядем и пием и очите ни блуждаят
към позлатените ключалки на жените –
удавени в меда, мухите лакоми не знаят,
че няма вече никога да литнат.
Земята като плаващ ресторант се носи
в студеното побъркващо
пространство.
И няма бряг спасителен сред космоса,
където да отдъхнем от пиянството.

(Б. Христов. "Плаващ ресторант")

Българската литература

© 2001 Литературен форум