Литературен форум  

Брой 22 (463), 05.06. - 11.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Катя Кузмова - Зографова

Хамсун в българската литература

Влиянието на Хамсун върху българската литература се определя от изследователите му у нас като "огромно" и "невероятно", дори "култово" (проф. Ив. Попиванов). Свидетелства за него от края на 19 век насетне върху всички слоеве на интелигенцията ни (и "лявата", и "дясната", всяка от които прави своя "прочит" на класика) откриваме и в някогашния печат. В знаменитата си рубрика във в. "Литературен глас" Христо Д. Бръзицов твърди: "До преди войната и последвалата я революция в Русия, българските читатели знаеха много по-добре от сега, кои нови автори са се появили на света. Посредством преводи от руски, ние четяхме Хамсуна едновременно с читателите от всички културни страни. И не само Хамсуна, разбира се. И не само най-големите автори..." ("Един час при Казимира Алберти", ЛГ, бр. 87 от 1.ХI.1930).

В този контекст любопитен жизнетворчески факт е, че дори Новата 1908 г. проф. Боян Пенев е бил готов да посрещне с романа "Пан" в ръка, ако Яворов не се е появил изневиделица, за да го изведе от дома му... ("Спомени за Яворов", запис от 1.I.1908). За проникването на идеите на норвежкия писател в съзнанието на "вожда на българския модернизъм" Пенчо Славейков пък свидетелстват изследователски редове на проф. Стоян Каролев. Хамсун полага осезателен отпечатък върху естетическите нагласи на знаменития литкръг "Мисъл". И особено върху "идиличния" Петко Тодоров.

Честа е появата на романтичната фигура на Пан в символистичните "гори" на поезията ни. Но в нея той броди не само в образа си на езически жизнерадостно божество, познато от Христо-Ясеновата поезия, но и като скръбен призрак:

По чукарите пан тъжовно
свири
и ветровете гони из лесът...

(Димитър Бабев - "Есен в старогръцкия лес").

Подобна е интерпретацията на Пан и в "Есен" на Иван Хаджихристов, където на фона на тъжовен пейзаж се появява "боязлива бледа Лилия, грабната от старий Пан" - сиреч Пан - разбойника, Пан - похитителя.

И все пак - в "Гората сутрин пее" или "Дървеса" стародавният лес е и "тиха" гора, в която стволовете са "смарагди", "мачти на живата природа". Тези образни параметри ни разкриват една семантично амбивалентна Гора, съзвучна с метафоричните внушения на северния възпевател на тайнствената й, непостижима от човешкия разум, същност... Защото Гората не само в "Пан" (преведен у нас 1909) е магическа територия. Както се изразява и мечтателят от "Скитник свири под сурдинка": "Може би на изток или на запад оттук има и сега такава гора, където старецът би се чувствувал тъй добре, както младият"... Това е великата Гора, където Нагел усеща как "душата му нараства и става пълнозвучна като орган", една Гора-храм... Интересът към Хамсуновите книги продължава след Първата световна война с нестихваща сила. Красноречиви знаци откриваме в много споменни редове на български писатели, например във великолепния мемоар "Път през годините" на Константин Константинов: "Младежите носеха хвърчащи връзки и дълги коси, на мода бяха Леонид Андреев, Горки, Хамсун"... Или в литературната анкета с Владимир Полянов: "Четяхме много. Това беше характерно изобщо за тогавашната младеж: увлечение по музика, по литература, по живопис. Четяхме Стриндберг, Бьорнсон, Хамсун, Гогол, Пшибишевски, Арцибашев, старите автори на Русия и от европейската литература. Това беше нашето четиво, това бяха настолните ни книги". Тези свидетелства са важни. Защото са знак за "признаването" на норвежкия класик като един от вдъхновителите на "втората вълна" на българския модернизъм от 20-те... Очевидно амплитудата на Хамсуновите влияния е огромна. И това е още едно доказателство за могъщия му талант, неизчерпаем със своите семантични богатства и стилистични регистри...

Обаче рецепцията на норвежкия класик у нас тъкмо в 20-те, когато все повече се налагат авангардистките тенденции в изкуствата, не е равна и безпроблемна... Към Хамсун са били отправени и откровени филипики, при това не от кого да е, а от Патриарха на българската литература Иван Вазов, който, макар 9 г. по-млад от норвежкия си колега, се оказва естетически носител на едно "поовехтяло" мислене, категорично неприемащо настъплението на модернизма... През 1921 в открито писмо, публикувано във в. "Развигор" от 23.I.1921 г. той оправя критика към репертоарната политика на Народния театър: "Защо той ни дава и пиеси като "Мъртвешки танц", "Адам, Ева и змията", "В ноктите на живота" и други символистични дивотии - извинете за изражението! Кой разбира тия мъгляви шаради...", "родени от болнави въображения, жадни да поразят с нещо ново, чудато и страшно блазираната публика на Запад". Наистина Вазов визира последователно пиесите на Стриндберг, Паул Егер и накрая - на Хамсун, но пък драмата на последния е "увенчана" със специалната впечатляваща квалификация: "психологически булгур"... Разбира се, още в следващия брой на в. "Развигор" му отговаря (реалистът!) Елин Пелин. А експресионистичният "бяс" Гео Милев е буквално възпламенен и изрича едновременно и яростно отрицание на "вазовщината" в българската култура, и страстната си защита на Хамсун и неговите герои: "Новаторът, пророкът на нови ценности, застанал пред коравата скала на традицията, която изисква от него покорност, - пред коравата скала на живота, който изисква от него приспособяване: борбата на пророка с вечната, наследствената и коравата власт на Чандала; мъката на избраника под категорическия императив на невежеството, което държи ключовете на Царството: от тук почва романът "Глад" ("У врат царства", сп. "Везни", г. II, кн.2).

Интересно е да се знае, че Гео Милев е и сред "откривателите" на поета Хамсун у нас. Още през 1921 г. той превежда стихотворението му "Кат теб, моя любов", което е публикувано във "Вестник на жената", г.I, бр.5 от 15 май. Възможно е Гео да е познавал и творчеството на Хамсун като цяло, владеейки няколко чужди езика.

Когато говорим за наистина отчетливи влияния на Хамсуновите идеи върху българската литература, виждаме ги в темата "Америка". Публицистичната книга на Хамсун "Духовният живот в Америка" се появява в Норвегия през 1889. В България е публикувана двукратно - през 1928 в 12-томното издание на Хамсун от "Ив.Г. Игнатов & синове" (в тираж 5000, значителен за малка България), предшествано от появата на самостоятелно обнародваното през 1927 под името: "Какво видях в Америка".

Като най-отблъскващи черти на американския манталитет Хамсун посочва следните: "патриотизма на правоверния американец - креслив и показен"; "тъпото самодоволство, оскърбително за чужденеца", уточнявайки, че "националната гордост на янките почива на грубо невежество". Що се отнася до националните добродетели, норвежкият мислител счита, че те в голяма степен са манипулативни - "басни", измислени от самите американци и тиражирани от европейската преса. Така например "дивата бързина, с която работи" американецът, е, според северния неверник, "плод на подсказване". Защото "шумът, който иде оттам, екзалтираният, еднообразният шум на рекламата, рано или късно ни покорява"... Дори знаменитата американска демокрация се вижда проблематична на скептика Хамсун: "На Америка се удаде да създаде стадо фанатически автомати на свободата, което съставя американската демокрация" и вижда в нея фактор, застрашаващ личната жажда за свобода на отделния индивид, давайки примера, че в Ню Йорк ти вземат финския нож за тютюн, но ти оставят револвера...Що се отнася до културата, тя е определена като "заимствана", докарана заедно с колонизаторите, "цъфтяла някога в Европа и сега умираща в Америка". Спирам дотук, защото по-нататък са нелицеприятни разсъждения на писателя за "смесването на кръвта" с негърска и расовите последствия от това, които отвеждат към онзи печален епизод от идейните неспокойствия на норвежкия мислител, въвлекли го в пропагандната машина на хитлеристкия назицъм... А това е вече друга тема. А и сам Хамсун никога повече не позволява преиздаването на своя краен трактат... Но все пак ще отбележа, че от ранното му становище относно "Духовния живот в Америка" става понятно яростното търсене на алтернативи на бездуховността на янките. Една от тях впрочем е Изтокът от неговите пътеписи, в които едновременно се възхищава на ориенталската способност да се наслаждаваш на красотата на утрото, сърбайки с блажена бавност кафето си. Но дори в град като Баку с тревога забелязва зловредната "американизация". Другата възможност, която според Хамсун е противоядието например срещу "французкият дух на убийството и революцията", тоест европейската неуравновесеност и неуредици, това е т.нар. "немски ред"...

Влиянието на "антиамериканските" Хамсунови патоси е най-видимо върху прозата на Светослав Минков. Впрочем той е един от преводачите на Хамсунови разкази у нас, и то тъкмо за широко популярния 12-томник на норвежкия класик. Това съвпадение едва ли е случайно... Още повече, тъкмо през 1928, когато Игнатовият многотомник започва да излиза, се появава един от експресивните "антиамерикански" разкази на Минков - "Made in USA". В него ученият-спортист проф. Честер Частертон - пародия на интелектуалец, е заобиколен от "добри американци", които с патриотарска решимост са способни да откраднат от европейска експедиция обекта за изследване зо своя сънародник... Текстът гъмжи от патриотарска реторика за "свещената" или "обетованата" американска земя, "великата любов към отечеството", мегаломанските мераци бъдещият паметник на видния професор, който черпи знания от ...енциклопедическите речници, да бъде непременно "по-висок от Айфеловата кула на французите" и пр. високопарни фрази, като че ли пряко онагледяващи трактата на Хамсун срещу американщината... Още по-жестока визия на явлението дава разказът "Човекът, който дойде от Америка" от 1933. Американската леля, разтъжила се по патриархалното си българско детство, изповядва: "Ние живеем между стоманените лостове на една огромна машина и знаем цената на всяка секунда" Следва гротесковото описание на ежедневието, изпълнено с абсурди от типа: "докато свещеникът чете Соломоновите притчи, жените фризират косите си, а мъжете се бръснат"... А "железният човек", роботът Джон, дирекнто обвинява своя нов стопанин в "непростим" индивидуализъм, в осъдителен отказ от "стандартност", за да го превърне накрая в свой зловещ двойник...

Когато търсим модернистичните превъплъщения на Хамсунови мотиви в българската литература, откриваме ги и в интересните трансформации в творчеството на Чавдар Мутафов. Темата за "смъртния сън" (ако използвам заглавието на един от експресионистичните му разкази) може да се види и през призмата на гротескова "реплика" към световете на Хамсуновите герои, стига да си спомним, че и Нагел от "Мистерии", и Юханес от "Виктория" се проявяваха между другото и в ролята на спасители на давещи се... Портиерът от Мутафовия разказ живее в сюрреалистичното заместване на реалното с въображаемо, при което скромната му личност се трансформира причудливо в "спасител" на "дамата в черно", захранено от ...кинорекламата върху челника на отсрещната сграда. Това може да се приеме и като апостроф на иронико-романтичните визии към Хамсуновите "мистерии"? Още повече, налице е естетическо родство в техниките на разказване - в халюцинаторната действителност; в самата същност на "дейдримъри"-те, на сънуващите наяве персонажи... Болезнените видения на Хамсун от страниците на неговите романи (търкалящата се глава в един от сънищата на Юханес, чудовищна риба с конска грива, която лае като псе или натрапчивите смъртостремителни съновидения на Нагел) са мощни художествени "ядра", които освобождават своите енергии в страниците на световния, а в частност и на българския авангард. Поне със сигурност при имена на негови пионери като Ч. Мутафов, Св. Минков, Вл. Полянов, Г. Райчев.

За това колко всеобхватно е Хамсуновото "проникване" в българската литература, можем да съдим и от признания на писатели като Яна Язова, която в свое писмо до проф. Александър Балабанов от Клисурския манастир, 17 юни 1944 му пише: "Чета Хамсун. Ти знаеш ли, че моя стил е като неговия? Аз просто се страхувам. Прочети "Скитници" - също като "Капитан", а още повече по стил като "Фердинанд". Аз чета книгата му за Америка. Така ги е наредил, че просто не зная как е живял после...".

И във втората половина на ХХ век Хамсун продължава да бъде своеобразна "мода", подобно на онази, описана в мемоарите на К. Константинов. (Неслучайно едно от кафенетата на стара София е било кръстено "Бенони" по името на Хамсунов роман!) И както някога българският библиограф Николай Николов (1874-1949) изпраща писмо до именития творец, в което обявява намерението си да посети Норвегия, "за да изуча Вашия език и да преведа Вашите произведения направо от оригинала", така епистоларни послания пътуват към скандинавския му адрес, подписани и от писатели като Камен Калчев (дочакал отговор от Хамсун!). В есето "Прояждане на пашкула" Орлин Василев споделя: "Към петнайстата си година аз можех да откривам, да търся и да се опивам от мъдрото и поетичното по отделните страници, като ги подчертавах, преписвах и заучавах наизуст. Философското есе на Горки "Часовете", разказът на Мопасан "Лунна светлина", много от малките разкази на Тургенев, Алфонс Доде или откъси от "Мъртви души", от "Виктория" и "Пан" на Хамсун, приказки на Уайлд, на Андерсен ("Бъзова майчица") можех да рецитирам дума по дума, макар и да не се отличавах с голяма памет"...

Кнут Хамсун в преображенията си на романист, разказвач, пътеписец и драматург е обичан у нас с неотслабваща във времето сила. Най-яркото признание за това откриваме в едно изказване на Емилиян Станев, изречено в последните години на живота му: "Аз поставям Кнут Хамсун по-високо от всички. Той е преразгледал тези същите неща в човека, както и Достоевски... Аз винаги съм се замислял за това, как ще звучи Хамсун, ако го чета на норвежки"... ("Обзор", 1979, бр.47).

Най-малко се знае за поета Хамсун. А негови творби са превеждали Гео Милев, Димитър Пантелеев, Димитър Осинин (в т. 11 на Игнатовия 12-томник)... А че Кнут Хамсун е "творец на три столетия" и в българската литература, най-недвусмислен знак откриваме в стихосбирката на младия, но вече с утвърдено име в съвременната ни поезия, Бойко Ламбовски. В края на 20 век той се вдъхнови от героинята от знаменития Хамсунов "Пан". И назова и изгради в диалог със световете на норвежкия гений една от най-добрите си стихосбирки - "Едварда".

Българската литература

© 2001 Литературен форум