СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

АТЕЛИЕ

Борис и Габриела Сергинови са личности, занимаващи се с акционизъм в най-чистото значение на тази дума. От директните пърформанси, до видеото или работата им със звук - при тях винаги е било водещо агресивното социално "пънк" изразяване. Тук не ми се иска да се занимавам с текстилните произведения на Габриела или леко окултната живопис на Борис отпреди години - това бяха естествените продукти, които принципно може да породи дипломирането в софийската художествена академия. По-важното за мен е избирането на отстранената позиция спрямо официализирането и превръщането на съвременното българско изкуство във външно актуализирана експортна стока. Точно тук тяхната маргинална позиция през по-голямата част от 90-те години се оказа по-скоро полезна за автентичността на тяхното действие. Не че всичко направено е върховно постижение, но май само директността на тяхната поетика може да породи съждения за елементарност, плакатност, за липса на "дълбочина". Плъзгането в тази посока на разсъждение е много вероятно да е преднамерено, защото една голяма част от емблематичните фигури на 90-те години в интернационален мащаб използваха именно естетиката на провокативното действие и една често пределна яснота на своите филми и инсталации. Така Сергинови наследяват във времето както политичността на ранния "Флуксус", така и директността на автори като Бус Науман, Ханс Хааке, до Матю Барни, Дамиан Хърст, та дори можем да видим относителни сходства с московския радикализъм на Осмловски, Сулис, Бренер и т.н. Така вече става ясна мотивацията за пърформанса им в Краков, чието недвусмислено наименование е "Да повръщаш на червено". Пълзейки, те изяждат огромно колическтво оцветени в червено макарони. След това голите им тела мъчително се гърчат докато ги повръщат. Може би има значение, че този пърфоманс беше направен в средата на 90-те, когато страната беше доведена до ръба на безумието от банди престъпни политици. По подобен начин беше конструиран и пърформансът "Когато няма пари за култура, яжте лайна" (София Underground’98). Там под налудния звук на групата "Бобо, Тошо и Табаков" те излязоха в садо-мазо облекла и потрошиха с чукове и флексове каквото се намираше наоколо. На публиката бяха сервирани лайна, някои дори ги опитаха. Общо взето, патосът на тези прояви е ясен. На държавния цинизъм се отвръща с хулигански, въпреки че позициите не са равностойни. Ударът в зъбите на политиците и престъпниците, на реакционерите в културата става по-важен от конструирането на някакво "самостойно" произведение на изкуството. Използването на бодиарта, видеото, поетичния текст и музиката са напълно равностойни в активностите на Сергинови. В кураторския видеопроект "Нови радикални практики 3" беше заснет поетът Йордан Ефтимов, който четеше стихове от влюбена в Борис ученичка, докато до него монитор показваше кадри от Първата световна война, видеото на Габриела се нарича "Анархия" и е базирано на едноименно пънк-парче. Върху видеомонитор, който показва идиличен пейзаж, авторите рисуват падащи авиационни бомби. Не е маловажно, че когато тези кадри бяха заснети, малко по-западно възелът "Косово" се решаваше с насилие от всички участници.

И не на последно място музиката. Класически пънк или техно? Някаква сплав от двете: "кибер пънк", според терминологията на Борис.

Истината е, че в музиката на вече споменатите "Бобо, Тошо и Табаков" няма толкова голямо значение изразното средство (често на концерти се прави микс от траш и техно), а виталността им на моменти е толкова автентична, че се е случвало публиката да обезумява. На някакъв групов концерт в Художествената академия в публиката започна бой още с първите акорди на групата. Документацията на тези музикални пърформанси е касетата"Да нариташ културата" (съвместно с Limbourg Brothers) и тук пишещият трябва да признае, че и той има участие в този албум. Не е ли това типично политическо изкуство с твърде тесен и временен характер? - би могъл да се зададе и този въпрос. Ние всички сме учени, че в изкуството трябва да търсим вечното, общочовешкото, духовното, същностното, а не модерното и мимолетното. Точно поради това, обаче, ние дълго време нямахме никакво изкуство, аз искам да виждам хора, живеещи тук и сега, а вечността е приоритет на други сили. Тъй като тук всичко ще бъде унищожено (обещано ни е) спекулациите с "вечното" в изкуството са ми особено противни. Ще остане да лежи на кантара само онова, което се е съпротивлявало на злото. Някъде тук и сега.

Свилен Стефанов