СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Лальо Цвятков

Тоягата на Беле Чавин

В знойния следобед, когато всичко живо се е изпокрило на хладина, в двора на музея влезе едър старец с... кожух, бозави потури и остър калпак. Още по за чудене бе тоягата му. Дренов кривак, олъскан от дългото носене, отпред с глава колкото юмрук. Пречнал го през гърба си, поизгърбен, крачи тромаво, а ръцете му висят отзад като крила на убита птица.

Двете стари оръдия пред музея не задържаха за дълго вниманието му – навярно в някоя от първите войни е бил топчия. Свали тоягата и троп-троп, пое по дългия сумрачен коридор. Спря в дъното пред отворена врата. Побутна калпака си, надникна първо и тогава влезе. Иззад старомодно писалище, отрупано с оръфани книжа, го срещна учуденият поглед на уредника – млад очилатко с рижава брадица. "Какъв старчуга! – казваха очите му. – Реликва, изровена от пепелта на забравени години!"

- Добър ден, момче! – тропна с тоягата старецът. – Туй ли е то, музеят?

- Той – надигна се уредникът и му посочи стол.

- Деветдесет и третата подкарах, до ден днешен в канцелария на стол не са ме канили. И сега ще постърча.

- Музеят не е община или съдилище. Тук е място за родолюбци.

- Значи... налучкал съм къде да дойда! – повдигна увисналите си побелели вежди старецът, та се видя стоманеносивият блясък на очите му. И сложи тоягата върху пожълтелите книги на писалището.

Повдигна я уредникът, заоглежда я.

- Яка гьосовица! Не се знае колко зверове е изтребила!

- Много и всякакви – четирикраки, двукраки... Най-много двукраки е пердашила.

Музейният го погледна недоверчиво.

- Ако не вярваш, питай нея... Хубаво я гледай, тя не е от вчера. С нея дядовците ми мегдан са делили с друговерци. Глави е пукала и в бунтулука – Априлското, дето сега му викате. След туй баща ми я взел да брани свободата и името българско от българи паши и бейове в българското царство. Най-подир дойде ред и в моите ръце да влезе...

- Добро наследство си получил.

- Всеки наследява нещо. Едни – богатство, други – тояга да въртят... Тояга за всяко време трябва. Лъже се народът, добро очаква, а вместо добро – пак изедници, пак пладнешки обирджии и потурнаци. Ако не е била тоягата... С нея и аз се трудих, дядовците си не посрамих. Ама на, остаря се вече и срамът дойде – няма на кого да я оставя...

- Синове, внуци, нямаш ли си?

- Синове, внуци, правнуци – наспорил Господ. Ама никой я не ще. Окото на всяко навън вторачено, гаче ли от чуждоземска семка се е пръкнало. Не, няма кой да върти тоягата вече... Мислих, мислих, тука рекох да я донеса. Та ако някой я погледне, дано в него нещо се събуди... Е, момче, ще я вземеш ли?

- И двама ви ще взема – насочи фотоапарат към него уредникът. – Подпри се сега, оклюмай глава – вие сте вече уморени.

- Как тъй уморени?! – вдигна тоягата като за бой старецът. – Надежда нивга не се уморява. Щракай!

- Щракнах. Сега какво да пишем? Тояга на кого?

- На Беле Чавин. Ама чакай, пиши първо на хайдут Боте, на Чомак войвода, на харамия Диме и чак тогава на Беле Чавин.

- Писах.

Уредникът стана и понесе тоягата към залата за експонати. Изправи я до черешово топче, сюнгии и шишанета. А зад гърба му Беле Чавин закри овлажнените си очи с длани и побърза да излезе...