Литературен форум  

Брой 24 (465), 19.06. - 25.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 Георги Спасов

 Георги Спасов

* * *

Не се питам вече дали животът е възможен без смъртта,
защото знам че тя е невъзможна без живота.
Не се питам вече дали тя не е пътеводният знак,
паролата на всяка стъпка и дума,
на всяко изграждане и събаряне,
защото знам, че е.

Погледнеш ли веднъж смъртта в очите,
вече знаеш отговора на вечните въпроси,
които ни разпъват цял живот,
без да налучкаш нито един отговор,
и знаеш колко са значителни нещата,
които определят ежедневието
и дялат телата, ваят душите ни:
пробуждането, негата от сричането на светлината,
преди да си разтворил миглите,
искрите от последния вълшебен сън,
които като болиди се провират
през гъсталака на звездите,
първото протягане, наливането на нозете
като пред скок...


* * *

Не се крий от себе си
от най-невероятното си прозрение,
от най-невероятната си мечта,
а им помогни да пораснат, да узреят в душата ти,
за да се сбъднат предсказанията на пророците,
защото, ако ти не го сториш,
все по-малко прозрения и мечти ще се сбъдват
и все по-малко хора ще вярват в прозренията и
мечтите си,
а човек е равен на прозренията и мечтите си,
което означава,
че все по-малко хора ще вярват в своя божествен
произход,
и все повече хора ще бъдат
все по-нещастни,
не за ден,
не за два,
а за цял живот,
който им се дава за миг,
за да се превърнат
във вечност,
като се завърнат в Бога...



След празника

Все още танцува и пее душата
и не може да налучка
ритъма на понеделника.
Като лунатик преминавам
от едната реалност в другата,
сляп за предметите,
сляп за утринните си задължения,
сляп за сивотата на зидовете,
в които блъскам главата си,
сляп даже за неизбеляващото,
прясно изпрано нощес древно небе...

Всичко в мене въстава
срещу механичното съществуване :
на асансьора,
на съседа отляво,
който от година ми казва "Добро утро!"
и ме загърбва,
вглъбен в своите сметки,
срещу трамвая,
който
премазва сенките на блъскащите се пътници,
които не подозират,
че и сянката е съществена част от тях...

Не мога да си спомня
как от хаоса
сътворих светлината,
като изрекох "Да бъде светлина!"...

Не мога да си спомня
в какви пропорции замесих калта и светлината,
за да замеся "хомо фантастикус",
който събира живота си,
като раздава душата си,
без да я пести,
защото знае,
че колкото повече дава,
толкова повече му остава,
че може да се постигне напълно,
когато даде всичко от себе си
до последен дъх
и остане с една риза на гърба си,
за да му служи за броня
в дългото пътуване
от божествената искра
до Бога...


* * *

През колко тесни килии
и въздушни кули преминах,
докато най-после усетих в душата си
лъх от вятъра на свободата.

Помня мига: като ласка премина
през най-дълбокото на душата ми
и озари като небесна дъга
ума и сърцето ми,
събуди всяка клетка на тялото ми
и разлисти духа ми
като пъпка
под топлия поглед на светлината.

Спомням мига и си мисля:
не, нищо не може да бъде сравнено с нея –
ни първа любов,
ни последната глътка въздух на осъден на смърт,
защото
тя може да бъде сравнявана само
с несравнимата вечност,
разпростряна
с несравнимия с нищо безкрай...

Може би
тя има нещо общо с онова първо
и последно ръкостискане на душата с безграничния
Бог,
които ни правят безсмъртни...


* * *

Изглежда,
гениите се раждат
научени на всичко,
което ни завещават,
защото никой от тях
не е бил послушен,
дори някои са били изключвани,
а повечето убити
за нещата,
които днес четем в енциклопедиите
и за които се питам,
след колко столетия
ще узреем за тях,
за да се превърнат в наша същност,
каквато са били за тях,
когато са ги писали –
едни на двайсет, други на двайсет и пет,
но никога на трийсет,
защото никой не ги е доживял...


* * *

Тук времето тече толкова бавно,
сякаш е тръгнало с колесара на Средновековието
или с патериците на робовладелството,
което все още куца в душите ни,
когато тръгнем един до друг,
или – сами, с ръце в джобовете,
като хора, които ходят с ръце в джобовете,
защото няма кому да подадат ръка,
и на които
никой не подава ръка,
даже никой не сочи с пръст,
защото ще го отхапят...

Тук времето просто не тече,
а само изтича,
без да идва друго на смяна,
сякаш е изтекло през алчните пръсти
на ръцете, с които ограбваме,
с които убиваме,
с които линчуваме...


* * *

Храм от времето на Сиатъл,
или на някой друг,
който е носил същото име
имал е красиви жени като него,
като него храбро се е сражавал,
опазил честта си,
достойно живял, за да заслужи за гроб
тази могила,
която е пренесла
мига,
обвеян със славата му,
равна на подвига му,
за да стигне до нас
на крилете на вековете,
които летят и отлитат,
но наредени един след друг
могат да го превърнат
във вечност...
* * *

Тръгна си, а с теб и слънцето си тръгна
и вече никога не се завърнахте, макар че
аз те заклинах да се върнете, защото
очаквах да ми върнете цветята
и многоцветието на живота,
на словото задъханата песен
и песенните звуци на душата ми ...


* * *

Като деня, който си отиде,
без да остави следа или дори драскотина в пейзажа
или в сърцето ми,
като утрото,
което не остави ни спомен, ни звук, ни багра в деня
или в душата ми,
ти дойде
и си тръгваш...

Чак когато си тръгна, видях
колко е светло лицето ти,
усетих
нежността и топлината на погледа,
дълбокия извор, от който си черпила думите си,
за да изваяш тъгата,
с която сега те изпращам
и любовта,
с която те моля: "Остани!",
без да я произнеса гласно,
защото
вината, която ме изгаря отвътре,
не ми позволява.


* * *

Има толкова малко места,
в които може да поседнем така,
че да въздъхне душата
и да постои за миг, сякаш
е останала без дъх
от шетането в света,
което започва
с изтърсване на облаците,
помитане на небето,
изтупване килима на простора
и подреждане на Земята,
сякаш всеки ден е Великден,
в който възкръсват душите ни:
едни от безбрежната вяра,
други - от свидните ни надежди,
трети - от съкровената ни любов...


* * *

Спокойният живот на върха
не е така спокоен,
както изглежда отдолу.

Той изглежда спокоен
точно като теб,
защото е самотен
не по-малко от теб,
а ти –
колкото него...


* * *

Благословен е Югът
с южните плодове,
които южняците не ценят,
точно така,
както ние не ценим
водните планини,
които отлитат на юг,
защото не знаят
цената на капката дъжд,
паднала в ден,
в който се навършват
петдесет
или сто години,
без капка дъжд,
и повечето хора
се раждат и умират,
без да знаят
какво е
да тръгнеш бос и гологлав под дъжда,
а след това
да изсушиш косата си
на дъгата след дъжд...





* * *

Между Севера и Юга
е земята, която
три месеца е северна,
три – южна,
а през останалите шест
се разкъсва между тях,
също като мен,
който искам да променя
Историята на бъдещето така,
че по нищо да не прилича
на Историята на миналото;
да стане мой образ и мое подобие,
без аз самият да се променям,
защото знам,
че ако Аз не съм Аз,
Ти не си Ти
и Той не е Той,
нищо не може
да се промени.

Не казвай,
че би било по-добре,
ако всеки смята себе си за единствен,
а всеки друг –
за един от многото,
без който светът
не би изглеждал
еднообразен като пустиня...



* * *

Какво ли правят нормалните хора сега
по света?
Дали не са се вкопчили в телевизора,
за да гледат като мен
как 22 пълни глави
гонят една празна топка,
а още 100 хиляди следят всяко нейно
движение,
като едната половина им ръкопляска и
славослави,
а другата - ги освирква, псува и плюе,
макар че миг след това
ролите се разменят –

точно така,
както става в политиката,
когато едната партия вземе властта,
а другата – ръмжи и проклина,
псува, ругае и ... така,
че целият свят я чува...

След време ролите се разменят,
Но ръмженето и клетвите,
псувните и ругатните
си приличат толкова,
че онзи, който ги чува
смята, че светът не се променя
и от векове
няма нищо ново под слънцето...



* * *

С това чувство за хумор
може да ме разплачеш,
и то не само мен,
но и половината свят,
ако светът имаше поне едно ухо
да чуе
как се готвиш
да промениш мен,
а с мен
и света,
защото това е моят свят,
който се роди,
когато се родих аз,
расна с мен,
даже старее с мен...


* * *

Днес е щастлив ден за всички,
защото е моят щастлив ден,
денят с главно "Д",
в който най-после
аз и ти
ставаме едно...
защото само така
можем да станем три,
а ако поискаме – 5,
6, даже десет.

Добре е да се чувстваш
умножен по десет,
а след 100 години – най-малко по хиляда
и така – до безкрая и вечността,
които са немислими,
следователно ... съществуват.


* * *

Най-после дойде и денят,
в който всичко става минало:
целият ми живот,
всичките ми любови,
цялата ми любов...

Няма да има очакване,
бъдеще,
дни и години,
за да си ида
поне на средна възраст.

Все пак и Христовата
не е толкова зле,
защото си мисля
как ще ви гледам
с това младо лице,
с това младо сърце,
с тези жадни очи,
жадно тяло
и жадна душа
високо от некролога си,
и да си мисля
колко е хубаво,
че всеки запълва
сам гроба си, макар че не бих имал
нищо против
да запълня, освен своя,
всички гробове,
за да стане безсмъртен светът,
макар че
той и без това е безсмъртен...

 Това са част от последните стихотворения на поета, написани на 14 април, последна редакция - 19 април.
 На 14 май Георги Спасов внезапно почина.

Българската литература

© 2001 Литературен форум