Литературен форум  

Брой 24 (465), 19.06. - 25.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Нели Лишковска

Несънувани очи

 

Той беше по-черен, по-нисък и по-глупав, отколкото му се искаше. Тя - по-руса, по-стройна и по-невероятна, отколкото можеше да понесе. Наблюдаваше я от строящата се сграда на отсрещния ъгъл. От толкова далече, че не можеше да улови очите й. Мярваше само дългите крака, коженото яке и развятата грива, докато пресичаше улицата. Бе я забелязал още първия ден, в който дойде на обекта. Градяха банка и гонеха срокове. Шефът му бе суров човек, наказваше всяко закъснение или пропуск. А той беше циганин. Стараеше се повече, отколкото бе нужно. Не за себе си. Парите му трябваха за операция на старата, която бавно, но неизбежно ослепяваше. Известна сума долари щеше да отвори отново очите й. Обаче той я нямаше. Затова работеше много, делеше всеки залък на три, събираше всяка стотинка.

Знайно е, че циганите не обичат да работят много и че са задружно племе. Но не винаги. Неговата съдба опровергаваше и двете твърдения. Двамата с майка му живееха сами. Абсолютно. Родата се бе отрекла от тях. По-точно от майка му, още преди той да се появи на белия свят. Но позорното клеймо лъщеше и на неговото чело. Никога не говореха за причината. А грях - той беше уверен! - имаше. Щом родната им плът и кръв ги беше анатемосала. Завинаги.

Всъщност от значение сега беше само операцията. И русата хубавица, която се прибираше призори в тясната си мансарда. Къпеше се бавно. Обличаше памучна тениска. Хвърляше се по корем на леглото, без да дръпне завеските. И веднага заспиваше.

- Нощна птица, браток - бе изкоментирал един колега, хващайки го да виси на скелето в захлас. - Бас ловя, че работи в дискотека или в някой бар. Я сервитьорка, я танцьорка... Пък може и да е, как им викат сега... компаньонка!

Той бе изтръпнал от студения, змийски допир на думите. Но се заслуша в сърцето си, което никога не бе го лъгало. А то му нашепваше друго. Че това прелестно създание е по-особено. Чисто, истинско и по някакъв необясним начин, му принадлежи. Почти божествено.

Всъщност съвсем не го интересуваше коя е и с какво се занимава. Жадуваше само да зърне очите й. Поне веднъж. Поне за миг. Те щяха да му кажат всичко.

 

***

 

Една мразовита пролетна вечер тя не се прибра у дома. Той стоя до късно, свит между чувалите цимент и дървенията на четвъртата плоча. За да се разсее и загрее, извади скътаните пари и започна да брои. Бяха точно. Повтори броенето. После - потрети. Нямаше грешка. Можеше да оперират майка му.

Още на сутринта се обади в болницата. Закара старата при доктора.

- Какъв късмет извади ти, момче! Майка ти, де...

- Благодаря, докторе! Само нея си имам аз. Как е тя?

- Подготвят я за операцията. Снощи ни докараха донор. Какъв късмет! Направихме всички изследвания, има пълно съответствие...

Страничните двойни врати се отвориха и санитарят мина край тях с количка.

- Ето го донорa! Отивам да се мия... Какъв късмет само, момче! Роден си под щастлива звезда. Майка ти, де...

Не чуваше гласа на човека в зелено, глъхнещ някъде в необята. Той следеше с поглед отдалечаващата се по коридора количка, върху която лежеше трупът. Сърцето му и този път не бе го излъгало...

Под белия чаршаф се очертаваше млада, стройна фигура. От изящната, безжизнена главица - почти докосвайки стерилния теракотен под - се развяваха едни буйни руси къдрици. Неговата изгряваща мечта съвсем скоро щеше да стане реалност. Само след часове той щеше да види онези очи. Очите на своя сън.

Българската литература

© 2001 Литературен форум