Литературен форум  

Брой 24 (465), 19.06. - 25.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Джазът е особен манталитет

С Милчо Левиев разговаря Августа Манолева

 

За него тайни в музицирането няма. Пианото му е подвластно. Импровизацията - в кръвта. Прави каквото си поиска. Оказа се, че дори от начина, по който звучи номерът на собствения му телефон, може да получи вдъхновение за композирането на музикална тема.

 

А. М.: Вие сте майстор на импровизацията. В музиката тя надстроечен елемент ли се явява?

М. Л.: Не. Импровизацията е правене на музика по два начина. Или е напълно свободна, което значи, че няма предварително приготвен материал, а всичко става в момента, т. нар. свободна импровизация. Или в традиционния смисъл - върху зададена тема. Това е характерно за джаза, а и за класическата музика до края на ХIХ век. Например при Шопен, Лист, Паганини е било традиция в края на концерта да импровизират по тема на публиката. Импровизацията не е нищо ново. Във фолклора винаги е съществувала. В консерваториите днес не ги учат, за съжаление, как да импровизират в класическата музика, което е лошо. Но във всички джазови школи по света вече се прави. Лесно е да си импровизирам нещо сам без зададена тема, но да го направиш с още 4-5 души като се слушаме един друг е изключително трудно. Изисква много добре развит слух. И както в баскетбола - трябва да умееш да подаваш топката, а не през цялото време да свириш ти.

А. М.: Т.е. дори и на класическите произведения може да се направи импровизация?

М. Л.: Разбира се. Самите класически композитори, да не говорим за Бах, са били като джазмени. Те никога не са свирили два пъти по един и същи начин една пиеса.

А. М.: Това означава ли, че всеки път произведението е ново, "световна премиера"?

М. Л.: Ами то в музиката винаги е било така. Сега остава, понеже имаме звукозаписвателни средства, но това е снимка, архив. Живата музика не може да се замести с нищо. Свириш го сега и това е. Оттук нататък е минало. История.

А. М.: Не ви ли става мъчно... за мига?

М. Л.: Защо ще ми е мъчно?

А. М.: С какви партньори обичате да работите, какво търсите в тях?

М. Л.: Първото нещо, което търся, е артистът-човек. Не ме интересува само занаятчията, защото ги има много. Артисти няма толкова. Условието, за да си артист, е непременно да си и добър занаятчия, т.е. да си изкусен - не само добър, а майстор. Предпочитам такива хора на мойта възраст вече. Когато бях по-млад и по-любопитен, бях готов да свиря с всеки без да ме интересува толкова кой какво е. За мен беше удоволствие да свиря, дори с по-слаби занаятчии или които пък, може и да не са артисти, но владеят занаята. На по-стари години човек стига някакво ниво, за което търси равни партньори. Това е естествено.

А. М.: Владеете ли импровизацията на живота?

М. Л.: Естествено. Ако не го можете в живота, как ще го направите в музиката?

А. М.: И как го правите?

М. Л.: Ами отивате на някакво събитие или събиране, трябва да импровизирате. Един купон няма да стане, ако всичко запланувате точно. Купон без импровизация не е купон, но не и да е стихийно. Импровизаторът трябва да бъде тактичен, да позволи и на другите да се изявят, може и на друг да му хрумне нещо. Но това се учи. Понякога наученото от музиката се прилага в живота, друг път - обратно. Нещата са двупосочни.

А. М.: Защо от всеки музикант не става джазов изпълнител? Това образование ли е, усещане ли е?

М. Л.: Джазът е много неща. Преди всичко един особен манталитет. Това е своего рода неконформизъм. Подтик към свобода, към протест. Затова не всеки го може. Не че са музикално неподходящи, това е музика - може да се учи. Но не се учи манталитетът в джаза. Мен никой не ме е бил по главата да ставам джазов музикант. Човек се насочва сам. Аз винаги и като дете съм свирил джаз. Обичах го, макар че не винаги знаех какво изпълнявам. След Втората световна война до 1946-47 година, преди ситуацията да се замрази от диктатурата, и американски филми идваха, и американска музика се свиреше, и джаз звучеше. Аз бях малко дете, но слушах и си вадех на пианото. Помня една от първите мелодии - "В настроение" от Глен Милър, голям хит беше. Нещо като поп музика и джаз. Джазът е имал много моменти в развитието си, когато не може да се отдели от поп музиката, били са едно и също нещо. Специално в т.нар. суинг еър - ерата на суинга. След войната вече се разделят: джазът - по-елитарна, нещо като класическа музика, а поп музиката си отива в свое развитие в най-различни видове рокендрол и т.н.

А. М.: В годините, за които говорите, тази музика вид протест ли стана за Вас?

М. Л.: Тогава бях малко дете, но когато станах на 16-17 години - разбира се. Когато бях диригент на бигбенда на Радиото, написах пиеса със заглавие "Анти валс". Забраниха я заради заглавието. Питат ме: "Какво значи "Анти валс"? Срещу какво е това?" Ами, "Анти валс", тълкувайте го както щете. "Аха-а"... и я спряха. Казаха, че ще я свирим, ако променя заглавието. Аз не го промених.

А. М.: Белите по-трудно ли правят джаз от черните?

М. Л.: Не. Тази музика започна от черните, те са по-големите иноватори, защото е тяхна. Но белите също се включват. Постепенно се увеличават все повече и повече. Както бяха малко жените в джаза. Навремето - само певици, днес виждаме тромпетистки, тромбонистки, защото няма женски и мъжки инструменти. Така че има и бели иноватори като Гил (или Бил) Евънс например, Бикс Байдербек или Бени Гудман от по-старите времена и други от по-новите. По-трудно ли е? Ако има пиетет или любов към тази работа, ще го научи, макар и по-трудно. Белият човек не може да пее блус в първия момент, както един черен. Защото блусът не само като изживяване и музика, а и като текст е свързан с по-онеправдания им начин на живот - бил е роб допреди 100-120 години. Джазът е израз на черния човек, на неговата култура. Но пък белият, който е интелигентен и чувствителен, вижда, че и той има за какво да протестира и затова се присъединява.

А. М.: Имах предвид, че при белите се чувства наученото, докато при черните е иманентно...

М. Л.: В някои случаи, но в други не. Навремето Майлс Дейвис, прочут джазов музикант, беше заявил, че само със слушане веднага ще различи черен от бял музикант. Той беше черен. Известният критик Ленърт Федър го предизвика. И Майлс е познал 50%. Раси в изкуството няма. Произхожда от черните, но като стане изкуство и другите го овладяват.

А. М.: Бихте ли разтълкували думата плагиатство. Очевидно в музикалната терминология има по-различен смисъл?

М. Л.: Аз имам една проста фразичка - музиката произлиза от музика. Музика напълно нова, която да не прилича на нищо друго, няма. В Академията мой професор казваше: по-добре да прилича на нещо, отколкото на нищо. Плагиатство е, когато явно изцяло се взимат готови работи и се съшиват. Но има творческо пресъздаване. Бетовен е правел такова нещо, Бах също. Пише: върху тема от Вивалди. Но Хендел въобще не казва. Питали го: "Маестро, как така взимате неща от други композитори и не ги споменавате?". Той отговорил: "Виж какво, моето момче, свинята не знае какво да прави с бисерите, аз знам!" Композицията е конструкция. Може да се вземе готов материал, цялата работа е как вие ще го направите. Плагиатство може да има дори когато не сте взели нещо конкретно, обаче звучи точно като Бетовен например. Взет е стилът. Това е важно.

А. М.: Вие сте ученик на Панчо Владигеров, какво ви даде той?

М. Л.: Най-добрият учител, който съм имал в целия си живот. Панчо Владигеров беше гений. Изключителен човек, защото е изключителен музикант. Такива се раждат на 100 години един път. И това казвам не само аз, а и други негови ученици: Васил Казанджиев, Красимир Кюркчийски, всички.

А. М.: Лошо ли е обаче, че се е родил в България?

М. Л.: Не. Ако Панчо го нямаше тук, в България нямаше да има и такава музика.

А. М.: Напоследък стана често явление поп музиката да се поднася със симфоничен акомпанимент. Това мода ли е?

М. Л.: Аз това го считам за хубаво нещо, за добро. Защото симфоничният оркестър, ако аранжорът е добър, носи вече една култура. Навремето, след Втората световна война, това се правеше само в Италия и Франция. Сега - почти навсякъде. Някои успешно, други опорочават и симфоничния оркестър. Не че като сложиш 60 души оркестър ще се получи добро качество, но той задължава. Който има респект от симфоничната музика, когато я съгласува с поп, джаз или рок, ще използва хубавото от нея.

А. М.: Вие сте Доктор хонорис кауза на Нов български университет, сега правите и първия си майсторски клас с тях. Откъде тази сърдечна близост? Различава ли се от другите университети?

М. Л.: Да. Мисля, че има една по-либерална атмосфера. Консервативността и схоластичността не се чувстват толкова. Отговаря си на името.

А. М.: По какъв критерий подбрахте участниците в майсторския клас?

М. Л.: Правим го за първи път и понеже съм в Щатите, без да обвинявам хора, организацията не се получи добра. Оказа се, че не е майсторски клас в пълния смисъл на думата, а просто - клас по музика. При майсторски клас аз не сядам на второто пиано. Тук непрекъснато или свиря, или пея. Момичетата и момчетата са талантливи и ентусиазирани, но не са на нивото за майсторски клас.

А. М.: И все пак какво се мъчите да провокирате в тях: реакции, идеи, свобода, технически умения?

М. Л.: Най-главното за мен е да ги запаля на тема всякаква музика. Пусках им различни видове джаз, смесица от симфонична музика и джаз. Младите винаги искат най-новото, най-модерното. Искам да им вложа любов kъм традицията на джаза, защото без нея не може да се прави нова музика. Мисля, че до известна степен успяхме. Ако не сме показали кой знае какво майсторство, то поне се вижда ентусиазъм, което е много важно нещо. Без да се запалиш, изкуство не може да се прави.

А. М.: Днес не можем да се оплачем от ентусиасти. Навъдиха се толкава много групи, често дори без да са професионалисти...

М. Л.: Навремето беше стагнация заради диктатурата, липсваше информация. Сега има освободеност и е малко хаотично, но аз предпочитам да има хаос и избор, отколкото стагнация. Така нещата ще се пресеят по-добре.

 

Десетина дни млади музиканти от Консерваторията, Нов български университет, ученици от Музикалното училище, вече завършили, се докоснаха до тайните на импровизаторското изкуство в майсторския клас на Милчо Левиев за импровизация и интерпретация. Убедиха се, че професионализмът му съвсем не е само в пианото. От барабани, китара, флейта, глас успя да създаде жива музика с екзалтирани участници.

 

А. М.: С какво ви обогати майсторският клас на Милчо Левиев?

Венелина (пианистка): Това е среща със световната класа. Досег до него като човек и музикант. Той се разходи в безкрайно много стилове. На всеки показваше, свиреше, това са конкретни примери. Нещата се учат в самия процес на работа.

Юлиян (флейтист): Аз усетих друго отношение към публиката, защото в класическата музика ни учат по различен начин да се отнасяме към нея. На концерт нямаме никакъв диалог с публиката, докато тук е съвсем свободно и непринудено. Като свирене правилата са по-различни. Залага се на интуиция, усет, помага обаче и класическата основа, без която не може. Много добрите джазмени в основата си са отдадени на класиката. Милчо Левиев съчетава космополитни качества, защото не е само композитор, само инструменталист, а е и аранжор, диригент ведно. Всичко това е развито до една много висока степен. Голяма класа. И стимулира нашето развитие. Още повече е дълбок реверанс към нас, младите хора в тази област, защото поема майсторския клас на собствени разноски. За нас е непосилно да си платим и това той го знае.

Тончо (поп певец): За мен е едно явление. Освен че е много добър музикант, композитор, творец, страшно много разбира от пеене. На "ти" е с цялата музика, с цялата материя. Помогна ми в мелодичния джаз. Уча се да пея поп музика, но чрез този майсторски клас се докоснах до джаза. За мен е нещо величествено.

Българската литература

© 2001 Литературен форум