Литературен форум  

Брой 24 (465), 19.06. - 25.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Рац

 

В тази бележка ще разказвам как се получиха "двойните" преводи. След като получих преводите на Мартин Христов, прочетох ги, направих си труда да мисля над един от тях и накрая, когато се срещнахме и ми се наложи, още при първата ми забележка, да споря за безспорни неща (мислех си, че отдавна сме отвъд "това е моето решение" и "какво е преводът на поезия и има ли той почва у нас"), съобщих на Мартин Христов, че съм склонен да предложа на "Литературен форум" превода му такъв, какъвто е, като до него предложа и собствения си. Kойто има уши, да чува, който има очи, да гледа, който знае, да преценява.

Веднъж бях на гости на Мина, беше сготвила баница със спанак, ядохме, пихме и се веселихме тримата, Мина, сестра й и аз, по едно време отворихме книгата на Петер Рац Автолик и попаднахме на стихотворението за дома на Тракл, почнахме да го превеждаме, но не го довършихме. После всеки от нас някак си завърши своя превод, Мина ми го прати, разликите са явни. Харесва ми преводът на Мина Цонева.

И нека накрая да си кажа поуката, преводът на Мартин Христов за мен лично демонстрира как не трябва да се превежда и до какво води преводаческото самолюбие и несмиреност, а какво онагледяват преводите ни с Мина Цонева, да оставим на любознателните читатели и критици.

28 май 2001

НПБ

Дори и сега

големият стрелочник маневрира
напред-назад, съединява,
после пак ги тиква, виждал съм го
в детството си за последен път - или само тогава
съм го забелязвал.
Или пък по-малко пътувам, а може би повече,
но в друга посока. Тръгвам отдругаде и затова
гарите са други. Така разбира се не мога и да сляза
- навярно и не искам - на същото място.
Само кондукторите не са се променили, а и
кондукторките са си същите.
И със свещ не ще намериш сред тях красавица,
камо ли случайно, вдигайки поглед от книга
-съвременна унгарска проза или поезия - такава,
която се усмихва. Не се усмихва и не се променя,
макар че унгарската литература за тридесет
години неведнъж се е усмихвала.
Парлива смрад, рисунки, надписи
и отпечатъци от пръсти на тинейджърки, сред-
ношколки, обаждания - даден е телефонът -
за това и онова, вероятно и те ще станат
кондукторки,
или вече са такива, оттогава не се усмихват,
но дали са пожелали поне един-единствен пътник
на свойто поприще, по пътя? А тях
дали е пожелавал някой, случайно
зървайки ги, Пътешествие до края на нощта,
или стих, който би ги съединявал,
би го тиквал. Някой възрастен, който
й непълнолетен,
с когото вече може, дори не може да не.
Или пък нещо повече?
Веднъж поне дали са се поддали на примамливото
въздействие на празното служебно купе?
Та нали понякога не ни е нужна смелост,
за да прошепнат устните ни
предложение. Премного искам?
Унгарско стихотворение от двадесети век,
такова - появило се - изневиделица, като че ли
пона чало-там-било-си-е,
за каквито смятах възрастните като малък,
безпричинни, не знаейки,
от какво са станали това, което са.

преведе: Лиляна Лесничкова


Неделя предобед

Знаят всички, сънувах я
и сега към нея съм се отправил.
Ще ми покаже своята квартира,
при най-голямото ми снизхождение - боксониера,
с диреци укрепена, по гредите - картички, пешкир
или пък огледало. Ще ме почерпи,
зад мене ще се преоблече,
ще поизчака, дано да се обърна.
Слабовата, отрудена, едномиришеща.

Коридорът ще е празен, съседът няма да прескочи
да иска нещичко за супата, макар
да би желал. Палтото няма дори да съм съблякъл
и кафето ще изплува. Дали не искам
коняк във него, a можело ли да си поискам и нещо
друго,
за миг ще задържи ръката си
на масата, застлана с мушама.
Слънцето ще огрява отсреща коридора,
отразяваната светлина ще проявява
какво си мисля, коя подробност от съня ми
натам ме тегли да я обсъдя с нея.
Ще изникнат захар на бучки,
алуминиева лъжичка,
две чашки с позлатени
ръбове – ще ги пребърше,
ще премести радиото.
Може и освен това покривката,
килима да оправи, завесата
да дръпне, после обаче няма да има какво да прави.

За страх е - всичко може да се случи,
палтото още несъблякъл,
ида; казват, това е щастието,
макар че – знаят всички –
просто е неделя предиобед.

преведе: Николай П. Бойков


На излизане от къщата на Тракл

Не бива да ти се размине.
Не бива да си мислиш,
че може.
Не може.
А и не трябва.
Затова не бива и да искаш,
дори да може.
Пък и не би могло.
Най-много бих могъл да искам,
понеже да искам бих могъл.
Но само да искаш не си струва,
ако не можеш да искаш да можеш.

Понеже нито може,
нито го мога.
Пък и не си струва.

преведе: Николай П. Бойков


Избиваща екзема

Сега вече не ще опипвам
гърдите ти,
в ръка само смъдящите мехурчета
ще усещам
вместо кожата на шията и на бедрото ти:
нито ти, нито аз ще изпитваме наслада.
Преструвам се на равнодушен,
не бива и да си помислям
за ситуацията, в която съм, която предизвиква
акутно състояние на възбуда.

Ти обаче може да правиш всичко:
Само че преди това пренеси ме от стола до леглото,
свали панталоните ми, разкопчай
ризата ми и оттук нататък само от теб зависи,
фантазията ти нуждае ли се от указанията
на ръката ми, когато
отметнала косите си, които падат в лицето ти,
глава вклиниш между краката ми,
може да стигнем до легло или земя,
и под това не подразбирам родна земя,
а - желание на трета - под, килим.
Като бутилка бира може да го хванеш,
която преди да отвориш внимателно оглеждаш,
или го хващаш като чук в едно
споен с ръката ти, сякаш е тенисракета,
човек обикновено тези неща ги научава от по-
опитните
или от треньора си.
И сякаш го желая още повече
във тази възраст, моето желание пък
в теб възбуда причинява.
Сервиране, връщане, смяна на полето,
тежката ти ръка, насила пазеща диета,
пулсира и изтръпва,
да разлютяваш другия, а после да търпиш
атаките му -
и търся думите, защо не търся твоето докосването.

преведе Николай П. Бойков


Неделя предиобед

Всички знаят, че съм я сънувал,
и сега вървя към нея.
Да ми покаже своята квартира –
стаичката–кухня с дървени подпори,
върху гредите – картички, пешкир,
или огледало. Почерпва ме,
дрехите зад мен си преоблича,
не бърза, дано да се обърна.
Слабичка, отрудена, едноуханна.

Входът е замрял, съседът не пристига
да иска нещичко за супата, макар
че му се иска. Палтото си не съм
съблякъл още,
поднася ми кафе. Дали не искам
коняк във него, и друго може да поискам,
ръката й за миг се застоява
на масата, застлана с мушама.
Слънцето осветява отсрещния вход,
отразената светлина разкрива
какво си мисля, коя подробност от съня ми
ме отведе там, да го обсъдя с нея.
Захар на бучки, алуминиева лъжичка,
две чашки с позлатени кантове
се появяват – избърсва ги отново,
а радиото слага по–натам.
Освен това се случва покривката,
килима да оправи, завесата
да дръпне, сетне обаче какво да прави няма.

Плашейки се – може всичко да се случи,
палтото си не съм съблякъл още –
ида, щастие му казват,
но – всички знаят –
просто е неделя предиобед.

Преведе: Мартин Христов



На излизане от къщата на Тракл

Не бива да остава без последици.
Не бива да си мислим,
че е възможно.
Не е възможно.
А и не трябва.
Затова не бива да го искаме,
дори да би било възможно.
Не бих и съумял.
Най-много: бих могъл да го поискам
- нали да искам бих могъл да съумея.
Но само да го искам, не си струва,
щом невъзможно е дори да искам да умея.

Нали не е възможно,
нито умея.
А пък не си и струва.

преведе: Мина Цонева



Нека си мислят

Ако дръпна тези
пердета - големите, белите,
които закриват скованата земя,
гребенистия хоризонт,
ланшната шума, която все още
се подава от снега сутрин
и която вчера разритвах с тъй непонятно леко сърце
- ако, нали, междувременно не съм се издигнал малко
нагоре,
със ръце и ръкави
балансирайки над полето, та право в гората,
и не съм кацнал в гнездото си, свито
горе на един грапав бор. Нека си мислят:
гледай ти, на какво е способен чичото,
щом реши да направи няколко фокуса
с левитация.


Но не съм ги дърпал от седмици,
не съм виждал друго, освен - като следствие от
труда на
неколцина дървосекачи - проснат гол ствол,
кимаща корона и примирение, съпровождано
ту от стон, ту от въздишка; нищо друго освен
скрит под плащ лед, капитулация
и оттегляне. Друго не виждам:
безрадостно настояще,
за което трябва да мисля, че е далечен смях.
Но поне усмивка... Усмихват се.

преведе: Мина Цонева

Българската литература

© 2001 Литературен форум