Литературен форум  

Брой 24 (465), 19.06. - 25.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Рада Москова

Нищо ново - 100 стихотворения

 

Екатерина Йосифова. Получих покана от Марин Георгиев да напиша рецензия за двете книги на Екатерина Йосифова. Обясних, че не е възможно. Рецензии аз никога не съм писала, нито пък си въобразявам, че мога да напиша. Предложи ми да използвам част от изказването си на премиерата на книгите. Не помня от него нищо, освен цитата си "Врява и безумство" и реплика към Екатерина Йосифова: "Да, вещица си, не се съмнявай!" (Заради стихотворението й "Лястовица": "Тя не знае, че е вещица, аз също не съм много сигурна в себе си.")

Бяхме във висините на НДК, в съседния салон някакви лица се надприказваха с всичка сила. Обясниха ми, че били "царски хора". Зад гърбовете ни бръмчеше машина за сладолед. Помолихме да я спрат. Отговорът беше, че сладоледът им ще се разтопи. В този акомпанимент на бръмчене и врява вежливата рутинност на нашата среща в името на един поет, толкова далеч от всяка рутина и самоухажване, все повече ме угнетяваше. Неочаквано за себе си станах и почнах да говоря. Ето че продължавам.

Започвам от литературната анкета. Какво от личността на Екатерина Йосифова откривам в нея?

Спокойствие, откровеност, самоуважение без капчица тщеславие. Промислени дълбоко мнения без характер на заповеди. Имаш простор да се отстраниш, ако искаш, да влезеш в тях. Няма ключалки от интелектуално високомерие.

Ведрина на човек-безвластник (определението й за анархист), без претенции за територии, освен тази на "безпричинното добро". Май признава само властта на дълга. Не като тегоба - като човешка реализация.

Гледа на "писането" си (цитирам я) като на учителството на родителите си - нейното житейско дело.

(Питам се дали удоволствието й на читател не е по-голямо от удоволствието й на писател?)

Използва често "временно". Та не е ли мигът често по-властен от протяжното време?

Говори без насита за семейството си - този дар, тази благословия. Изрежда имена на роднини и приятели - заклинания срещу небрежността и пропуските на младостта. Нейната. Че и всяка. Срещу забравата.

Навлича удобно като домашна дреха ежедневието. Да я пази от зацапване на духа. Добросъвестно спазва церемониите на живота, но нито за миг не им принадлежи.

Обича думата "къща". Приютява, опитомява. Отглежда цветя, предмети, къщи, деца. Стиховете й са от най-крехък материал, но имат невероятна устойчивост. Познава празнотата в украсата на думите. Знае, че в нея прониква времето и бавно ги отнася. Използва най-голите.

Терзае се през усмивка. Закача се, забавлява се, весели се със себе си. Няма страх, нито срам. Присмехулно се обича.

ЖЕНА. Не иска да я наричат поетеса. ПОЕТ, вярно. Но кой мъж би сложил заглавие на стихотворение "Нарастваща бъбривост"?

Някъде в средата на 70-те, през пролетта, бях за първи и последен път в Кюстендил. Порази ме особената прозрачност на въздуха, по-бялата светлина - по-южна, да. Влязохме в галерията на Майстора. И до днес мисля, че това е най-хубавата художествена галерия, в която съм попадала. Върху белите стени, през онази бяла светлина, през чупките на пространството, от най-неочаквани ъгли се появяваха платната на Майстора, гледаха в мене. Някой беше измислил тази галерия, за да изненадва човек на всяка стъпка.

Усещането си за Кюстендил свързвам с Екатерина Йосифова. Струва ми се, че стиховете й са направени от прозрачност и светлина, от изненада и почуда. Познавам достатъчно поети, които се движат по сигурната линия на собствената си рутина. Не смеят да се изненадат. Катя Йосифова рискува на всяка крачка. Отстъпва отвъд всяка врява и безумство, оставя се на тишината си, посяга към простодушните "малки неща", към "мравките на деня", за да отскочи нанякъде, откъдето ни обгръща с поглед на вещица, която помни формулата - не, магията, по която е измислен светът.

Да, Катя, вещица си, повтарям!

Знаеш как да се "завиваш - с облаци".

А "вещица" все пак е в женски род!

Българската литература

© 2001 Литературен форум