Литературен форум  

Брой 24 (465), 19.06. - 25.06.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Явор Милев

Да мислим с главите си

 

"Вервайте ми! Иде новото време!" Тази фраза се мълвеше като заклинание. Заклинание, което ни обещаваше какво ли не: почтеност във всичко, по-добър стандарт, работа за всички, високи заплати, ниски данъци, нулев бюджетен дефицит, огромни социални помощи, безплатно медицинско обслужване, големи пенсии, безплатно образование, премахване на държавните чиновници, ликвидиране на корупцията, възстановяване на националната гордост, обединение на нацията, разбиване на "двуполюсния модел", широка националноотговорна коалиция, наказание за тези, които ограбиха страната, ликвидиране на престъпността, огромни външни инвестиции, невиждан търговски обмен, подобряване на отношенията с всички държави по света, членство в ЕС и НАТО и т.н. и т.н.

Днес - ден след изборите, можем вече трезво да си дадем сметка за това къде бяхме, къде сме в момента и накъде сме тръгнали. Също и за това, как стигнахме дотук и защо ще продължаваме нататък именно така. Защото времето на заклинанията приключи, останаха само шаманите, които ги произнасяха. И които искат да ни управляват.

Демографската картина в страната ни показва, че повечето от нас са изживели по-голямата част от живота си през "тоталитарното време". Тук е моментът да си припомним библейската притча за Мойсей, който водил еврейския народ през пустинята 40 години. "За да умре и последният, роден в робство". Отново Вечната книга е по-мъдра от всички политологически писания на света. Защото не може човек, роден в робство, да гради едно свободно общество.

За всички нас, мислещите българи, остава въпросът: а сега накъде? И защо? Остава също така горчилката в душата. Оказа се, че за последните 11 години не можахме да се научим да чуваме и да виждаме. Да, ние слушахме, но не чувахме. Или по-точно, чувахме това, което бяхме научени да чуваме през 45-те години комунизъм. Гледахме, но вместо да виждаме, предпочитахме да си мислим това, което ни обясняваха, че трябва да виждаме. И най-накрая, вместо да мислим, предпочетохме да възприемаме заобикалящата ни действителност по указания "от горе". В случая – от платените слуги на тези, които не желаят обществото ни да бъде наистина свободно и независимо.

Не знам дали някой от вас, скъпи читатели, може да определи момента, в който започна истерията. За мен това беше моментът, в който небезисвестният синдикалист-пролетар-политик-революционер Константин Тренчев оповести "скандала с касетата". Всъщност, истерията се прокрадваше в медиите и преди това, но фалшификатът даде официален старт на атаките за компрометиране на политическата класа в страната. Днес, когато знаем (поне отчасти) кой кой е в тази мръсна война, мотивите за цялата акция са лесно обясними. Резултатът обаче е потресаващ – водеща тема в страната стана темата за корупцията и властта. Непочтеното в случая е това, че същите тези журналисти и пишман-политици, които станаха първи борци срещу корупцията, не си отвориха устата нито през 1990, когато се подготвяше и реализираше първата част на грабежа на България, нито през 1993-1994 година, когато грабежът беше във вихъра си, а престъпниците бяха опекунствани от тогавашното правителство, когато с благословията на същото това правителство беше направен опит да бъде създадена българската "Коза Ностра", нито през 1995-1997 година, когато разграбването беше във финалния си етап и когато на практика беше ликвидирана българската държава. Мълчаха, докато седемте години имитация на реформи лишаваха ден след ден по-възрастните хора в тази страна от реални перспективи - нещо, което не може да бъде поправено.

След този подаден сигнал от многотиражните медии започна методична обработка на обществото. Тази именно обработка доведе до това, че тезата "всички са маскари" се наложи трайно в общественото съзнание. Всички, обаче най-вече тези, които имат властта. Оказа се, че "фабриката за илюзии" не е спряла, а тихомълком е продължила да работи. Бяха забравени предупрежденията, че по-добрият живот няма да бъде постигнат с магическа пръчка, че предстоят много трудности, лишения и разочарования, че в края на краищата собствената съдба на всеки човек зависи от самия него, а не от имагинерната "държава". В главите ни се втълпяваше, че не се грижат добре за нас, че не ни дундуркат правилно, че нехаят за съдбата ни и че всъщност всички, които са по-добре от нас, ни грабят. Всичко това ни се натякваше ежедневно, ежечасно и ежеминутно и ни беше втълпено до такава степен, че изведнъж почувствахме липсата на мъдрия вожд, който да ни преведе като по чудо сухи през бурните води на прехода.

И като в приказките в този момент мъдрият вожд се появи. С демагогия, с неизпълними обещания и с невероятен буламач от полуличности и полуексперти Симеон Кобурготски поиска това, което, според него, му се полага. А именно, да дърпа конците на всички значими фактори в страната. Вече е късно да анализираме приказните му обещания. Дойде време да консумираме резултата от собствените си действия.

Въпреки всичко, шаманите на Кобурга (без това да им е било цел) извършиха една огромна услуга на българското общество. И то не с обещанията си. Просто те показаха на нас, разсъждаващите хора в тази страна, че така трудно отгледаната българска демокрация зависи от всеки един от нас, а не от някакъв имагинерен електорат. В края на краищата, показаха ни, че всички ние – млади, възрастни, можещи, търсещи, недоволни, българи, турци, цигани, евреи, арменци, ескимоси, възторжени, загрижени, социалисти, аристократи, технократи, всички ние в тази страна ИМАМЕ КАКВО ДА ГУБИМ. И освен това, че МОЖЕМ ДА ГО ЗАГУБИМ. И то съвсем лесно. Вервайте ми!

Българската литература

© 2001 Литературен форум