Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Димитър Няголов

Пуловер с монограм

 

Нестор не обичаше да носи дрехите на богати европейци, които жена му купуваше от магазините втора употреба на килограм. Но тя беше предвидлива и пуловерът с изящно вплетен монограм "GB" се оказа необходим в дългото му пътуване до Лондон.

В автобуса имаше група младежи от столичен институт. Нестор издържа до Будапеща пошлите им песни и нескопосаното дрънкане на китариста. Разходиха се из града и още щом потеглиха, помоли да му дадат китарата. И до Лондон не спря. Нито повтори някоя мелодия. Песните извираха сами от паметта му, а пръстите играеха неуморно по струните. Пееше с цяло гърло и предаваше настроението си на останалите. Две хубави момичета се надвесиха над него и започнаха да пригласят. Скоро целият автобус се превърна в пътуваща музикална група. Сякаш щяха да изнасят концерти по сцените в Лондон и провеждаха усилени репетиции.

Тъга изпълваше очите на Нестор, щом запееше песни по стиховете на Иглика:

... Предизвиквам гнева на небето
с любовта си безумна към тебе...
Претопявам световни лавини
с твоя поглед, потънал във мене...
1

Не беше я виждал от три години. Говореха редовно по телефона и тя уверяваше него и майка си, че е добре в Лондон. Разменяха си писма и подаръци по пътуващи познати, но Нестор искаше да види очите й, да разговаря с нея, за да прецени дали уверенията са истински. Как може да е добре едно момиче, озовало се само в големия град? Англичаните са много мили и коректни хора, пишеше Иглика, но никога няма да ни приемат като свои.

Дните минаваха неусетно без сън и почивка. Денем обикаляха Лондон, а нощем разговаряха. Тя разказваше за своите преживявания, запозна го с много приятелки и приятели българи и англичани, а когато останеха сами, той тихичко пееше песни по нейните стихове. Нестор не се решаваше да я попита направо. Оглеждаше младежите, с които се срещаха или идваха в нейната квартира. Всички бяха много любезни, но той не откри между тях някой с по-специално отношение към Иглика.

Петте дни бяха истински празници. Приятелите и приятелките на Иглика се събираха всяка вечер в негова чест. Намериха китара, която не излезе от ръцете му. Нестор пееше без умора. Но онази мисъл за щастието на Иглика го тормозеше. Той се веселеше с младежите, но мисълта го глождеше непрекъснато. И щом останеха сами, той плахо подхващаше:

- Кога ще се върнеш? Трябва да уредиш вече живота си. Ела, в България ще продължиш да учиш!

Иглика уклончиво отговаряше. Обясняваше за условията да учи в Лондон, къде е ходила, с кого е говорила, как навсякъде я посрещали с разбиране. Но трябвало да изтекат още няколко месеца или година и след това ще започне да учи. Може и стипендия да получава. А въпросът за нейното омъжване оставаше на върха на езика. Нестор се заричаше, че следващия път ще започне направо с този въпрос. Кога най-после тя смята да се омъжи? На сутринта се обвиняваше, че няма право да задава такива въпроси на дъщеря си. Откъде накъде! Ако Иглика желае, може да сподели с него. Или с майка си. На нея може да се обади, да напише писмо. Откъде накъде той пристига в Лондон и хоп – казвай кога ще се омъжиш и кой е избраникът?! Нали щеше да засили с въпросите си тревогите на Иглика? Нима тя не страдаше, че годините се нижат така безгрижно и безцелно? Далеч от дома! С една неясна и мъглива перспектива, потискана от привидната веселост и доволство, че заедно с приятелите си живее в уредено и богато общество. В държава, която осигурява развитие на всички, според способностите и упорството. Наперени махленски кученца, подтичващи край каретата на господаря! Разбира се! А тя беше тръгнала, като хилядите други млади хора, да дири късмета си извън България. Още като ученичка пишеше стихове, публикуваше и имаше подготвена стихосбирка. Във всяко писмо от Англия изпращаше стихотворения, които, според бащата, бяха все по-добри. Нестор пееше без прекъсване. Искаше да я зарадва с песни по нейните стихове:

... И заспивам до тебе, мой малък,
за да видим наяве мечтите...

Нестор не разбра кога Иглика порасна. В часовете, когато се застояваше в Могилино, тя сякаш се срастваше с него. Висеше на раменете му, седеше в скута му, гонеха се и се боричкаха с нестихваща привързаност. И когато той потегляше обратно в Балкана, малката Иглика дълго плачеше. Нестор прекарваше по-голяма част от времето по хижите. Беше спасител и живееше по планинските върхове, свободно, дни и нощи с приятели и китарата. Истински планински бард, Нестор се чувстваше като в затвор, щом слезеше в селото. Използваше почивните дни, зает единствено с Иглика.

Сега изпитваше същите трепетни чувства както когато слизаше от Балкана и очакваше малката Иглика да се хвърли в обятията му. Не бяха се виждали от три години. В Лондон щеше да го посрещне зряла жена, преборила се с трудностите на големия град. Иглика завърши английска гимназия, учителства няколко години, после реши за замине за Англия, за да усъвършенства езика и продължи образованието си. Но трябваше да работи, като всички млади българи, черната работа на сервитьори, бармани и прислужници. Опитите да продължи да учи останаха само в мечтите й. Пък и време беше да се омъжи. Вече минаваше тридесетте. Това тревожеше най-много Нестор. Като всеки баща и той желаеше да я види щастлива, с човек до себе си, който я обича и подкрепя.

На автогара Виктория двамата стояха прегърнати, със сълзи в очите.

- Татко, татко... - хълцаше Иглика.

Нестор не можеше да продума, развълнуван от щастливата среща.

И на сутринта Нестор се отказваше. Не можеше да започне този разговор. Чувстваше се в задънена улица. И започна да брои часовете до обратното тръгване на автобуса. Хайде, прибирай се в Могилино, убеждаваше се, качвай се на хижата и там мечтай за щастието но Иглика. Такъв е животът! Ще останат само спомените от това пътуване, които ще разказва на приятелите в Балкана. За Будапеща, Париж, Ламанша с ферибота и Лондон. Всичко за Лондон! За артистичния квартал Сохо, Тауър бридж, Холанд парк, площада Трафалгър. Постепенно ще загасне споменът за тъгата, която Нестор виждаше в очите на Иглика и другите момичета и момчета, тръгнали по широкия свят. А може би се лъжеше? Какво искаше в крайна сметка! Те живеят своя живот така, както умеят! Всяко поколение върви по свой собствен път. Като планети във всемира със собствени орбити, далечни и залутани в пространството. Но нали все пак се осъществява връзка между поколенията. Нестор смяташе, че тази връзка, това сближаване щеше да настъпи в деня, когато Иглика се омъжи, когато създаде семейство и го дари с внуци!

Отивай в Балкана и престани с тия празни разсъждения, обвиняваше се Нестор. Връщай се там – в самотата, в тишината, сам с китарата!

Беше страхотно изпращане. Веселиха се, а той свири и пя цяла нощ. Бяха украсили стаята с гирлянди, имаше чудесна вечеря, маски, игри и танци. Нестор беше център на внимание. И на другия ден на гара Виктория ходеше замаян. Докато Иглика обикаляше да намери автобуса, той влезе в една кръчма. Англичаните я наричаха пап или пъп. Пъпът на света! Уютни заведения със стари снимки и антични вещи по стените. На една маса двама клошари оживено разговаряха, развеселени от алкохола. Нестор се приближи до тях и им остави бутилка българско вино. Не разбираше какво му говорят. Ръкомахаха, смееха се. Бяха с изпокъсани дрехи, смачкани шапки, а обувките им бяха разпрани. Клошари. Бедняци. Брадясали и мръсни. Нестор остави бутилката и тръгна. Но нещо щукна в главата му, от вратата се върна, съблече пуловера с монограма и го преметна през врата на единия клошар. Този, който имаше по-окаян вид. Потупа го по врата и извика:

- За теб е брат, за теб. Заповядай! От България!

Разделиха се с Иглика. Автобусът потегли. Предстоеше дълго пътуване през Ламанша, после през цяла Европа до Могилино и Балкана, където щеше да има достатъчно време да мисли за Иглика.

- Ще си дойда скоро... навярно! – бяха последните думи, които Иглика каза на баща си.

Автобусът беше отминал стотина метра, когато Нестор видя клошаря, на когото беше дал пуловера. Той заговори Иглика, размахваше пуловера, хукна няколко крачки след автобуса, после се отказа и се върна при Иглика. Това беше последното нещо, което Нестор видя от Лондон. На връщане не посегна към китарата. Всички бяха уморени и дремеха по седалките.

Няколко дни след като Нестор се прибра в Могилино, Иглика се обади по телефона:

- Татко, пуловерът е бил на същия този човек GB. Джонатан Бейкър. Клошарят. Негов е, представяш ли си? И той не е никакъв клошар, а млад английски поет. В този ден имаше карнавал в Лондон. Хелоуин дей. Празник за прогонване на лоши духове и вещици. Джонатан и приятелят му се дегизирали като клошари. Представяш ли си какъв шанс? Да върнеш пуловера на същия човек! Това е невероятно!

След месец Иглика пристигна в Могилино с Джонатан и Нестор получи като най-скъп подарък пуловера с монограма.

 


1 стихове от Иглика Несторова-Вранчева, "Поискай ми цвете", 1994 г.

Българската литература

© 2001 Литературен форум