Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Елка Борисова

Играта режисьор-автор

 

Учудващо режисьори стават автори, драматурзи. Неусетно и естествено преминават в другата зона. При добър тексторски почерк дистанцията изтънява и изтрива автора. Без да е епигонство. Текст в текста.

Такова написване на испанския режисьор и сценарист Педро Алмодовар прави режисьорката Десислава Шпатова. И то на един от филмите му, успешно нашумял под заглавието "Жени на ръба на нервна криза". Така е потънала в него, че усещането за нещо много познато и в същото време ново, не те оставя на мира. Писане по позната тема, напомняща Упражнение по стил1, по театър, по драматургичен текст. В същото време Деси Шпатова е и максималист. Покрива всички театрални зони - текст, режисура, избор на актьори, среда, музикално оформление. И се получава успешен театър. Какво прави тя? Създава ситуация на пет различни като характер жени, двама мъже (реални) и глас (телефонен). Той, гласът, изпълва ефира и полека навива жените на телефонната слушалка така неусетно, че заприличват на него, телефона - топка (играчка). В една изчистена, болнична среда/дом, със сиви цветове - терапевтични, легло, ставащо и за преглед, телевизор, хладилник, чаши (високи). Това е среда непроменяема, среда на неизслушване, прибързаност, бъркотия. Женски свят, колкото объркан, толкова и чаровен, мил, топъл. Пълно покритие на филмовата атмосфера с актьорско сбъдване на характери, които постепенно застават на мястото си. Но докато се случи това, всяка от жените се мъчи да наложи своя биография, своя среда. Напрежението се наслагва още повече от четящата едни и същи новини Златина Тодева по телевизията и мъжкия глас по телефона. Те не съществуват реално, но действат психически, натрупват напрежение при решаване на казуса и сглобяване на парчетата, докато се получи цялото - образът на мъжа по телефона. Едно движение от безпорядък към ред, от говорене към неслушане, от самота към търпимост, влизане, излизане, абсурдност. Това са "Жени на ръба"2, които всеки момент могат да спрат, да разберат, да избягат, да останат. Понеже те, жените, най-силно наследяват навиците, възпитанието, средата и атмосферата на своите домове и майки, многократно третирани от Алмодовар в неговите филми. Съвсем естествено идва краят с монолог на съпругата (жената с най-дълъг опит), достигнала до свои максими в живота, текст на Луис Бунюел, изпълняван от Йорданка Кузманова и вмъкнат тук. Изобщо Деси Шпатова играе с текстове (романи, филми). Не ги оставя на мира и успява да ги овладее и създаде свои. Намира мястото (в случая театър 199), с неговия дамски афиш; актрисите - свободно интерпретиращи, повечето от други нейни постановки и великолепни; времето - нервно, напрегнато, объркано; режисурата - екзистенциална, близка до зрителския вкус. Нещо съвсем различно за нея. Отдалечава се от арттеатъра, експеримента като цяло и оставя една своя следа - главната героиня (изпълнявана от Снежина Петрова), която записва думите, дните и цялата недоизказаност, несбъднатост, на ръба. Така както се чувстваме почти всички. С този спектакъл Деси Шпатова ми прилича на автор/писател, сменящ стила за удоволствие, изненада и провокация.

Друго авторство има във "Взрив"3, който е търсен и дълго нереализиран спектакъл. Не е променян като текст и е подтикнат от емоция - личното познанство на режисьора Бекир Илиев с британката драматург Сара Кейн. Буквално е авторска адаптация, вкоренена като регионална балканска действителност. Бекир Илиев превежда пиесата и пренася действието и героите у нас (напомня събитията от Босна, а героите са с български имена), т.е. той търси автентичност. Изненадва с архивните си снимки - връща ни в 70-те и ни напомня онези години. Сцената е хотелска стая (хотел Тримонциум, безспорен фаворит сред хотелите тогава) с телевизор, черно-бял "Опера", неустойчив фотьойл, прозорец с изглед към заобикалящите блокове, преса - в. "Работническо дело", патетични стихове в стил Априлско поколение, кавър на Лили Иванова, стъпки - танц хали-гали, дрехи - пъстри, тесни. Време отминало и забравено, сега отново изплува. Действа близко, носталгично. В него върви един абсурден диалог на различни нива между героите: момиче от хотела и мъж-журналист, изнервен, избухлив, преследван. Нервността преминава в агресия, хомосексуална извратеност, гавра, изстъпления, жестокост (изваждане на очи, за които зрителите се питахме "Какво стана" поради лоша подреденост сцена - салон). Истинността на действието физически се покрива от сръбския актьор (героя-войник) с неговия роден език, говор и действие.

Режисьорът Бекир Илиев без усилие пренася събитията у нас, защото във всяка една точка на света и в един и същи момент се случват подобни неща. Или "Взрив" е едно брутално влизане, нахлуване на улицата без предупреждение, с насилие, кръв, ужас, със стеснени диалози, брутални, но истински. Изненада ме това връщане в онези години, които в началото при първия досег носеха настроение, бяха симпатични, но прехвърляйки моста минало-сега, станаха непоносими. Една гневност е насъбрал режисьорът, която търси да реализира, да се освободи от нея. Някаква лична болка, която, мултиплицирайки (повтаряйки се като спектакъл), ще се разпръсне. Едно спомняне, връщане към миналите години, натрупали скрита енергия - омраза и жестокост. Защото както казва една друга героиня на Сара Кейн4 от друга нейна пиеса "Копнеж" (също преведена от Б. Илиев) "предаваме си информация по-бързо, отколкото мислим и по начини, които ни изглеждат невъзможни". Затова режисьорът не се връща много във времето. Достатъчно е само връщането, самото връщане. Информацията се натрупва и генетично се пренася. И както кошмарът търси своя медиатор (в случая Б. Илиев), така и личността има нужда от друг (пак медиатор), чрез който да се изрази, дори и с взрив, разпръскване на времето, болката, любовта. А гневността трудно утихва. Текстът на Сара Кейн е екстремен. Нейният свят е този на младите хора с техния начин на живот, който стряска и обърква. Свят на насилие и радикални действия, пренесен, режисиран и преведен от Бекир Илиев, за когото тази пиеса е дебют, дълго отлаган и затова много осмислян. "Нека си говорят", както пее Лили Иванова в анимационния клип на прозореца-екран, пъстър, движещ се, рисуващ цветя, слагащ край, край на взрива. Така решава Бекир Илиев.

Безспорен лидер в играта режисьор-автор е грузинецът Роберт Стуруа, име, покрило с постановките си почти всички континенти на света. Той прави нещо друго, нещо много старо, още от времето на Елизабетинския театър, когато самата публика дописва и променя текста на пиесите. Съпричастна, властна публика, която концептуално е променяла някои от пиесите на Шекспир. У нас, в Народния театър, в лицето на пишещ, променящ, се явява режисьорът. Той вмъква цели библейски сцени от Евангелията от Лука и от Матея в прословутата "Както ви е угодно или Дванайсета нощ"5.

Тези вмъквания контрастират с пъстротата, буфонадата, скеча, на които разчитат Шекспировите персонажи. Получават се лирични ниши, паузи, подсилени от пасхи, звучащи по Коледните празници и пренасящи ни в католическа обител.

Библейските притчи за смирение и преклонение, бели петна, бели мечтания в общата цветност. Защото Шекспировият текст дотяга. Това са думи, реплики, които трябва да бъдат казани, натрупани. Такава е логиката на драматургията. Понеже Роберт Стуруа не експериментира като Лилия Абаджиева с текста, той вмъква текст и търси други решения. Сценографът предлага една завита в единия край спускаща се сцена, напомняща Ex Libris - текст от книги с илюстрации: балони, трамплини, платформи-изненади, кокили, лудост, закачки, смях. И всичко това подвластно на една завладяваща, многостилова музика, специално написана, асоциираща, препращаща към Астор Пиацола и неговия бандонеон. За диаспората на пиесата Роберт Стуруа работи с доказани величини, също грузинци, с безспорен талант. Тандемът бележи постановката със знака на гарантирано качество.

Всъщност дописването на Шекспир акцентира силни ерзаци, моменти, които се запомнят. Контрастът с общото успокоява, уляга, създава настроение, отпуска. Старите утвърдени текстове искат свое ново освежаване, почистване, оттласкване от рутината. Многократно поставяната класика е провокация, търсене на ново. Тя е преекспонирана и изисква отдръпване от повторяемостта. Това прави и Стуруа. Той си остава медиатор от висша класа. Готов да променя, да преобръща, да поставя, да си тръгва, и пак да поставя навсякъде по света, където има очакваща и готова да се плъзне по наклона на сцената му публика.

 


1 Реймон Кьоно, "Упражнения по стил" [горе]

2 "Жени на ръба" по Педро Алмодовар, сценарий и режисура - Десислава Шпатова, сценография и костюми - Невена Белева, с участието на: Снежина Петрова, Светлана Янчева, Йорданка Кузманова, Койна Русева, Диана Спасова, Иво Тончев и Пьотр Кшемински [горе]

3 "Взрив" от Сара Кейн, превод, постановка и сценична редакция - Бекир Илиев, сценография и костюми - Александър Смолянов, с участието на: Вяра Коларова, Максим Генчев, Васил Михайлов, специални ефекти "Огнена хризантема", анимация - Близнаците [горе]

4 Сара Кейн - автор на пиесите "Взрив" (1995), "Пречистен", "Любовта на Федра", "Копнеж" (1998). Самоубива се през 1999 г. [горе]

5 "Както ви е угодно или Дванайсета нощ" - Уилям Шекспир, постановка Роберт Стуруа, сценография и костюми - Георгий Алекси-Месхишвили, музика - Гия Канчели, с участието на: Атанас Атанасов, Христо Чешмеджиев, Кръстьо Лафазанов, Ана Пападопулу, Рени Врангова, Радена Вълканова, Валентин Ганев и много други. [горе]

Българската литература

© 2001 Литературен форум