Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Гергана Попова, Галина Гончарова

Литература в очакване на часовников механизъм

 

При цялото ни желание да се посветим на откриването на маргинални таланти се оказа, че пак се налага да пишем за всеобхватни вундеркинди като Георги Господинов, Йордан Ефтимов и Борис Минков, докато долната граница на аутсайдерския ни каталог очертават лауреатите на най-малко един конкурс – Оля Стоянова и Мирослав Димитров. От друга страна, контрастът при коментирането на дебютни книги и проектошлагери създава допълнителна липса на експлициран критерий в текста, което по своему ни радва.

Явно Йордан Ефтимов още със заглавието "Opera Nigra" (както обяснява авторът – множествено число от алхимическия етап на преминаване на металите в злато) и с йероглиф в едър план на корицата се опитва да експлоатира една заклинателна стратегия за успешен маркетинг. Въпреки че, всъщност, подобни евразийски позовавания се вмъкват в по-широката претенция на автора за създаване на нещо като постмодерна "Одисея", където присъствието на героя е не толкова в активистка поза, колкото в рационалното реене над хора и предмети. Метафизиката (или поне това, което поетът си представя като такова) на книгата са разполага в движението от апокрифо-философстващия увод до интимния пир с приятели, на който жените или спят, или са конкретни, докато "Иво, Кирил и безкрая" поливат с вино безусловните истини. Книгата е кръстословица за университетски кадри, където е наблъскано къде-що е видяно фразеологизъм, неологизъм и екстравагантна част на речта, най-често на чужд език, с което Йордан Ефтимов вероятно смята своя интелектуален проект за осъществен.

Мотото "обречени сме на всекидневие" от стихосбирката на Оля Стоянова "Фотографии" се разминава с фолклорните стилизации, извадени по-скоро от лекциите по етнология, отколкото от тези по социология. Книгата е населена с бабички в подходящи дрехи и аксесоари, които, разбира се, са най-адекватният образ за/в носталгично-пътеписната поетика на авторката, чийто лаконизъм и изчистеност на края и началото обаче, все пак я отдалечават от патриархално-умиленческите апологии на българското.

Подобно на Ларс фон Триер, на когото не му пука от това, че репродуцира един и същи женски образ от "Порейки вълните" (с Емили Уотсън) нататък, само че в по-замазан и предвидим вариант (сравни Бьорк от "Танцьорка в мрака"), и Георги Господинов в "И други истории" продължава да се справя с фиксациите си от "Естествен роман". Например с тези върху тоалетните, към които задължително са прикрепени (направо нарисувани) мухи. Истории всъщност почти няма, а там където симулират присъствие, се разпадат на сказове и теоретични клишета. Заиграването със сленгове и жанрове се извършва с очакваната техничност, която смалява комплекса на разказвача* до концептуалния психологизъм на академично-писателския етикет. Една много българска книга.

В "Решения" Мирослав Димитров тръгва от алегорични импресии (които доказват, че авторът в юношеските си години старателно е изконсумирал задължителния списък от Кафка до Виан) и завършва с битови драми и криминални опуси в стил "Името на розата" (вж. "Апокриф"). Упражненията по стил на М.Д. се изразяват в изпипване на словесни натюрморти (по предмети като бащи, материци, гъсеници и столове), в които означаемото е толкова мащабно, че чак изпада от текста. По-наративните проекти в сборника залагат на изобилие от метафорични описания (за добро или лошо рядко явление в съвременната българска белетристика) и неочаквани за читателя обрати. Нов етап в прозаичните стратегии на автора поставят "Смълчани води" и "Апокриф", където придържането към реализма се налага като разведряващ смислообразуващ фактор.

Романът на Борис Минков "Животът в очакване на портокаловата топка" може да се използва за сценарий както на сапунена опера, така и на претендент за награда на фестивали за алтернативно кино. Читателят не трябва да се оставя да бъде заблуден от наличието на сюжет (вж. бел.*), тъй като той е само повод за афиширане на безкрайната вариативност на авторовите почерци. Разграждането на митологеми – например тези за консумативното общество, спортното лидерство и т. н. – се изражда до сладострастни гаври с всичко – от интимното буржоазно ежедневие до високите културни сфери, въплътени в образа на учителка по философия (фасцинирана от темата за когнитивния дисонанс) и чалгаджийка в крайморски град.

Подобно на Георги Господинов и Борис Минков демонстрира очевидна писателска техника, само че ако при първия няколко по чудо съхранили се идеи (екзистенциални, а не псевдотеологични като при й. е., за щастие) успяват да пробият концептуалната решетка, то при втория нарцистичната радост от писането се превръща в самоцел.

 


* комплекс на разказвача – характерен за постмодерното писане страх и срам от простото разказване и израз на емоции [горе]

 

Българската литература

© 2001 Литературен форум