Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

   

 

Аз съм на 30 години. На 17 юни вървяхме с баща ми към 96-то училище в "Люлин", за да гласуваме. Той със светлосин костюм, бяла риза и вратовръзка, аз - с най-хубавата си рокля. Хванати под ръка. Отивахме да гласуваме за различни политически сили. Мислех си, че това вече е нещо. Това вече е цивилизовано. Няма разводи заради БСП и СДС, няма побоища из кръчмите за някой си лидер, няма затръшнати съседски врати. Културно пуснахме бюлетините си - всеки според своята съвест. Аз за ОДС, той за Движение "Симеон II". Отново хванати под ръка излязохме. И тогава ме обзе гневът. Баща ми ме предаде за втори път. Първия, когато 45 години търпя мълчаливо унижението да бъде закрепостен към един чудовищен режим. Той, талантливият инженер, понасяше издевателствата на полуграмотни дебили, съветваше ме да не ритам срещу ръжена. И ми завеща това. Работих много. Работих без социални осигуровки. Работих за мизерна заплата. Работих за мутри и мошеници, които държаха медиите. Работих, без да мога и да мечтая да пътувам в чужбина. Работих и тогава, когато заплатите ни ги плащаха всеки ден, заради неудържимата инфлация. Работих до деня, в който и аз като всеки нормален човек по света мога да щракам с фотоапарат из нечия чужда столица и да опитвам местната кухня. Когато дори не спирам на границата, а просто подавам паспорта си през прозореца на колата и ми пожелават приятно пътуване. Работих до деня, в който видях светлина в тунела. И искам да работя в България. Но вече не зная за какво. Баща ми ме предаде за втори път. Разделихме се на спирката. Тръгнах нанякъде. Но по погледа му разбрах, че вече знае - отивах си завинаги.

 

Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум