Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Димова

По-добрият Ъруин Уелш

 

Велизар-Валдес. "Грешници в рая". ИК "Матаник-М". Бургас, 2001"След пиянство, комбинирано с трева, видът ми в огледалото бе гнусна гледка: косопадът обещаваше съвсем скоро да оплешивея. Парадонтозата агресивно прояждаше венците. Нямах баня и подозирах, че не воня на последните крясъци в парфюмерийната индустрия.

Колко ли от нас биха написали това за себе си? И не от суета, един вид "Кажи ми, че съвсем не съм прав и всъщност изглеждам чудесно, а ей така – обективно? Отговорът е – малцина.

Опитите за автобиографична проза през последните години в България бележат една печална тенденция – героят задължително е благороден, остроумен, приятел на талантливи хора (признати за такива днес), състрадателен, несправедливо обиждан, преследван, онеправдан и т.н. С една дума, суетата, характерна въобще за съвременната ни литература, обезкостява и този жанр. Това е причината новата книга на Велизар-Валдес "Грешници в рая с нейните множество подзаглавия: "Апокриф-оригинал, "Или пътешествие извън закона до Берлин и Амстердам, "Джакпот за емигранта, да освежава като глътка чиста, изворна вода, след литри ментета.

Книгата може да се разглежда жанрово от различен ъгъл – като пътепис, дневник, роман, а самият автор я нарича "хроника. Според мен, най-пълноценно текстът би се усвоил под условния етикет на романа, тъй като веднъж облегнали се на сюжетната линия, можем спокойно да се забавляваме с приключенията на автора-герой.

И така, какво се случва? Двама младежи тръгват нелегално през границите към Германия и Холандия (във времето на визовия режим). След множество перипетии достигат целта си. И поемат обратния път. Те не са емигранти, те не търсят работа и по-добър живот в чужбина, а просто пътуват. Защо, ще попита някой. И точно в отговора е едно от достойнствата на книгата: защото искат да стигнат от точка А до точка Б, а това е трудно. Авторът е абсолютно чужд на всякакви политически или философски комплексарски разсъждения. Пътувайки по безкрайните магистрали на Европа, той се замисля главно за невидимите сили, направляващи живота на хората, за късмета, за нещата, от които всъщност се нуждаем, и за това колко малко на брой са те. Валдес – макар името му да не се споменава в текста – е на практика нелегален турист. Но вместо да гледа архитектурните забележителности, той се взира в паважа с надеждата да открие някой фас. Вместо да се любува от хотелския балкон на вечерен Амстердам, си постила кашони в някое мазе. Вместо местната кухня, опитва безплатните сандвичи в благотворителните кухни, не отпива от питието си в самолета, а пълзи като диверсант през границите. И това е резултат не на фатално стекли се обстоятелства, а на свободен избор. Ето кое за привикналия на традиционно мотивирани истории читател е трудно за проумяване в книгата. Защо този млад човек, който има дом, майка, родина е избрал да се храни от кофите в страна, в която очевидно не е добре дошъл? Отговорът на Велизар–Валдес е изключително прост: защото така му харесва. А за да му харесва така, не е задължително да е политически репресиран, да е преживял лично нещастие, да се чувства непризнат гений в страната си или да няма семейство. А това е на практика есенцията на философията, с която шотландецът Ъруин Уелш разтърси световната литература. Идеята за нова Европа като общ дом, в който не само пазарите са общи, общи са и наркотиците, пътищата, безпътицата, отчаянието, търсенето, надеждата. Паралелът се натрапва и с това, че Валдес броди именно в Холандия, която, според шотландеца, е любимо място на "боклука на Европа (Есид Хаус). От страниците на "Грешници в рая изскачат същите релефни образи на проститутки, наркопласьори, скитници, мошеници и самаряни. И те не будят неприязън, протест или обратното – симпатия. Те просто съществуват. Романът на Велизар Валдес е уникален с житейската философия на автора (който ще умре от смях, ако прочете този ред). А тя е: нещата от живота са такива, каквито са нещата от живота. Забележително е и понятието му за морал. Той може да открадне, но не шише кока-кола, а комат хляб, без който би умрял физически. Може и да лъже, но лъже не себе си, а случайните си благодетели по пътя, които очакват да им се плати с някоя интересна история. Той може да изостави и приятеля си, но не в беда, а ей тъй – за да остане за малко сам. Авторът (съзнателно упорствам в отказа си да го нарека "литературен герой, тъй като в предисловието той предупреждава, че това ще е проява на лош вкус) не се свени да се настани в чужда къща и на чужда трапеза. Но без да се замисли ще подари амулетите от шията си и иконата, която вярва, че го пази. Това са най-ценните предмети, които притежава не заради някаква сантиментална стойност, а в материално измерение.

Героят на Валдес е всъщност онова нещо във всеки човек, което му шепне понякога: какъв е смисълът да ставаш в седем и да работиш до шест, защо са ти тези пари, наистина ли толкова държиш да спиш в чаршафи, не е ли по-приятно да плюеш на всичко – и на шефа, и на жена си, и на цялата досада от благополучния, подреден живот.

Но да се върнем на Уелш и на това с какво обаче, е различен нашият автор. Първо героите на шотландеца показват паспорта си на границата и я преминават, докато тези на Валдес се промъкват в желания свят нелегално. По правило героите на Уелш са тръгнали от малки градчета, които, според него, са еднакви в цяла Европа. Те са част от тази Европа, дори да не са най-добрата й такава. Героите на Валдес са натрапници в чужд свят. Тук ми хрумва друг паралел – с руския емигрант Едуард Лимонов. Но докато "Едичка вие от самота и отчаяние из улиците на Ню Йорк, Валдес се чувства щастлив в доброволното си изгнание по един парадоксален начин, непознат не само на ординерната личност. Непознат и на избягалия от къщи италианец или англичанин. Необясним за холандския аутсайдер, за белгийския наркоман, за сръбския сутеньор или турския гастербайтер. Защото Велизар-Валдес нито очаква, нито желае някакви придобивки от чуждия свят. Неговият вътрешен живот не се влияе от социалната уреденост и материалния комфорт. И това не е литературна поза. Такива хора има, всеки от нас ги е срещал. Затова пред истерично саморазрушаващите се герои на Ъруин Уелш аз предпочитам безцелния скитник Велизар-Валдес. Най-вече защото си е наш. 

Българската литература

© 2001 Литературен форум