Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Сергей Довлатов

Из "Наши"

 

Сергей ДовлатовСергей Довлатов е роден на 3 септември 1941 в Русия, умира на 24 август 1990 година в Ню Йорк, където емигрира през 1978 година. Писателят е ярък представител на така наречената "трета вълна" на руската емиграция. Да издаде приживе книга в родината си не успява. В САЩ публикува 12 книги на руски език. Издаван е на английски, немски, датски, шведски, фински, японски. Лауреат е на голямата награда на американския Пенклуб. Редовно е публикувал в престижното списание "Нюйоркър", където преди него е печатан единствено Набоков. На Сергей Довлатов възторжени рецензии са посветили автори като Кърт Вонегът и Джоузеф Хелър. Предлаганото тук произведение е от сборника му разкази "Наши".

 

Дядо ми по майчина линия се отличаваше с твърде суров нрав. Дори на Кавказ минаваше за избухлив човек. Жена му и децата трепереха от погледа му. Ако нещо нервираше дядо, то той свъсваше вежди и, ръмжейки, възкликваше:

- ДАМУБАМАТА!

-Тази тайнствена дума буквално парализираше околните. Внушаваше им мистичен ужас.

- ДАМУБАМАТА! - възкликваше дядо.

И у дома настъпваше пълна тишина.

Значението на тази дума майка ми така и не си обясни. Аз също дълго не разбирах какво значи. А когато постъпих в университета, неочаквано се досетих. Не взех да обяснявам на майка. Какъв смисъл?

Струва ми се, че тежкият характер на дядо ми беше резултат от своеобразното му възпитание. Като дете баща му - селянин, го пребивал с цепеница. Веднъж го сложил в едно ведро и го спуснал в изоставен кладенец. Държал го в кладенеца около два часа. После му пуснал парче кашкавал и половин бутилка напареули. И чак след още един час извадил дядо ми мокър и пиян...

Може би затова е израсъл такъв суров и раздразнителен.

Той беше висок, елегантен и горд. Работеше като продавач в магазина за готово облекло на Епщейн. А на стари години беше и съсобственик на този магазин.

Повтарям, той беше красив. Срещу дома му живееха многобройните князе Чикваидзе. Когато дядо ми пресичаше улицата, младичките Етери, Нана и Галатея Чикваидзе надничаха през прозореца.

Цялото семейство безпрекословно му се подчиняваше.

Той - никому. В това число и на небесните сили. Един от дуелите му с Бога приключи с реми.

В Тифлис се очакваше земетресение. Още тогава съществуваха метеорологически центрове. Освен това имаше и разнообразни народни поличби. Свещениците обикаляха народа и подготвяха населението.

Жителите на Тифлис бягаха от домовете си, събрали по-ценните вещи. Мнозина въобще напуснаха града. Останалите палеха огнища по площадите.

В богатите квартали спокойно върлуваха обирджии. Изнасяха мебели, посуда, дървения.

И само в една къща в Тбилиси прозорците ярко светеха. По-точно, в една от стаите й. А именно - в кабинета на моя дядо. Той не беше пожелал да напусне жилището си. Роднините му се бяха опитали да го увещават, но напразно.

- Ще загинеш, Степан! - му казваха те.

Дядо невъзмутимо се мръщеше, след което мрачно и тържествено изричаше:

- С-а-арем!

(Което се превежда, извинете, "Да сера на всички вас!")

Баба ми извела децата на полето. Били изнесли от къщи всичко необходимо, включително котката и папагала.

Земетресението започнало на разсъмване. Първият трус разрушил помпената станция. За десет минути рухнали стотици сгради. Над града се носели кълба порозовял от слънцето прах. Най-сетне трусовете престанали. Баба се втурнала към къщи, на Олгинская.

Улицата била затрупана от димящи отломки. Наоколо ридаели жени, лаели кучета. В бледото утринно небе тревожно кръжали гарги. Нашият дом вече не съществувал. Вместо него баба видяла безразборна купчина тухли и дъски.

Сред руините в дълбоко кресло седял моят дядо. Той дремел. На коленете му лежал вестник. В краката му - бутилка вино.

- Степан - извикала баба, - Господ ни наказа за греховете! Той разруши дома ни!

Дядо отворил очи, погледнал часовника си и, плесвайки с ръце, изкомандвал:

- Закуската!

- Господ ни остави без покрив! - нареждала баба.

- Е? - казал дядо.

След което преброил децата.

- Какво ще правим, Степан? Кой ще ни приюти сега?!...

Дядо ми се разсърдил:

- Господ ни лиши от покрив - казал той, - ти ме лишаваш от храна... А ще ни приюти Беглар Фомич. Аз съм кръстник на двама от синовете му. По-големият стана бандит... Беглар Фомич е добър човек. Жалко, че разрежда виното...

- Господ е милостив - тихо казала баба.

Дядо се намръщил. Свъсил вежди. След което инатливо и отчетливо произнесъл:

- Това не е така. Но затуй пък е милостив Беглар. Жалко, че разрежда напареулито.

- Господ пак ще те накаже, Степан! - изплашила се баба.

- С-а-арем! - отвърнал дядо.

Като остаря характерът му окончателно се развали. Той не се разделяше с една жилава пръчка. Роднините му престанаха да го канят на гости - той унижаваше всички. Нагрубяваше дори по-възрастните от него, явление крайно рядко на Изток.

Под погледа му жените изпускаха паниците от ръцете си.

През последните години дядо ми почти не ставаше. Седеше в дълбокото си кресло до прозореца. Ако някой минаваше покрай него, дядо се провикваше:

- Марш оттук, мошенико!

Стискайки при това бронзовата дръжка на бастуна си.

Около дядо се беше оформила опасна зона в радиус около половин метър. Толкоз беше дълга пръчката му...

Аз често съм се опитвал да разбера защо дядо ми беше така мрачен? Кое го беше направило мизантроп?..

Той беше заможен човек. Притежаваше представителна външност и отлично здраве. Имаше четири деца и любяща го вярна жена.

Може би не го устройваше вселената като такава? Изцяло или в определени детайли? Например, смяната на годишните времена? Ненарушимото редуване на живота и смъртта!? Земното притегляне? Контрадикцията на морето и сушата? Не зная...

Дядо ми умря при страшни обстоятелства. Вторият му дуел с Бога приключи трагично.

Десет години той проседя в дълбокото си кресло. През последните години даже не посягаше към бастуна. Само се мръщеше...

(О, ако погледът можеше технически да служи като оръжие!...)

Дядо стана част от пейзажа. Значим и ефектен елемент от местната архитектура. Понякога на раменете му кацаха гарвани...

В края на нашата улица, зад пазара, имаше дълбоко дере. На дъното му се пенеше ручей, къпещ сивите мрачни камъни. Там се белееха костите на умрели коне. Търкаляха се отломки от каруци.

На децата не разрешаваха да се приближават до дерето. Жените говореха на пияните си мъже, прибрали се по първи петли:

- Слава Богу! Реших, че си се изтъркалял в дерето...

В едно лятно утро моят дядо неочаквано стана. Стана и с твърда походка излезе от къщи. Когато пресече улицата, омъжените дебелани Етери, Нана и Галатея Чикваидзе надникнаха през прозореца.

Висок и строен, той се отправи към пазара. Ако го поздравяваха, не реагираше.

У дома малко късно забелязаха изчезването му. Както не биха забелязали веднага изчезването на топола, камък, ручей...

Дядо застанал на ръба на дерето. Хвърлил бастуна. Вдигнал ръце. След което направил крачка напред.

И дотук.

След няколко минути дотичала баба. След нея - съседите. Те шумно пищели и плачели. Едва привечер риданията им стихнали.

И тогава през монотонния ромон на ручея, къпещ мрачните камъни, се донесло презрителното и страшно:

- С-А-АРЕМ! ДАМУБАМАТА!

Превод от руски: Милена Димова

Българската литература

© 2001 Литературен форум