Литературен форум  

Брой 25 (466), 26.06. - 02.07.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Юрий Шевчук

 

Бяла нощ

Нямам мира, покой,
не ме хваща и сън в този град.
На мечтите червилото
по лицето ми още личи.
Чувам в бялата нощ
стъпки, шум, гласове-врагове.
В голата бяла нощ
реже медната реч - остър меч.

В светлата бяла нощ
и в тъй мрачни времена...

Как си ти там, отвъд,
в тишината далеч?
Заболя ме до смърт,
че се върна при мен
голата бяла нощ;
тя ме чака да й дам любов.
Разсъблечена нощ,
ще потъна в прегръдките й,
глух до гроб.

В светлата бяла нощ
и в тъй мрачни времена...


Що е есента

Що е есента? Тя е небето,
плачещи под стъпките ми жици,
в локвите се разминават облаци и птици;
есен, дълго бяхме разделени.

Есен, няма обратен път,
Искам с тебе да полетя.
Есента удави скръбта
в морска далечина.

Що е есента – стени от камък,
Над Нева застанали на стража.
Есента припомни на душата всичко важно,
Есента покоя ми открадна.

Есен, няма обратен път,
Искам с тебе да полетя.
Есента удави скръбта
в морска далечина.

Що е есента? Това е вятър,
Задрънчал с разкъсани окови.
Есен, ще достигнем ли с крилете си зората,
с нас, с родината какво ще сториш?
Есен, дали ще намерим отговор оттатък?
Есен, утре с нас какво ще сториш?

Есен, няма обратен път,
Искам с тебе да полетя.
Есента удави скръбта
в морска далечина.

И мъгла града потопи,
Есен, що за птица си ти?
Докато вън падат листа,
Права е есента.



Беда

Покри се с пера тази зима-клошар,
сива кал от луната до близкия мост
всички къщи обходи като тежък кошмар,
като мършава курва, изгладняла след пост.
Вятърът с лед реките покри
и в клоните пърха писък зелен.
Изток празнува, водата гърми,
Контрабандистът Запад се подсмихва смутен.

Връхлетя ме беда,
както огъня вода.
Нос залепи на стъклото отпред,
гледа в мен.
Губя си ума,
губя си ума.
Окачих на прозорците тежък сън,
леден звън.

Всички котки свикаха митинг в нощта,
сняг на дупки лежи, кацат врани безброй.
Мъжкарите за кучка си чакат реда,
всичко се разтопи – и мъст, и любов.
Аз намразих и слънце, и топлина,
седя в тъмното и шавам с пръсти без цел,
и почти ми се струва, че ме няма сега,
просто защото тебе те няма до мен.

Земята, подпряна на кит, изруга,
под жаркото слънце разголи бедра.
Слънцето залепи на небето шамар,
дървета пияни от радост стърчат.
С пълна разруха в света пролетта
Съобщава на всички: "Аз отново успях!".
Пълна с нови ухания, тази гадна страна
готви се за живот - само ти не успя.

Борове-бесилки, дъжд-потоп,
до вратата ми дебне страшна беда,
Между строфите птици прелитат със стон,
Аз изтривам очите си без следа
Не ми трябват – нали си отиде ти?
Кратки спомени давят се в локва вода.
Гълтам сетни останки цигарен дим,
Пуснах я - аз съм в ноктите на пролетта.

Превод от руски: Магдалена Леви

Българската литература

© 2001 Литературен форум